СКИТНИК
превод: Любомир Духлински
Из сборника „Скачащото момче” (1946)
В края на Градинската улица момчето се обърна и хукна по пътеката към оградата. Отначало то забеляза едва различима пътека, достигаща другия край на широката поляна до живия плет, после прехвърли поглед към бика, мирно пощипващ гъстата сочна трева край езерото. От друга страна, зад оградата, се извисяваше купчина отпадъци и баща му вероятно вече се катереше по нея; а тук, на стотина метра, тъпчеше гъстата трева бикът, който смяташе тази поляна за свое притежание и, разбира се, щеше да подгони момчето, ако стъпи на пътеката. Имаше и заобиколен път - покрай кооперацията и изоставената вентилационна шахта, но тогава рискуваше да пропусне баща си. Момчето си пое дълбоко дъх и реши да предизвика бика - черен като нощта, с лъскава кожа, под която се вълнуваха мускули, кръгла глава и олигавена уста. Опитваше се изобщо да не мисли за рогата. Пъхна се под ръждясалата тел, опъната между стълбовете и нагази във владенията на бика, дори успя да хване божа кравичка за късмет.
Беше изминал половината път, когато, без да гледа, усети бика да вдига глава и да го оглежда с интерес. Много е трудно да не гледаш в тази посока, но още по-трудно е да вървиш с равна крачка, както го бяха учили. Той правеше всичко възможно да не сваля очи от жълтите петна на лютичетата, израснали от тревата на готови букети, и репеите, които започваха зад тях, вилнеещи вече до живия плет. Все пак не можа да се сдържи и крадешком погледна през рамо. И там какво: с наведена глава бикът се премести от крак на крак и изхриптя. Това биче хриптене той чу дори през грохота на собственото си сърце и за миг остана вцепенен от ужас. И тогава се чу гласа на бащата:
- По-полека, синко, и, за Бога, не се оглеждай.
До бащата имаше още сто мили, с него там беше още някой. Дори отдалеч можеше да различи лицето на баща си, черно от въглищен прах и лъскаво от пот. Таткото свали шапката си и излезе на поляната. Радостна вълна заля момчето. То направи крачка и тръгна бавно. Но защо баща му отстъпваше встрани от него, и то спря нерешително.
- Върви направо към стъпалото - извика бащата. - Само бавно! Бавно!
А самият той, размахвайки шапката си, побягна.
- Хей! - извика той на бика. - Ето, при мен!
И разтърси голямата си червена носна кърпа. Момчето се изкуши да се втурне към баща си, но там беше бикът и с остро чувство на срам осъзна, че се страхува от този бик повече от всичко на света, че този страх надхвърля дори любовта към баща му.
През репея към него тичаше непознат. Струваше му се, че никога няма да стигне до него. Момчето завинаги ще помни каква странна тишина внезапно надвисна над полето. Сърцето му биеше по целия свят, към него се втурна някакъв висок, облечен в дрипи, висока трева болезнено шибаше краката, някъде далече викаше баща му, разсейвайки бика, и ето че високият непознат го вдигна на ръце. Отгоре той успя отново да види баща си: той се носеше по-бързо от вятъра под самия нос на бика. След това като бала го претърколиха през оградата и като се отблъсна на стъпалото, непознатият с лекота прескочи оградата.
- Всичко е наред - каза той, дишайки тежко. - Той го заблуди.
Бащата помаха вече от пътя, а бикът се развихри зад оградата от неизразходван гняв и обида. Избърсвайки лицето си с носна кърпа, бащата тежко се покатери върху купчината отпадъци.
- Главата ти работи бързо - каза непознатият.
- Трябва - промърмори баща му. - Глупако! Колко пъти ти е казвано!
- Съжалявам, татко.
За щастие бащата беше разсеян от непознатия.
- Само Бог знае какво щяхме да правим без теб.
- Щяхте да направите същото. Трябваше само да върви, и да върви бавно, както му беше казано.
Погледът му се спря върху здраво стиснатия юмрук на момчето.
- Прости ми за любопитството: какво имаш там, хлапе?
- Някаква глупост. Той като иманяр прибира всичко.
Момчето чак сега си спомни трофея си и отвори юмрук.
- По дяволите, това е калинка!
- Какво ти казах?
- Пусни я.
- Може би тя ще ми донесе щастие…
Непознатият взе буболечката и я сложи на ръката си. Тя отвори прозрачните си криле и отлетя. След това се изви от нищото и отново кацна на ръката му.
- Видя ли го, хлапе? Значи денят ми ще бъде добър.
Той внимателно прехвърли буболечката върху стръкче трева. След това стана от земята и погледна надолу към бащата и сина. Въпреки че беше облечен в ужасни парцали, той стоеше прав като Господ Бог.
- Трябва да тръгвам.
Сърцето на момчето се сви болезнено.
- Къде отиваш сега? - попита бащата.
- В Барни, къде ще пренощувам.
- Искате ли да хапнете с нас? Пълният стомах е по-забавен за носене.
Непознатият поклати глава.
- Не съм привърженик на това да хващаш хората с добра дума. А времето се свива.
- Казвай каквото си искаш, но няма да те оставим гладен. И да не спорим.
Непознатият отново погледна бащата.
- Сериозно говоря.
- Разбира се, няма да откажа парче хляб със сирене - призна той, - и лук, ако нямате нищо против.
- Ще се разровим и за лук. Каква е твоята специалност?
- Шлосер, стругар. Само че това беше някога, още преди войната. Ожених се - ??и веднага в окопите. И когато се върнах, ме назначиха стажант и след година и месец ме уволниха.
- Ние уважаваме героите.
- Парите не стигаха за живот. Трябваше да си обирам крушите, а жена си да изпратя при роднините. Оттогава се мотая без работа.
- Неволя, каквото и да се каже.
- Основното е, че не мога да изтрия войната от себе си. Бил съм на Марна и Сома.
- Самолети, танкове, балони за наблюдение - оживи се момчето. - Видяхте ли ги?
- Ако е за Сома, там имаше само кал и киша. Нямаше време за зяпане, трябваше да гледам в краката си през цялото време. Повечето се удавихме, отколкото умряхме от куршуми.
- Имало ли е въздушни битки? - попита момчето.
Разперило ръце, то избръмча като земна пчела, затича наоколо и запикира към земята.
- Нямахме време за самолети - поклати глава непознатият.
- Бягай и кажи на майка си, че идваме - нареди бащата и с извинителен тон обясни на непознатия: - В главата му има само глупости. Не излиза от книгите.
- Нямам такива думи - да разкажа какво се случи там.
В края на улицата спряха пред клуба.
- Чакай малко. От халба бира, предполагам, няма да се откажеш?
Подминавайки портиера, той потъна в шумните дълбини и скоро се появи отново с голямо запотено канче.
- Забравих да попитам - имаш ли нещо против горчива бира?
Предпазливо, благоговейно, непознатият облиза пяната, която се плъзгаше по стената, и като затвори очи, я вкуси.
- Бог да те съхрани и пази - каза той.
Каза го по по-различен начин, отбеляза си момчето, отколкото г-н Уилис го казва в неделното училище, когато дава благословията си. Защото непознатият го каза от сърце.
Момчето все още беше в средата на разказа си, когато баща му и неговият другар влязоха в къщата.
- Какво ново? - попита майката с опасен глас, който синът й беше научил добре.
- Това е мистър Форсайт - представи бащата своя спътник. - Търси си работа.
- Наистина ли? - попита тя.
- Поканих го да яде с нас - каза бащата, като внимателно остави канчето на голямата маса за хранене.
- Още нищо не е готово. И за такава орда няма да е достатъчно.
Повдигайки шапката си, непознатият тръгна към вратата.
- Аз може би…
- Ти, моля, седни - каза бащата, също с опасен глас. Той взе шапката на непознатия и я закачи на пирона на вратата. - Намажи му, мамо, няколко парчета хляб.
- Всъщност бързам. Все още трябва да се свра в някой приют в Барни.
- В приют! - изкикоти се майката, покривайки нощното шкафче до прозореца с парче вестник.
- Може би е по-добре с покривка?
- Не се прави на глупак - каза тя и избяга в кухнята.
Бащата взе канчето и го премести на нощното шкафче.
- Седни - покани непознатия той.
- Може би не трябва?
- Плюй на всичко. Вземи канчето. Гърлото ми вече някак пресъхна. Прости ми: въпреки че е дръпната, тя не хапе. Има добро сърце, само отстрани изглежда така.
- Това се вижда.
- Не, наистина, тя е добра жена.
Но нещо в гласа му накара момчето да съжали баща си. Майката се втурна в стаята и постави чиния с хляб и малко парче сирене пред непознатия.
- Какво е това? - попита бащата и помръкна. - Що за трици са това? Дай сирене като за човек.
- Направих го по свой вкус. А хлябът е домашен.
Но дори и момчето видя, че нещо не е наред. Непознатият поглъщаше със сила всяко парче и след това внимателно изплакваше устата си с бира.
- Как е, бива ли?
- Разкошно.
- Е, ако това е всичко, тогава ще си отида в кухнята.
- Трябва му и лук. Избери по-едър, от нашия. С оцет ли го ядеш?
- Не, без нищо.
Вдигнала предизвикателно брадичката си, майката излезе от стаята. Чакаха я мълчаливо. Тя донесе лук, нож, сол и черен пипер.
- Благодаря ви - каза непознатият със старомодна учтивост.
- Със здраве.
С помощта на лука погълнатите хляб и масло сякаш бяха окончателно преглътнати. Непознатият бързо довърши обяда си. След това стана. По някаква причина изглеждаше смутен.
- Благодаря, стопанино. Благодаря, стопанке. Много съм ви признателен. Трябва да тръгвам.
И си тръгна.
- Не ти е лоша компания - каза майката. - Свърза се с скитниците.
- Човекът за теб е проливал кръвта си, умирал е.
Смешно е, помисли си момчето. Все пак той е жив, този човек. Как може да пролее кръв и дори да умре?
- Не ми пука. Всички са еднакви, проклет мръсник. Ако наистина искаха да работят, отдавна да са се установили на едно място.
- Той е като мен. Има добра специалност. Би дал всичко от себе си, ако му дадат работа.
- Кажи благодаря, че те наглеждам. Теб всеки може да те върти на палеца си, всеки. Разбрах го веднага. Знам как да се справя с тази публика.
Бащата я погледна внимателно и отиде в кухнята. Когато се върна, хвърли неотворена опаковка маргарин на масата.
- Като да го храниш с маргарин, нали?
- Какво е станало? - Тя смело издържа погледа му. - Намазах му добре.
- О, майко! Разбираш ли изобщо какво направи?
Думите все още не бяха отзвучали, но момчето затвори очи и мълчаливо умоляваше баща си да не продължава. Той знаеше какво дължи на непознатия и какво има да каже баща му, но се молеше той да не го предаде. Шегите с майката са лоши, тя е остра кавгаджийка.
- Разбирам, още не съм си загубила ума! Трябва да си сляп, за да не видиш какъв плод е. Дрипльо и безделник.
- Е, трябва да научим по-добре. Наистина, какво?
Сърцето на момчето биеше по-силно, отколкото там, на ливадата. Устата му беше пресъхнала, езикът му беше залепнал за гърлото. Надникна в дълбокото, миришещо на кисело канче.
- Виж, татко! Има още бира. Искаш ли да я довърша?
Бащата го погледна с невиждащи очи.
- Не, синко, не трябва. Това е… така… алкохол. Не си пълни главата.
Сбърчила нос, майката държеше чашата в протегнатата си ръка.
- Измий я по-бързо, а след това изтичай и я върни на портиера.
След измиването каната заблестя като кристал. Когато я върна, по нея нямаше и петно ??от бирата, която да мирише толкова кисело. А ето, лицето на този скитник никога нямаше да се изтрие от паметта му.
