Влад Ривлин

превод: Литературен свят

След решението на ООН през ноември 1947 г. за разделянето на Палестина на две държави - еврейска и арабска, в подмандатна Палестина избухва Втората гражданска война (Първата е известна като Великото арабско въстание от 1936-1939 г.), която много скоро прераства в първата арабско-израелска.

Резултат от тези войни бил не само образуването на държавата Израел, но и изчезването от лицето на земята на повече от 400 арабски села и градове.

Около милион арабски жители от тези градове и села се превръщат в бежанци, проблемите на които не са решени и досега.

Палестинската историография нарича тези събития Накба (Катастрофа) и твърди, че палестинските араби са станали бежанци в резултат на изгнанието, осъществено от въоръжените формирования на еврейския анклав и по-късно - от редовните подразделения на израелската армия.

На свой ред в израелската историография в продължение на десетилетия господства концепцията, според която арабското население на Палестина е напуснало своите градове или по собствена инициатива, или по заповед на армиите на арабските държави, участвали в първата арабско-израелска война.

В средата на осемдесетте и в началото на деветдесетте години в израелската   историография възникна ново направление, получило условното наименование “нови историци” - изследователи, които оспориха предишната израелска концепция и документално потвърдиха факта на Накба (Към тези изследователи могат да се отнесат преди всичко Бени Морис, Илан Папе и Мирон Бенвенисти).

Въпреки това яростните спорове между историците продължават.

Докато израелските историци от консервативното направление се опитват да оспорят самия факт на съществуването на палестинските араби като нация (а след като няма такъв народ, и Накба, съответно, не би могла да съществува), самите палестинци търсят началото на потеклото си в древен Ханаан.

Мисля, че за внасянето на яснота по този въпрос и получаването на пълна картина, е необходимо изучаването на историята преди всичко на палестинските села. На всяко конкретно село.

А засега само отделни щрихи към общата картина.

Арабското село Ал-Бирва (Бируа) в Палестина има древна история.

То се споменава в трудовете на арабски географи още в XI век. Ал-Бируа е знаменито и с това, че е родно място на великия палестински поет Махмуд Даруиш.

По време на Първата арабско-израелска война, за Ал-Бирва се водят ожесточени боеве между отрядите за самоотбрана от местните жители и подразделенията на израелската армия, които атакуват селото.

Боевете са толкова ожесточени, че дори попадат в репортажите на “Ню Йорк Таймс”.

Израелската армия почти непрекъснато щурмува селото два дни, но така и не успява да сломи съпротивата на местното опълчение.

Въпреки това израелците успяват да отрежат отбраняващите се от източниците на вода, а и фелахите вече свършвали боеприпасите.

Ситуацията е отчаяна - вода няма, боеприпаси също, а в селото е пълно с ранени.

И тук се случва чудо.

Една от селските жени решава, че каквото и да става, ще донесе вода на ранените и бойците от опълчението и вземайки съд за вода, под обстрела, който продължава въпреки временното примирие, тръгва за вода. Тя е последвана от мъжете от местното опълчение, въоръжени с брадви, ножове и мотики.

Походът за вода прераства в стихийна атака срещу позициите на израелците.

Не очакващи атака, израелците побягват, оставяйки позициите си. Опълченците от Ал-Бирва преследвайки израелците, ги изтласкват на километри от селото.

Впоследствие, по време на настъпателна операция на израелската армия известна под названието „Декел” („Палма”), селото е превзето.

Жителите му отиват или в съседните села, или в Ливан, където създават бежански лагер.

Селото е напълно разрушено, а на негово място през 1949 и 1950 г. са построени кибуцът Ясур и мошавът Ахихуд.

А историята, описана по-горе, влиза в националния епос на палестинските араби.