Валерий Латинин

превод: Мина Карагьозова

Полкан тревожно виеше през нощта. Леля Марфа няколко пъти ставаше от леглото и, като отвори прозоречното крило в малкото полусляпо прозорче, злобно съскаше към кучето. Като дрънчеше с веригата, кучето влизаше в къщичката си, но след известно време отново се раздаваше жален, смразяващ душата вой.

Старицата потръпваше. Като измъкваше изпод одеялото сухото си, сбръчкано лице, бързешком се кръстеше към иконите на Божията Майка и светиите: “Милостиви Господи, пресвета Богородице, разминете лошото, бедата!…”

Някъде далече, под стените на крепостта се чуваше стрелба на автомати. “Какво ли става? Колко невинни души погубиха изродите? И как Бог търпи такива изверги?”

Повече не можа да заспи. Леля Марфа запали лампата. Облече над долната риза ватирано яке, на краката надяна пантофи, украсени с кожа и, като дръпна резето на покритата с мухъл врата, излезе на двора.

Развиделяваше се. В покрайнините на градчето, дрезгаво крещеше петел, лаеха дворните кучета. Към техните гласове се примесваше някакъв страничен звук. Жената се вслуша. Сега тя различаваше тътренето на десетки крака и ридания.

- Нима погребват някого по това време? - старицата погледна зад плета и се дръпна уплашено.

По пътя немци и полицаи гонеха колона евреи. Това бяха предимно жени с малки деца, старци и старици. Клетви се чуваха едновременно на няколко езика - идиш, украински и руски. Децата плачеха.

- Господи! - на очите на старицата се показаха сълзи. Като ги размазваше по бузите си подсмърчаше, тя заситни по-надалече от оградата.

- Пак ги водят в крепостта на разстрел. Колко кръв е пролята, за какво е това наказание? Поне децата да бяха пожалили, ооох…

Най-последна в колоната вървеше млада жена, която държеше на ръце
спящо момиченце на около две-три години с плюшено палтенце, вързано на кръст с пухен шал.

За разлика от другите, младата жена не плачеше, не кълнеше, а от време на време бегло оглеждаше пазачите си.

Отдясно и отляво на колоната вървяха по двама полицаи. Встрани, по банкета на пътя, крачеше здравеняк, риж немец-сержант с небрежно мятащ се около кръста му „шмайсер”.

Понякога немецът поглеждаше полицаите и „излайваше” кратка команда, те започваха да карат охраняваните да бързат и да ругаят. Но сериозно внимание на тълпата не обръщаха.

Даже се събираха заедно, пушеха, гризяха ябълки, докоснати от първите слани, говореха си.

Като минаваха покрай високия плет на леля Марфа, зад който се виждаха наполовина оголелите корони на гъсто посадените дървета, младата жена спря, като че ли да поправи смъкналия се чорап, като се възползва от това, че никой не я гледа, бързо напъха момичето зад дъсчената вратичка.

Тя скоро наново крачеше в строя, но сержантът се обърна, забеляза нещо нередно, притича до нея, и като тикна дулото на автомата в корема ?, закрещя:

- Во медхен, юдин?

- И наистина, момичето го няма, - изуми се полицаят, който вървеше отляво.

- Стой! - изкомандва той на колоната. - Ти къде дяна своето недоносче?

Жената мълчаливо гледаше конвойния, очите й се бяха разширили от страх, не за себе си, за детето се страхуваше тя, неговият живот ценеше повече от своя.

- Гълъбче, - протегна тя ръце към полицая. - Пожалете детето, какво е виновно малкото момиченце?

Полицаят се отстрани от жената.

- Нещо друго не щеш ли? Ама че гълъбче намери. Отговаряй, глупачке, къде е момичето?…

- Во? - Сержантът рязко вдигна юмрука си в кафява ръкавица и удари жената по зъбите. От устата й бликна кръв.

Жената рязко се отдръпна, изплю строшените си зъби и, като протегна умолително ръце, диво закрещя:

- Пожалете-е-е…

Сержантът я отблъсна от себе си и натисна спусъка. Тълпата замря. Жената трепна и се смъкна в праха на пътя.

- Зухен, бързо. - Фашистът блъсна стоящия редом полицай, като показваше високия плет. - Търсете.

Полицаят отвори вратичката. На двора беше тихо, наблизо в градината, без да излиза от къщичката си, се беше озъбил огромен вълкодав.

Като насочи дулото на карабината към кучето, полицаят странично се приближи към къщата. Настоятелно започна да чука с приклада по вратата, от която се отчупи голямо парче от отдавна прогнила дъска.

- Сега, сега, синко, - на прозореца се показа главата на леля Марфа. - Дяволът те докара, изверг такъв, - промърмори старицата под нос, като отваряше вратата.

- Къде си скрила момичето, дърта кранто?

- Господи, помогни! Какво момиченце, соколе. Сама съм, никого няма.

Като отстрани старицата, полицаят влезе в пруста, погледна в килера, под леглото, зад печката. Порови се в сандъка, хвана оттам бродирана мъжка риза.

- Наистина ли нищо не си видяла? - попита той с омекнал глас.

- Кълна се в Бога, нищичко - Марфа се прекръсти пред иконата.

- Е, внимавай, лельо, ако, не дай Боже, намерим еврейката, ще те обесим заедно с нея.

- Боже, Боже… Не съм взела грях на душата си.

- Никъде я няма, - разтвори ръце полицаят, като се приближаваше към немеца, - найн…

- Тойфел, - изпсува немецът и даде команда - Форвартс!

Леля Марфа дълго гледа иззад плета как се вдига прах зад колоната обречени на гибел хора. Тя не чу веднага жалното скимтене на Полкан.

А когато го чу, обърна се и се втрещи. Кучето стоеше и въртеше опашка край къщичката си, в която, свито на кравайче, спеше малко чернокосо момиче.