ИЗ „НАШИТЕ ПОКОЙНИЦИ”
Идването на Ракитин в София винаги се отбелязваше като особен празник в редакцията.
Обикновено сутрин, направо от влака, на чаша кафе.
Бодрият поет влизаше в нашата мрачна стая с весел вид, приличен на мускетар със своите винаги в боева готовност мустаци.
Сякаш самата природа нахълтваше на гости при купищата вестници, при старите, напоени с мастило клишета.
И започваше Ракитин да запитва за всичко и всички, интересуваше за тиража на вестника, от новоизлезлите книги, от частния живот на писателите и най-много от мъките на младите, които с такива усилия пробиват път в нашата изостанала тъй назад в културно отношение родина.
Със своята безкрайна добрина и почти детска наивност, Ракитин винаги се мъчеше да примирява, да изглажда конфликтите, тъй неизбежни за всяка литературна действителност.
С кротките си беседи той искаше да примири всички и да ги обедини в името на поезията и вечното изкуство.
Често пъти Ракитин пристигаше от Плевен или с кошница грозде, или с билник вино и тогава се събирахме на другарска беседа за отмора.
В такива моменти той беше най-весел, най-разговорлив, най-непосредствен.
Само едно негово посещение беше необикновено. Влезе в редакцията, връчи един ръкопис и веднага си отиде, въпреки настояванията ни да остане. Това бяха неговите „Черни мъниста”…
Няколко дни след това Ракитин завърши трагично дните си в злокобния тунел.
Бедният поет с детска душа не можа да издържи страшната съдба, която висне над българския интелектуалец…
——————
в. „Литературен глас”, г. 10, бр. 400, 22. 06.1938 г.
