Шейла Дилейни

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Сладко пее магарето” (1963)

В моето детство, ако някой умреше, това беше не само скръб (а понякога и радост), но и зрелище. По онова време, а и сега, е било обичай приятели, роднини и всички наоколо да посещават скъпия покойник, преди тялото му да бъде балсамирано, изгорено или заровено в земята. В по-голямата си част хората идваха да гледат за последен път тези, които познаваха добре приживе, но други, не толкова придирчиви, отиваха да зяпат всеки мъртъв човек, все едно известен или неизвестен. Спомням си една жена (тя се наричаше приятелка на майка ми, въпреки че майка ми не криеше, че я презира), която не пропускаше нито едно погребение, любуваше им се, наслаждаваше им се както ценител на произведение на изкуството. Всяка вечер тя се впиваше във всички некролози и траурни съобщения във вестника и отбелязваше достойните за внимание мъртъвци, за които не е жалко да преминеш през целия град.

- Фредерик Корни… деветдесет и пет… виж ти до какви години е доживял… Мария Моравия… на шест години… упокой, Боже, душата й, съвсем мъничка… някакво чуждо име…

Ето така тя, случваше се, да препише имена, фамилии и адреси в червена книжка, а след това с подобаващ за случая скръбен вид, влизаше в къщата и искаше разрешение да погледне покойника. И почти никога не и отказваха.

Смъртта извикваше у тази жена жадно, ненаситно любопитство. В детството си мислех - ако погледнеш покойник, това ще ти донесе щастие, като докосването на моряк до яката или вдигането на карфица от земята, но когато станах по-голяма разбрах, че тя просто има такава страст и тази страст в нашата къща не одобряват много. Случвало се е баща ми да чете вестник, майка ми да е заета с работа, а приятелката й, нали знаете, повтаря своето:

- Още момиче, дете, да, да. Съвсем мъничко. И такава красавица, лежи направо като жива. Семейството й са католици. Около ковчега свещи, свещи… А тя, бедничката, има розови, розови бузи и червени, червени устни.

Тогава баща ми намигаше, а майка ми плюеше на ютията. Слюнката ще изсъска върху нагорещено желязо и ще излети като оловно топче.

На четиринадесет той напусна училище и отиде да работи в мините с баща си. Всяка вечер двамата се прибираха, покрити от глава до пети във въглищен прах. И докато не се измият, не ги пускаха в къщата. Каквото и да беше времето, те се събличаха голи до кръста на двора и се поливаха с вода кофа след кофа. След като Бенджамин приключваше да се изтърква с кърпата, той блестеше като меден леген. Беше висок, силен момък и колкото по-дълго въртеше въглищарската лопата, толкова по-голям и по-силен ставаше. Но не един от онези страховити силни мъже с изпъкнали на буци мускули, които приличат повече на маймуни, търсят възможност да покажат силата си и непременно участват в състезания за титлата „Адонис от еди-коя си година” или „Мистър Вселена”. Много силен, но и строен, гъвкав и грациозен. Момичетата, до едно бяха луди по него. Ахкаха, срещайки го на улицата. Редяха се едва ли не на опашка - ела и си избери която искаш. Пишеха му любовни бележки и ги изпращаха с някое малко момче, така малкото момче печелеше пени, а понякога и шест пенса, в зависимост от това колко страстна беше подателката. И всеки път, когато Бенджамин избираше някоя, беше ясно и разбираемо: той щеше да я заведе на танците. Той много обичаше танците. Да го гледам как танцува, още повече да танцувам с него, беше истински празник.

Една събота, в топла септемврийска вечер, той ме заведе на представление, изнесено от неизвестно откъде взели се испански цигани - всички подобни представления бяха замислени в местното театърче от някаква организация, която беше решила непременно да приобщи работническата класа към културата. Разгледахме плаката, залепен на входа. Пишеше така: „Истински испански цигани”. Спогледахме се и отново погледнахме плаката. Кончита. Хосе. Мария. Ирма. Разгледахме снимките. Ако някой си мисли, че ни липсва култура, добре, нека да е така. Но да ни смятат за пълни глупаци - това е прекалено. И все пак решихме да рискуваме и да купим билети. Още когато тези “истински испански цигани” гордо излязоха на сцената, стана ясно, че подозренията ни не са били напразни. Тук не миришеше на Испания. На мен самият в жилите тече испанска кръв, макар и разредена, защото моята прабаба някога е избягала от Барселона с прадядо ми - той е бил моряк, също от този красив град - а испанецът винаги разпознава испанеца. И въпреки това не се обидихме от измамата. Тази скитаща група се състоеше от: дребен, жилав човечец с коса като разрошена телена кърпа за тигани; три жени - едната висока и слаба, другата ниска, умерено пълна, третата грамадна и затлъстяла; и накрая момчето, което понякога свиреше на китара, а по-често се опитваше да я разбие на парчета. Високата и слаба жена се кривеше като клоун, извиваше гръб и скърцаше със зъби; ниската се отличаваше само с това, че се хилеше с най-широката си усмивка - така блестяха на светлината на рампата ослепителните й изкуствени зъби; дебелата жена тропаше шумно по сцената от ъгъл до ъгъл, с едната си ръка вдигаше полите си, показвайки дебелите си като дънери крака, другата клатеше насам натам и дрънкаше малки златни звънчета, нанизани на пръстите й; мъж, облечен в черно, с престорена свирепост, играеше умопомрачителни сцени: или изобразяваше бой с бикове, ту се биеше на дуел, опитомяваше буйни коне и опърничави жени, на един дъх, чаша след чаша, пиеше вино и клатеше глава толкова яростно, че беше просто неразбираемо как тази метла не излиташе от дръжката си. Въпреки че никога през живота си не бяхме виждали такива танци, дори и без подсказването на учени специалисти отлично разбирахме, че това изпълнение далеч не е първокласно. Все пак беше удоволствие да се гледа. Може би защото самите актьори явно се забавляваха. Публиката викаше възторжено, понякога свиркаше, мяукаше, крещеше нещо даже много нелицеприятно, но танцьорите изобщо не се обиждаха и се стараеха с всички сили. Накрая дребният човечец толкова се разгорещи, че подметките на кожените му ботуши се разхвърчаха от неистовия танц. Пляскахме му така, че дланите ни бяха напълно подути и зачервени, и си легнахме тази вечер много доволни от порцията култура, която ни беше отпусната.

Живеехме на една улица и къщите ни бяха една срещу друга. Всички къщи на нашата улица - било от дясната, слънчева страна, било от лявата, която винаги оставаше на сянка - бяха еднакви. Две стаи на горния етаж, две на долния, без баня, без градина, само зад всяка къща малко дворче. Стаята на Бенджамин беше точно срещу моята и някои вечери, ако си легнехме, без да дръпнем завесите, можехме да се видим, а колко пъти дори разговаряхме през прозореца през тясната улица. Една вечер, приготвяйки се за лягане, погледнах през прозореца към Бенджамин. Какво правеше той? Отначало ми се стори, че има жестока атака от Светивитовото хоро, в недоумение се вгледах внимателно - и изведнъж ми просветна. Ето защо той целият се гърчи, тропа с пети, пляска с ръце и мята глава: той се учеше да танцува по испански! Дълго време тайно наблюдавах как безкористно се отдава на това занимание всяка вечер. Той нямаше умора. Беше спираща дъха гледка. Нито една дума не съм му казала за тези негови цигански танци, а и той нито веднъж не ми намекна за тях.

На Великден Бенджамин го свали ревматизъм. Беше откаран в болницата и остана там няколко месеца. Когато най-накрая го изписаха, отидох да го навестя. Той беше някак си потъмнял, пребледнял. За какво можеш да говориш с човек, когото обичаш, ако е претърпял тежко заболяване? Можеш да кажеш колко си огорчена, че той е боледувал. Как си тъгувала за него. Колко тъжна би била, ако не беше оздравял. Можете да му пожелаете скоро да се оправи … но по някаква причина в такива моменти езикът не се подчинява и всички думи изобщо не звучат така, както искате, и затова просто мълчах. След заболяването сърцето на Бенджамин отслабна, сега всяко натоварване беше опасно за него, лекарите категорично му забраниха да се уморява. В продължение на много седмици той лежа - баща му свали леглото и го премести до прозореца, за да може Бенджамин да вижда какво се случва на улицата. Какво само не видя от този прозорец! Не знам колко истина имаше и колко беше добавено от скука, но ми разказа истории за три чекмеджета и на мен ми се стори, че знам къде повече за делата на другите хора, отколкото хората сами знаят за себе си. Някои хора казаха, че не е добре за мен да посещавам Бенджамин толкова често, това ще му навреди повече, отколкото да му помогне. Може би бяха прави. Не знам. Не седях при него, когато там имаше други хора. Техните жалки думи и жалостиви лица винаги са ме ядосвали. Е, разбира се, жалко е, че изобщо не може да ходи и трябва да лежи в постелята, но няма нужда да му напомняте за това всяка минута.

- Скоро отново ще стъпиш на крака, синко - бодряшки казваха тези посетители.

- Лекарите нищо не разбират. А тези безплатните, градските, още повече. След една година ще танцуваш в балната зала на госпожа Джоунс не по-зле от всеки друг.

Гледах ги и си мислех - ето кой е жалък, толкова е противно тяхното притворство, тяхната отвратителна увереност. За съжаление никога преди не бях имала възможност да посещавам болни. И не разбирах всички тънкости на възприетото тук поведение. Заведоха ме при моя блед, облечен в пижама приятел и вместо някой уважаван роднина, при нас остана купа с плодове, кана портокалов сок и мирис на лекарство; винаги съм имала най-похвалните намерения. В началото на всяка такава вечер вече бях толкова кротка, търпелива и отстъпчива, че нямаше накъде повече; но и двамата бяхме избухливи, сприхави, изобщо не можехме да разсъждаваме разумно и трезво - и, разбира се, много бързо мирът и тишината биваха прекъснати от яростна кавга. И разбира се, когато си тръгвах, чувствах, че вината е моя. И ако не се карахме и не спорехме без угризения на съвестта, лудувахме и се кикотехме без задръжки - това беше не по-малко опасно за болния. Той беше такъв, не знаеше мярка в нищо. Понякога казвам нещо смешно, достатъчно - и двамата вече се търкаляме от смях, държим се за корема, смеем се до сълзи - и ние самите не разбирахме как се случва. Тогава майка му ме поглежда с укор и аз си тръгвам. Както и да го въртиш, все ще намериш себе си виновна - така си мислех тогава, така мисля и сега.

И тогава дойде денят, в който му позволиха да стане от постелята. Най-накрая! Той трепереше от радост. И колко беше отслабнал! По някое време хванах ръката му и я погледнах към светлината, бях сигурна, че е напълно прозрачна. По лицето му не беше останала капка кръв, а очите му бяха дълбоко хлътнали, сякаш щяха да потънат в задната част на главата му. Позволяваха му да се разхожда в парка два пъти на ден.

- Мисли, че е забавно! - каза той на това. Нашият парк е малък и много мизерен. Дърветата са сиви от прах и мръсотия - ето го, така нареченият чист въздух в промишления град. Под краката храбро пробива трева, като стъпкан килим. По цветните лехи обикалят злонамерени крадци, палачи и убийци на цветя, маскирани като малки деца и кротки старици. Бенджамин се разхождаше из парка два пъти на ден, опитвайки се да върви възможно най-бързо - всичко тук му беше омразно. А по-добрите места, зелени и сенчести, бяха твърде далече, а и не го пускаха там. Що се отнася до работата в мината, докторът каза - с нея е сввършено окончателно, както и с танците. И от това на Бенджамин му беше много тежко.

- Трябва да се занимаваш с нещо друго, това е всичко - казах му една вечер.

- Какво например?

- Да, например, спри да се цупиш поне за пет минути.

- Ако беше на мое място, ти нямаше ли да се цупиш?

- Знам. Е, цял живот ли ще седиш така със скръстени ръце, нацупен и нещастен?

- Значи ще седя.

- Е, моля те, просто не очаквай и аз да седя до теб.

- Мислех, че ме обичаш.

- Обичам те.

- Не го виждам.

- Какво мислиш, че трябва да направя?

- Утеши ме. Бъди мила с мен. Виждаш колко слаб съм станал.

- Ето, ще те утеша, но ще почакаш. С тухла по главата. Чети книжки.

- Не обичам да чета.

- Ами рисувай.

- Не умея.

- Тогава може би ще се научиш да шиеш и да плетеш?

- Е, ясно е, ще вървиш в мината да копаеш въглища.

- Защо не говориш сериозно с мен?

- Къде от това по-сериазно…

Той мразеше болното си сърце. Случваше се да притисне ръка към гърдите си и усърдно, с чувство подбираше ругатня след ругатня:

- Подло сърце, копеле сърце, проклето сърце, скапано сърце, лайняно сърце…

Една вечер се връщахме от кино - гледахме хубав филм за световноизвестна пианистка, нечувана красавица, която внезапно разбра, че скоро ще умре от туберкулоза - и тогава Бенджамин ме извика при него да видя как се танцува истинско испанско фламенко.

- Кой ще танцува? - бях изненадана.

- Имам честта да се представя, известният танцьор Фердинандо Джоунс.

- Е, внимавайте, иначе ще трябва да си почиваш в уютно кътче на гробището „Сейнт Джеймс” - казах аз.

- Знам - отвърна той и леко се впусна през „дамата”, които децата бяха нарисували на тротоара с тебешир. - Но имай предвид, че един път старецът все още може да танцува.

Това представление трябваше да бъде обвито в най-голяма мистерия. Бенджамин изчака баща му и майка му да излязат от къщата. Ако знаеха какво е намислил, просто щяха да побеснеят. Той взе честната ми дума да пазя всичко в тайна, накара ме да се закълна в живота на майка си, че няма да кажа и дума на никого, а вечерта ме поведе за ръка в стаята си. Покри прозореца с дебело тъмно войнишко одеяло напук на всички клюкари и надничащи. Той запуши всички пукнатини и пукнатини на вратата и стените, за да не се чува толкова отстрани. И пусна грамофона.

- Болно ли е да си по-мъдър, струва ли си играта?

- Бъди сигурна, че цял век няма да забравиш това. Това ще бъде най-прекрасното събитие в живота ти и в моя също.

Първоначално се шетуваше със себе си, но после се увлече и вече не се стесняваше. Танцуваше в самозабрава. Като че ли демон се беше вселил в него. Отдаде се изцяло на танца, като че ли някакво сияние се излъчваше от него. От вида му, от звъна на китарата бях като пияна. Лицето му сияеше и пак ме обзе онази неистова, плашеща жажда за нещо небивало красиво, която вече бяхме изпитвали веднъж. И после всичко свърши. Взирахме се един в друг. Изпепелявахме се с погледи. Мразехме се като заклети врагове. Той съвсем се задъха. Падна напряко на леглото и остана да лежи, без да мърда, и се взря в тавана с широко отворени очи. И изведнъж без изненада, без страх, си помислих: той ще умре. Дали ще умре точно сега, пред очите ми, не знаех, това нямаше значение. Но той ще умре. Усетих гръмотевичните удари на сърцето му под дланта си, докоснах с устни бясно биещата вена на шията му и зачаках - ето го, сега ще започне.

- Все едно, ще изчезна… - с труд отрони Бенджамин, вече малко си беше поел дъх. - Все едно, ще изчезна…

Тогава той попита:

- Мислиш ли, че съм се побъркал?

- Това пък защо?

- Защото танцувах така?

- Ти не си се побъркал.

- Изглеждах ли като глупак?

- Това много ли те притеснява?

- Ни най-малко.

- Изобщо не е глупаво. Беше много красиво, просто невероятно.

- Ако някой разбере, че съм обичал такива танци, ще каже, че съм бил глупак.

- Кой да каже? Само тези, за които всичко е глупост и щуротия, тъй като те самите не знаят това и не искат и да знаят.

- Преди да се разболея, тренирах. От вечерта, когато гледахме онези фалшиви испанци, помниш ли? Много ги харесах. Обичам да танцувам така. Не става въпрос само за танци, нали Какво мислиш? Повярвайте ми, никой фокстрот няма да те запали така, фламенкото е съвсем различно.

И тръгнаха, вървяха един по един. Мъже и жени… зяпачи, преструващи се на тъжни, но самите те просто любопитни… навели глави, всички имаха такива тъжни, прилични лица, всички се държат както трябва. Свалят шапки. В очите им има сълзи. Най-дълбоко съчувствие. Мълчат. Шепнат…

-… каква мъка…

-…толкова млад…

-…хубаво е да умреш млад…

-…горката му майка…

-…каква загуба…

И въпреки това той още един път беше щастлив, всичко пак грейна.

- Защо се усмихваш, момиче?

- Просто така.

———-

Павана е бавен испански танц, разпространен през 16 и 17 в. в Западна Европа. По-късно павана е използвана, особено във Франция, като траурна музика. Знаменита стилизация на траурна павана е създадена от Морис Равел през 1899 г. и се нарича „Павана за мъртвата принцеса”.