Димитър Кенанов

В историята на българската литература малко известно, на практика - забравено е името на поета и писателя Светозар (Светлозар) Акендиев Димитров (1905-1958) Подписва се с редица псевдоними, от които се налага: Змей Горянин, както е в стихосбирката „Часове. Прости песни”(ИК „Летописи”, С., 1993).

Подготвена е саморъчно на пишеща машина, с художествено оформление - „мъжествен отговор на невъзможността да я публикува и скромен жест на твореца пред нозете на изкуството” (К. Донков). Стиховете са събирани и писани в манастира „Седем престола”.

В тях се съпреживяват духовни състояния на вътрешния човек (св. ап. Павел) от съприкосновението му с богосътворената природа и всеприсъствието в нея на Създателя и Неговите ангелски сили, невидимо служещи Му в манастирските бдения с песнопения и молитви на богомолците.

Калин Донков в книговия предговор „Часове на завръщането” точно ословесява внушенията на кратките, предимно двукуплетни стихове: „Вместо гняв и протест срещу репресията, вместо оправдание и самосъжаление - откриваме чиста светлина от душата и небето, човечност, добрина, надежда. Поезията й е безхитростна и в същото време истинска, небрежната й магия стига до нас - сякаш за нас е и била предназначена. И ние сме готови да повярваме, че сълзата на твореца може да излекува и повече от едно сърце” (с. 5).

Природните словозарисовки не са подражания/„фотографии” на пейзажи, а са обективизация/визуализация на вътрешния мир човешки, на смисъла на труда и земния живот:

Нивята дишат с пълна гръд,
росата с жадни устни пият, -
и житните зърна растат
и чакат сърп да ги превие.

От всяко зърно залък хляб
и късче нафора ще стане, -
със тях и господар и раб
ще се причастят и нахранят.

* * *
Пладне посред огненото лято.
Слънцето е разтопено злато.
Капят златни капки - огън жежки
върху класовете житни тежки
и изпичат хляба ни насъщни
с нажежения небесен връшник.

Природата е жива, одухотворена и съпричастна на богослужбите, на добротворството:

Отмина празничният ден. Шумът
реката, сякаш, нейде го отнесе
и по безлюдния планински път
се спусна тихо подранила есен.

Посрещна я смълчаната гора
и монастирът с църквицата стара,
а тя им даде - кротка и добра -
лилавото цветче на минзухара.

В прегръдките на тишината гората се разстила, „само реката приспивно шуми”. Поетът съзерцател провижда „позната -// мамина песен от детските дни”. Милувка е „сладкият звън на стадата”, милувка е „вятърът тихо повял”. Докосване на майчина ръка-милувка - „сякаш съм в скута на мама заспал”. Повеят тихичък не връща времето назад, в детството, но връща за миг майчината обич-ласкавост - усещане за закрила и душемирно битие:

Колко е тихичко тук сред гората!
Само реката приспивно шуми,
сякаш приспива ме песен позната -
мамина песен от детските дни.

Милва ме сладкият звън на стадата,
милва ме вятърът тихо повял,
сякаш съм в скута на мама заспал.

Ведростта на зората, зовящите звуци на клепалото, слънчевото утро, осенявано от Давидовите псаломи/шестопсалмието, откривано от четец с Рождественското песнопение на ангелите - приветствие на Младенеца към света: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!” (Лк. 2:14). Възхвала на Всевиждащия Господ и Неговия храм - Вселената:

УТРОТО е слънчево и ясно,
като детски ласкави очи
и тъй сладко и прекрасно
старото клепало ми звучи.

- Господи, къде да коленича
утринна молитва да ти дам?
Ти над цялата земя надничаш,
цялата Вселена Ти е храм!

Ето: влизам в църквицата бедна
и си мисля: колко съм богат!
В мен е мойта вяра всепобедна,
а със нея - мой е целий свят.

А вътре в манастирската църквица - иконостаса и гледащите към богомолеца очи на Божията Майка и на Младенеца. Света Богородица - духовна майка на вървящите след Христа и поради това - всеотдайна молителка за грехоопрощение на молещите се с покаянно умиление:

От стария иконостас ме среща
Божата Майка с кроткото лице
и при усмивката й аз усещам

как си разтварям цялото сърце.
Какво й давам с кротост и смирение?
Не са ли само мойте грехове?
А тя със толкова любов към мене
ме гледа, и прощава, и зове.

И молитвен призив за чудо към Иисус Христос:

КАТО пламенно сърце гори
малкото кандило пред Иисуса.
- Боже, Боже, чудо сътвори,
моля Те покаян и с покруса.

Нека тъй пред Теб да засветлей
и сърцето ми, греха надвило,
с непресъхваща любов-елей -
живо, неугасващо кандило.

Цялото сътворено мироздание е текст на разтворена книга, която мълви за Божието всеприсъствие. Ето как на упрека от учени философи за липсата на книги при св. Антоний, монашеският родоначалник отговаря: „Моята книга е тази сътворена природа. Тя е винаги с мене, и когато поискам, мога да чета в нея словесата Божии”.
Същото благодатно откровение докосва и поета Змей Горянин:

СЕДЕФНА нишка тъничко чертае
ръбът на дремящата планина.
Над мъничката църква вечерта е
разкрила свойте звездни писмена.

Ти искаш ли да разбереш словата,
написани по звездния покров?
Пред църквицата си склони главата
и ще ги чуеш: правда - мир - любов.

По библейски удивителна простота! Срв. „Молитва” на Атанас Далчев: „Изведи ме вън от всяка сложност,//научи ме пак на простота”. Стиховете излъчват радостно християнство, „удивление миром”. Бог е невидим, но познаваем по всеприсъствието и действията Си. Господ не е скрита, отчуждена от света монада, както се твърди на Запад, а постоянно свещенодейства в сътворената от Него по закона на красотата Природа:

ТИХО вечерта звъни
над поля и планини, -
Бог звезди в небето пали;
вятър тих гората гали;
ручеите спират вече
своя шепот мил, сърдечен;
спят в гнездата пойни птички;
свеждат злакове главички;
всичко, всичко се смълчава…

Малкият щурец тогава
сладки песни заизвива
и Вселената приспива.

…При няколкото прочита на стихосбирката „Часове” търсех да си отговоря до кой български поет е родствено близък Змей Горянин. Разбира се - това е блестящият природопевец Никола Ракитин (Никола Василев Панчев). Великолепен е предговорът на Кръстьо Куюмджиев към книгата с избрана лирика на Никола Ракитин: „Не ви ли облъхва веднага една атмосфера на идиличност и замечтаност, като че ли попадате в един свят, където има само цветя, лъчи, пролетни звънци, тихи вечери, където между човека и заобикалящата го природа съществуват само отношения на любовна ласкавост, на молитвена благодарност” (Никола Вас. Ракитин, Стихотворения, БП, С., 1971, с. 16).
За онагледяване - три стихотворения на Никола Ракитин:

Вечери безмълвни, вечери спокойни!
Чудната преливност на лъчи последни,
замечтаност скръбна на тополи стройни,
тишина набожна на простори бледни,

шествие на сенки, странни и големи,
писък див в просъница на плахо птиче,
на вечерницата поздравите неми,
като погледи на влюбено момиче,

на леса крайбрежен шепотът потаен
и въздишките на долове усойни -
колко скрит живот, какъв копнеж безкраен
в тия вечери безмълвни и спокойни.

* * *
Вред накитено е, вред е благодат.
На упорен труд човешки - подвиг свят.
В равнината слънчева и волна,
как душата ми е богомолна.

Като в храм пристъпвам на зелен килим
и върви с мен Някой кротък и незрим:
кланят му се гъсти, тучни ниви,
чучулиги славят го звънливи.

ПСАЛОМ

На живота книгата дочитам,
малко още, и ще бъда веч накрая
и защо живях, аз не се питам,
и що за мен ще кажат някога, не зная.

Аз обичах радостното слънце,
волно реех се в леса и в равнината;
аз говорех с кълналото зрънце,
с птичките, със дървесата и житата.

Брат бях аз на всекиго в бедите,
извор бе сърцето ми на чувства свети
и без ропот пих от горчивините,
и тежаха ми на други греховете.

В блъсканицата кой да е първи,
пряпорец не дигнах, не пламтях от злоба,
но в оплисканите думи с кърви
плаках и оплаквах свой и чужд над гроба.

И в гърма на жизнената битва
към небето моят дух ще се възземе
като недоречена молитва,
като плач от струна, скъсана без време.

Да, „дохожда час, уречен за човека,// последен час” (Пею Яворов). За праведника преходът към Отвъд е сън, заспиване, успение. Това състояние бленува и Змей Горянин, обгърнат от лъха-песен на топлия вятър:

ТОПЛИЯТ вятър донесе от вън
дъх на ливада и песен за сън.

Заспивам без болка, без гняв, без тъга
в светлик на стоцветна небесна дъга.

Може би туй е последният сън,
идващ със топлия вятър от вън, -

сънът непринуден, спокоен, дълбок,
със който ще стигна до светлия Бог.

…Намирам още едно неоспоримо доказателство за творческо и житейско другарство между двамата природопевци - Змей Горянин написва триптихов „Реквием за Никола Вас. Ракитин” (пълния текст вж. ел. списание „Литературен свят”. https://literaturensviat.com/?p=143946. Пак там - страница и на Змей Горянин: https://literaturensviat.com/?p=5761 ):

Тогава ще се вгледаме в тъмата
и ще се вслушаме във ветра и потока;
а мъката ще легне по-дълбоко,
защото ще усетим как земята
въздиша като майка; как цветята
затварят свойте чашки с аромат;
как вятърът отпуска си крилата
да не разнася пролетния хлад

и ще заплачем заедно с тревите:
„Прости и лека нощ, Ракитин!”