Десанка Максимович

превод: Елка Няголова

Изприпкаха жените пред птиците и слънцето,
където тъй сънливо пшеницата придремваше.
Открехнаха на фурните вратичките на съмване,
пред пълните нощви застанаха, подпрели се.

С пречистена душа те ситото поемаха,
забравили дори нахалост да говорят,
подобно мелничарят - когато жито мели,
или като орача - когато почне оран…

Във плитките им сякаш забодено е цвете,
те имаха - досущ - венчета на главите.
Пресяваха си мислите за син си - първенец,
за щерката си малка, в постелята завита.

И често им се случва - омаяни до костите,
да месят са забравили, усмихват се свенливо,
и струва им се сякаш, че не тесто докосват,
а просто една цветна и плодородна нива.

Жените подраниха под слънцето излязло,
пред шумната зора, побегнала немирно…
Затвориха вратите на фурните, а хлябът
ухаеше наоколо със чудния си мирис!

Към хляба спускат кротко жените длани бели,
а в погледа им пада внезапна сянка лека:
да има хляб за всеки под синьото небе,
и благодат да има за всичките човеци!

И нека този хляб във лакомото гърло
приседне на врага, подобно дива круша…
Застанали на прага пред къщите си гърбом
от птичата градина жените песен слушат…