Иван Тургенев

превод: Нико Стоянов

В Уиндзорската свежа гора -
е кралицата… Дами в гората
играят на влязлата в мода игра -
крокет се нарича играта.

Търкулват те топките в тесния кръг,
търкалят ги пъргаво с писък…
Кралицата гледа и сякаш недъг
я сгърчи и тя вцепени се…

Привиждат й се не топки, уви -
търкулват се в площите тревни
десетки, стотици човешки глави,
опръскани с кървища черни.

Глави на девойки, жени и деца…
Отсечени ловко едните,
а други с обезобразени лица -
с предсмъртния вик във очите.

И вижда тя: малката й дъщеря,
девойка красива, търкаля
една от главите - и просто примря
кралицата с поглед страдален.

Главичката детска е къдрава - тя
шепти укорно с устни сини…
Кралицата тук изведнъж изпищя -
страхът през сърцето й мина:

„Ох, доктор! На помощ! По-бързо!” - И тя
след миг зашептя неумело
как страшно видение я връхлетя…
„Да, ясно - газети сте чели. -

Днес „Таймс” ни разправя - под турците как
там българин стене и пъшка…
Предписвам Ви капки… Вземете…” И пак
кралицата връща се вкъщи.

Тя в замъка ляга и вижда такъв
тя ужас, затвори ли тежко очите:
одеждите кралски са целите в кръв -
дантелите, шала, полите…

„На помощ - реките!” - провиква се тя
с глава на възглавката мека…
„Не, твое величество, вече кръвта
не ще ти измиеш вовеки!”