Ференц Буда

превод: Александър Миланов

***

Под тежката присъда
на снежното безмълвие
лежат селата. Дим струи. Живеят.
Като че ли са без роднини хората.
Следи от колела, пъртина тясна
помежду конусите от стебла
и редовете от акации.
Хамут проскърцва, хрясва плаз строшен,
до хълбока на коня, до сърцето му
снегът достига. Не звъни
звънчето. И камбаната я няма.
Камбанарията е килната в мъглата. Вар
се рони, пука се стена, бронирана от лед, брада
от ледени висулки на тръстиков покрив.
А хора, стари хора,
димят с лулите, палят печките,
добитъка в Христови ясли хранят,
попийват вино, карат се. Живеят.
На старите си рамене те мъкнат кръста
край одимени Богородици…
Потънали сред снежното белмълвие
димят селата.