Анна дьо Ноай

бележка и превод: Милена Върбанова

Наследницата на Софроний Врачански

Анна-Елизабет, принцеса Бранкован, графиня Матийо дьо Ноай е знаменита френска поетеса. Нейната поезия и личност са особено обаятелни за нас, българите, защото тя е правнучка на Софроний Врачански.
За фамилията, чийто родоначалник е Софроний Врачански, е писано немалко, но най-пълният и ползван източник е книгата на Никола Начов „Княз Стефан Богориди”, издадена през 1929 г.
От „Житието” знаем, че поп Стойко Владиславов се оженва много млад и има деца - най-вероятно две - момче и момиче.
Дъщерята се нарича Мария, а името на сина е спорно - Иван или Цонко (Н. Начов, лит. съч.; Н. Т. Колев, Българи-драгомани при Високата порта до Освобождението: ГСУ, ФКНФ, т. 73, Т. Жечев. „Българският Великден”…) Синът на Софроний става джелепин, занимание, от което се препитават и разбогатяват мъжете от техния род (с изключение на баща му). Той и жена му Гана имат три момчета - Стойко (роден в 1775 или 1780), Атанас и Георги (за съществуването на последния се спори).
Стойко, първородният внук на Софроний, носещ името на дядо си, е прословутият Стефан Богориди, Стефанаки бей, висш сановник в Турската империя, доверен съветник на Махмуд II и Абдул Меджид. Интересно е твърдението на Александър Теодоров - Балан, че фамилното име Богориди не е присадено върху котленския корен в гръцка угода, а е било прозвище, кое- то сам Софроний навремето си е избрал или дори негово родово име. Балан доказва това чрез надписа: „Софроние Богориди, епископ врачански от Казан…” под един маслен портрет на Софроний Врачански, бивша собственост на Алеко Богориди, пазен в Пловдивската библиотека (Ал. Теодоров - Балан. Софроний Врачански, За стогодишнината на новата българска печатна книга, 1907.)
В 1812 г. Стефан Богориди взема за жена Ралу Сканави, гъркиня от о. Хиос, чийто баща е банкер на валиде-султанката (майката на султана). Тя му ражда многобройна челяд: три- ма синове - Янко, Никола и Александър (Алеко паша, бъдещ генерал-губернатор на Източна Румелия) и четири дъщери - Смарагда, Ана, Хариклия и Мария.
Ана, втората дъщеря (кръстена на баба си Гана), се омъжва през 1838 г. за Константин Мусурос. Грък, бивш частен учител в дома Богориди, след женитбата си той прави бърза дипломатическа кариера - турски посланик в Атина, във Виена, в Лондон и представител на Високата порта на важни европейски форуми (напр. Конференцията в Париж при избора на молдавския княз Куза за княз и на Влашко). Н. Начов изрежда децата на Ана и Мусурос: Стефан, Смарагда, Павел, Касандра, Елена и Ралука. Ралука е блястяща пианистка, известна със своята красота. Тя се омъжва за влашкия княз Григорий Бибеску-Бесараб де Бранковану, с когото има три деца - Анна-Елизабет, която на 19-годишна възраст става съпруга на френския граф Матийо дьо Ноай, Катерина-Елена и Михай Константин. Тъкмо Анна-Елизабет, родена в Париж през 1876 г. и кръстена с обичайното женско име в рода Богориди - Ана - е правнучка от петото поколение на Софроний Врачански.
В детството си Анна дьо Ноай пътува много - Босфора, Ферне, Монте-Карло, Леман, По. Тринадесетгодишна, композира музика и пише поеми. За нея това е естествено като дишането
- в зрака на произхода ? се редят имена на литератори - епис- коп Софроний, един от първите новобългарски писатели, Атанас Богориди, изтъкнат елинист и съавтор на реномирано елинистко издание. Възхищават я гениите на романтизма, влюбени като нея в Юга и Ориента. По-късно във „Вечните сили”, тя ще промълви имената им както се мълвят имена на богове или небесни тела: „Ламартин, Русо, Байрон, Шатобриан, заслушани в гори, звезди и ветрове…”
И все пак те не са единствените, които, според нея, „усещат безкрайността да бъдеш човек” „под купола искрящ и смътен на нощта”. Тя изпитва влиянието на Пол Верлен и Франсис Жам, оформяйки се, в унисон с вкусовете на епохата, като поет-сим- волист, макар и твърде своеобразен.
През 1898 г. Робер дьо Монтескьо отнася нейните „Литании” в почти недостъпното „Ревю дьо Пари”, което благосклонно ги публикува. На двадесет и пет години, тя посреща зората на новия век с първия си поетичен сборник „Многолико сърце” (1901). Приемът му е възторжен. Тази пантеистична поезия - широка и гъста струя от светлина, зной, ухание и жизнени сокове, вдъхнала поетична мощ и на най-скромния плод, на най-незабележимото растение - тази наистина неизчерпаема чувствена жажда, са оценени високо от французите. При това авторът е красива жена, дама от бомонда, богата, елегант- на, обсипана с всички дарове на съдбата. Художници рисуват финото нервно лице с тънки начервени устни, хлътнали страни и плътни клепачи над големите кафяви очи. И макар че във Франция по това време изобилстват талантливи жени-писателки, единица мярка за женска поезия си остава Анна дьо Ноай. Обкръжава я завидно общество от поклонници и приятели: пи- сатели и поети като Марсел Пруст, Робер дьо Монтескьо, Пол Валери, Фредерик Мистрал, Анатол Франс, Жан Кокто; фило- софи като Бергсон; политици като Леон Блум, Луи Барту, Албер Саро, Аристид Бриан; чужди творци като Рилке, Елена Вакареско, Габриеле д’Анунцио.
Обхваната от истинска жажда за творчество, Анна дьо Ноай издава през 1902 г. втората си поетична книга „Сянката на дните”, последвана веднага от два романа „Новата Надежда” (1903) и „Омагьосано лице” (1904). Вторият от тях, любовен дневник
на една монахиня, коства на авторката сериозен скандал, но й спечелва възхищението на Марсел Пруст. Нов прилив на по- езия потопява този прозаичен архипелаг. В 1907 г. се появява стихосбирката „Очарования” с една „Молитва към слънцето” („най-хубавото нещо след „Антигона!” - възкликва Пруст). Излизат „Живите и мъртвите” (1913), „Вечните сили” (1920),
„Поема за любовта” (1924), „Честта да страдаш” (1927), „Поеми от детството” (1928) и „Последни стихове и поеми от детството” (1934, посмъртно). В 1932 г. тя издава мемоарите си в „Книга на моя живот”.
В своя живот тази жена има време за всичко. Тя превръща апартамента си на улица „Шефер” в прочут салон, открива статуя на Мистрал, създава провансалска плеяда, членува в Белгийската кралска академия, участва в журито Фемина и в заседанията на Обществото на народите. Чествана е от Париж до Пекин.
Стихотворението „Градината”, което предлагам, написано в класически френски александрин, е едно от най-характерните за поезията на Анна дьо Ноай.

ГРАДИНАТА

В градината сред скреж на цъфнал карамфил,
залее ли зора с лъч ментовия слог
и стършел натежал, доматите превил,
се заклатушка цял в роса и лепкав сок,

ще дойда аз в лазур и плаваща мъгла,
под струята живот подложила гърди
и моето сърце като петле с крила
ще пляска и крещи към слънчевия диск.

Ще тегне дъх горещ, небесен млечен вир,
над порива свенлив на щедрите зърна,
над гъстите листа, зеления чемшир,
над чашката полу-открехнала страна.

И орната земя, опънала платна,
на тънички вълни ще гъне свойта плът,
в утробната си глъб с назрели семена
ще чувa бъден хляб и вино да шумят.

И прасковите там по крехкото дърво,
опряло ствол в зида, посипан с остра жар,
ще бляскат; ще трепти пътеката под свод,
от сенки на цветя изплел дантелен шарф.

И мирис на цъфтеж, мъзга и рождества
от тиквения вреж ще блика с пулс зелен,
по пладне ще плющи зной в нямата трева,
ще бъде дълъг, тих, неизчерпаем ден.

Под плочите снишен, домът ще тъне в хлад,
прозорци и врати вън ще издишват мрак
и ще се пълнят пак с малинов аромат
и светъл дюлев лъх от топлия шубрак.

Недвижното сърце ще бъде объл плод
и гладък бобов лист, по който на зигзаг
роса пълзи, струи към гъвкото стебло,
но без да го смути, като насън сълза.

От страх, горчивини, свободна най-подир,
покорна като лес, над който дъжд вали,
като димяща в мир спокойна блатна шир,
ни мисъл, нито скръб у мене ще боли.

Не промених и ход в световната игра,
ни моя скъп народ успях да утеша.
От днес в хорала чист на земните недра
да влея искам аз и тяло, и душа.

И в свойта простота ще тръгна аз назад
към нежната лоза, невинния ластар,
ще бъда редом с тях, мои сестра и брат,
на лятото честит великодушен дар.

(Из стихотворението „Градината”
от поетичния сборник „Многолико сърце”)