МЪДРЕЦ И СЕЛЯНИН
превод: Красимир Машев
МЪДРЕЦ И СЕЛЯНИН
Как обичам героите си да възпявам!
Не зная, могат ли те да ме прославят,
но не мога аз да ги оставя.
С животните обичам да бърборя до забрава!
И дните ми така да преминават.
От всичките царства - единственото царство,
което тъй обичам. Е, има хитреци, мошеници, коварство,
че и по-лошо. Но от тези твари месоядни, тревопасни,
сто пъти хората са по-опасни -
приживе тъй казвал мой един земляк.
Не автор, ни читател, обаче не глупак.
Най-честният човек. До днес не зная друг.
С жена си щом се сдърпа ревнив и зъл съпруг,
търгаш ли води дело срещу свой съдружник,
сираче щом измамят и стане друг наследник -
той ставал пръв съветник, а бивал и посредник.
Че честност, справедливост - всекиму са нужни.
И на миндер поседнал, сред поклони ниски,
на бащи и внуци, приятели и близки
„Прав си! Ти - виновен!” - на прпавдата от трона
отсъждал с думи мъдри. По-силни от закона.
Той нужен бил на всички - богати, сиромаси
не лъжели пред него и белите му власи.
Веднъж, така се случи, че с мене разговаря:
странник ли мъдрец ли, Бог при него пратил.
„ - Кажи ми - го попитал - ти от кой писател
на мъдрост си се учил, че по-добре от царя
раздаваш справедливост и си тук закона?
Навярно си се ровил в книги на Зенона,
или си стъпвал с мисли по древната агора
в стъпките големи на Платон, Питагора?
А може би от други - например Епикура -
ти имаш толкоз мъдрост, знания, култура?…”
„ - Аз даже и по име не зная тези хора -
отвърнал му смирено този селски жител. -
Четмо ми е Природата, сърцето ми - учител.
Вселената е пълна със твари на Твореца
и за моята наука там търсих образеца:
от гълъбите кротки аз учих се на нежност,
от мравките - на труд, упорство и прилежност,
мен волът ме научи да имам днес търпение,
кучето - и бдителност, овцата - и смирение…
А квачките пък пример са за грижа и любов,
щом някой наругае децата с глас суров.
До днешен ден сърцето ми не знае злост и
каквото имам - стига. Богатият - да е богат.
Бедняк или пък просяк за моя дом са гости.
И всеки аз посрещам като роден брат.
И гледам разумът да има в думите участие.
Това ми е науката за истинското щастие.”
——————————
МАГАРЕ И ГЛИГАН
Не знам защо магарето се възгордя.
Захвърля къч и,
че в бой ще победи Глигана започна да се пъчи.
Нали освен старата любов и старата вражда
също, казват, че не хващала ръжда.
„ - Какво пред мене е Глигана?! -
Магарето се разрева. -
Сега в бой със него ще си излея аз гнева!”
„ - Аз да се бия с теб! - отвърнал му Глигана. -
Какво по-срамно от това? -
Нещастнико! Бъди спокоен.
Ти за славна смърт си недостоен”.
1805 г.
——————————
ПРОСЯК И КУЧЕ
Да е привързано в преносен и в буквален смисъл,
открай време участта на Кучето била е.
Иначе - стопанинът би го отписал,
ако не знае кога и по кого да лае.
Та виждайки да влиза просякът с торбата,
Кучето със лай задърпало синджира.
„ - Съжали ме! Милост, брате! -
зашепнал просякът. - От глад умирам…”
„- За туй събуждам стария стопанин -
рекло Кучето. - Да бъдеш подслонен, нахранен”.
Външността понякога лъжлива е, за да ни поучи,
че някой груб е, но добър.
Ласкател друг - да ръфа като куче.
——————————
РИС И КЪРТИЦА
Така се случило - край някаква къртичина
за отдих Рисът спрял след дълго тичане.
И там към престарялата и грохнала Къртица
със съжаление отправил следните слова:
„ - Уви! Нещастница си ти! Живееш във тъмница! -
За теб е все едно - гори, цветя, ливади, птици… -
Живееш като в гроб.
Живот ли е това?!
Ако не дремеш - ровиш се във пръст и влага.
И красотата на света не те досяга.
А аз
тук виждам всичко и на всяка крачка
околността на километър е като на длан пред мен.
И опасността предвиждам - щом съм застрашен.
- Ей, ястреб от небето взира се и търси плячка,
тук лястовица пък се устрелява и за свойте дребни
лястовичета лови мухи над тоя проган,
там хитрата лисица ту пъдпъдък, ту яребица дебне
и заек се премята, застигнат от оловен огън.
Котка дави мишка в оня слог,
а там от вимето на крава смуче смок.
А още по-далече - стръвница с паст червена
е погнала със рев една сърна ранена.
И кръвожаден вълк там агънце разкъсва…”
„ - Ах, стига, стига! - Къртицата прекъсва Риса. -
От това, което виждаш, започна да ме втриса.
Нужно ли е зрение за този ужас, страх! -
Стига ми това, което чух за тях.”
1810 г.
——————————
ИСТОРИЯ
Столица на разкош, науки и изкуства
от племе варварско била завзета.
Но нейният приказен блясък карал да чувстват
дори враговете,
че не тя, а те са отвътре завзети.
И спрели се всички с учудване нямо в очите
пред статуя с надпис: „На нашия велик спасител,
баща на Отечеството и благодетел на целия род.
От признателния народ.”
Трогнат до сълзи техният варварски вожд
не свел очи от надписа и мраморния лик
на този, който и от камъка излъчвал още мощ,
а и по размери - бил още по-велик.
„Искам - заповядал - делата му да знам какви са!”
Преводачът тутакси разгънал ръкописа
и зачел на глас: „На този цар омразен и жесток,
ужас за народа и ненаситен кръволок,
под скиптъра железен
духът на доблестта умря, законът бе без глас
и достойният убиван като безполезен,
а коварството бе път към по-голяма власт…”
Все в този дух Историята правдива
разкривала делата му - потомците да знаят.
„Но кого да вярвам?” - запитал най-накрая
смаяният вожд. „Монарх боголюбиви! -
с поклон велможата започнал друг доклад. -
Половин век като придворен аз при царя гасна
и този паметник пред моя поглед расна,
кога тиранът беше силен, бодър, здрав и млад.
А историята, доколкото знам, тази година
видя бял свят.
След като царя ни от него си замина.”
