Димитър Кенанов

Млади поети, бъдете българи, синове на своя народ!
Иван Вазов

За епиграф на своите „Мисли за езика” Илия Волен слага два стиха от Иван Вазов: „Език свещен на моите деди!…// Език на тая, дето ни роди”. Писателят есеист не откроява смисъла на първия стихов ред, който ни отпраща към св.-Кирило-Методиево дело и промислителното създаване на славянобългарската азбука и писменост.

Илия Волен дори неправилно, скрито я противопоставя на говоримия език, издигнат в култ през възрожденската епоха, когато се нормира съвременният български книжовен език, но за неговия произход вярно отбелязва: „Литературният език е подобрен и обобщен народен говорим език” [Волен 1967: с. 8].

По-нататък в есеистичният контекст се внася името и примера на Иван Вазов - патриарх/родоначалник на повечето жанрови разклонения в новобългарската художествена култура:

„Истинският писател е същество с извънредно развито чувство към езика. И ако първата, основната храна на тялото му е майчиното мляко, навярно първата, основната храна на духа му е мелодията на майчиния му език, езика на близките му, езика, слушан през детството му. Мен ми е правило голяма впечатление, че един Иван Вазов цял живот е говорил на майчиния си език, на сопотски диалект” [Волен 1967: с. 10].

Езикът на майката, езикът на устното народно творчество изговаря думите с първичното им творително предназначение, спонтанно, без никакво „естетско” насилие - така, както Творецът на видимия и невидимия свят извежда Мирозданието от небитие в небитие с десет творящи повеления-логоси.

Сътворяването е същевременно и устрояване на Мирозданието, извеждане от „нищото” в битие, от хаоса в подреденото измерение на красотата: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31).

Бог „изрича” Своята мисъл на Своя нетварен език и тогава по начин, непостижим за човешкия ум, се сътворяват елементите на мирозданието. Човек също има мисли и ги изрича, но не може да отключи тайната - „творителната” енергия на думите без съдействието Божие.

Правото да изговаряш и владееш думите без насилие над тях, да ги чуваш и виждаш с очите на сърцето и любовта всъщност е право да се потопиш в екстатичното съзерцание-„възхвала на думите”, да изчезваш в тях и след това - да се оцелостяваш, както това мистично състояние е съпреживяно от съвременния български лирик Христо Фотев в едноименно стихотворение [Кенанов 2021]:

Вий идвате с лица от звук - обичам
лицата ви - живота ви голям!
Приемам ви и смело ви изричам -
не искам в този свят да бъда сам!
Не искам да съм мъртъв - не забравям
чудесния ви звук, и цвят, и вкус!
И питам аз - със всички разговарям
и всички ме изричат наизуст…
Аз разговарям - думите напират -
с предмети и животни… Зная аз,
че птиците най-ясно ме разбират,
но нямат думи те във своя глас!
Прекрасни думи - Маса! Стол! Театър!
Прозорец! Свобода! Бургас! Готов!
България! Живот… Живот! И вятър!
И милост! Дон Кихот! Здравей! Любов!
Любов! И скръб! Любов… Аз се забравям
на думите в сияещия дъжд -

задъхвам се, изчезвам, полудявам -
не зная кой съм аз - но изведнъж
се вдига от асфалтовия хаос
човешкото ми име - моя знак -
и аз отново съм във свойта цялост! -
спасен съм - и отново в нечий влак!
Вий идвате с лица от звук - с приличен,
с небрежен, с възхитителен и строг
живот и ритъм - толкова различен, -
но винаги с един-единствен Бог!

Иван Вазов не се подмамва от модернистичните ветровеи, които навлизат и премитат поетичните български нивя от края на XIX в., от идолическите тъмни пориви към неразбираемостта, чиито трусове започват да се усилват в следващото столетие.

Като отприродните словопевци, великият сопотчанин, бидейки едновременно български Виктор Юго и български Александър Пушкин, продължава да възприема думите за имена/същини на първовеществата/началата на Материята и вложеното в тях противополагане на Любов и Вражда: огън, въздух/ефир, вода, земя; подобно на родоначалника на новоруската поезия, българският му ответник по съзерцание на света и историята, има „взор - твърде трезвен и верен на действителността” [Мережковски 1994: 26].

В модното направление, прокламирано от кръга „Мисъл”, да се западноевропеизира/ вестернизира новата ни поезия след Възраждането, проокултната и протеософската неяснота, дейният пролермонтовски демонизъм завладяват писанията на тогавашните млади поети.

Упреците срещу криворазбраната им модерност и индивидуализъм се смятат за упреци, отправени от невежи. Срв. Пенчо П. Славейков: „Езикът на нашите млади поети е индивидуален. Той не е тежък и изкълчен - а самите читатели са леки и невежи, срамотно невежи в своя роден език” [Теофилов 1995: с. 8].

Чужд на това съзнателно насочвано направление в литературата ни е Иван Вазов, който в предговора си към сбирката си с балади и поеми „Легенди при Царевец”(1910) заявява кредото си:

„Писателят, когато пише, трябва да знае за кого пише, да помни, че той пише, за да бъде четен, разбран и оценен не от чужденци, а от българи. Така само може да остане самобитен и да влияе със словото си на широките народни маси. <…> Съвременната ни поезия, повтарям, не се стреми да говори на народната душа, тя се чужди от нея. Тя се развива из крива посока. Нашите млади поети, между които има и със силни дарования, в стремежа си, законен впрочем, за оригиналност, да дирят нови пътища и нови форми за мисълта си, откъснаха се от народната среда и запяха според нововремските навеи в западно-европейската литература. Зареяха се в областта на олимпийската отчужденост и индиферентизъм, оглъбиха се в самосъзерцание и скъсаха всяка връзка с окръжающия живот. Станаха символисти, индивидуалисти, декаденти, свръхчеловеци и не знам още какви. Поезия козмополитична, студена, небългарска, нестоплена от живо човешко чувство, защото не е расла на българска почва, чужда на българския дух” [Вазов 1910: 12-13].

Според последователния „пушкиновски” реалист поклонниците на модернизма са забравили „правдивите думи на великия [Висарион] Белински”: „Поезията на всеки народ е непосредствено изражение на неговото съзнание, тя е тясно свързана с народа. В силата на това, поезията на всеки народ трябва да има национален характер и да не прилича на поезията на всеки друг народ” [Вазов 1910: с.13].

В тази Вазова проекция на литературното ни състояние от неговото време е в пълно съответствие с безотрадното положение на културата ни днес, громяна от нашествието на неолибералистки, постструктуралистично-антиаристотелски модели, т.е. немимезисни модели на литература, формати на антилитература, която разпада и разгражда, „обезсюжетява” духовността ни.

Не за това ли говори Иван Вазов:

„И онова, което е характерно у тоя род поезия, то е тъмнотата й, старанието на мнозинството от представителите й да пишат отвлечено, да забулят с нарочита мъгла на изразите мислите си, или тяхната убогост, за да изглеждат дълбоки и по-малко понятни за читателите. И това антихудожествено течение намери насърдчители у нас. Явиха се критици, които мерят достойнството на поета по степента на неразбирането му и нечетенето му. Тия господа забравят, че ясностьта в мислите е едно от главните качества у поета, който желае да достигне до сърцето на читателя си” [Вазов 1910:12-14).

Очевидно за Иван Вазов платформите на модернизма са недопустимо за него естетско, декадентско „насилие" над думите и той не напуска талвега на равновесието на ума и сърцето, на яснотата и образния изказ, на равновесието между конкретно и абстрактно в художествения език.

Фанатично крайният модернист заключва смисъла в символи/енигми и ги превръща в почти неразгадаеми знаци като захвърля декодиращия ключ - никой да не го намери. Отива се отвъд символическия реализъм, в безсъдържателната пустота.

Редица български поети, встъпващи на творческото поприще в началото на ХХ в., са донякъде екзалтирани подражатели на съвременната им западноевропейска модерност. Те просто „разиграват" мизансцена на традиционен междупоколенски конфликт, на драматично разграничаване на „деца" от „бащи".

Не е възможно обаче за едно-две десетилетия следосвобожденската поезия да натрупа такава умора и разочарование от модела на реалистичната поетика на яснотата, каквато имат напр. тогавашните краевековни френски поети.

За тях предостатъчно отдалечени във времето са Пиер дьо Ронсар и Жоашен Дю Беле - групата поети от „Плеяда", които поставят голямото начало на френската национална поезия: „утвърждаване силата на родния език, тържество на разума над средновековната схоластика и на лириката над римуваните наставления" [Еренбург 1972: с. 165].

Предпоставка за бунтовния устрем на френските символисти през ?IX в. са властващите „разбирания в официалните академични среди” - потискането на изкуството от „нивелиращата преса на господстващата културна система”.

Дьолакроа през 1824 г. първи тръгва да ословесява хоризонтите на индивидуалистичната поетика: „Ако ти работиш над своята душа, тя ще намери светлината, която ще я озари; тя ще си създаде свой език” [Аврамов 1969: с. 70].

А Шарл Бодлер признава, че „почти под диктовката на Дьолакроа” започва да подрежда естетическите си възгледи. В програмните редове се излъчва протест срещу неискреността на имитатори и еклектици и затова, „който няма темперамент, не е достоен да създава картини”.

Според Бодлер „природата не е крайната цел на художественото творчество, а само речник, от който той свободно избира онези думи, които, съчетани от въображението му, ще изразят най-пълно и богато неговите собствени мисли” [Аврамов 1969: 72-73].

За матричните (калъпните), не търпящи възражения закони на стиха, трактат написва Теодор дьо Банвил, който издига римата за структурен законодателен елемент и поставя музиката на стиха за характерологично достояние на поезията: „Аз бих желал поетът да бъде освободен от всички емпирични условности, да няма друг господар освен своя чувствителен слух, изтънчен от най-нежните милувки на Музиката” [Аврамов 1969: с. 91].

Символистите ненавиждат основателно обезличаващото буржоазно общество, но не съумяват да изнамерят коригиращ го формат, а му противопоставят „един измислен от тях „трансцедентен свят”, един свят на „тайнствения шепот на душите”, в който човешката личност отново намирала себе си” [Аврамов 1969: с. 91].

Подетата стилова, слогова (от старобългарския литературен език - съложение) бунтарска реформа символистите отиват отвъд целта и вкарват словесното и несловесното изкуство в задънена улица.

Да, наистина „буржоазната механизирана цивилизация е превърнала личността в автомат”. Да, разсъдъчният, светският интелектуализъм „е лишил обикновения език от емоционален пълнеж”. За Маларме утилитарният език за общуване е „търговски”. Образите и символите по начин на употреба се обездухотворяват и стават шаблони - „кръста, сърцето, котвата, гълъбите, орела, слънцето, морето и пр.” [по Аврамов 1969: с. 92].

Старата светска/секуларитивна поезия борави с речник, безпомощен „да изрази неизразимото”. Ала страхът и битката срещу „рутината и шаблона” обаче довежда до случаи на „несвързано бълнуване, неспособно да намери мост към душите на „другите”. А субективните „лични символи се превърнаха от своя страна в позната условност”.

Много скоро манифестиращият себе си символизъм постига свои езикови условности и шаблони, свой „конвенционален речник, в който никога не липсваха лебеди, пауни, гладиоли, лилии, помръкващи замъци, рицари и пр.” [Аврамов 1969: 92-93].

За модерната поезия, както точно забелязва проф. Димитър Аврамов, от особено значение са настъпилите структурни промени спрямо класическия стих и настаняването на свободния стих (vers libre), „който в името на непринудения личен израз отхвърли като негодни изцяло или частично почти всички условности, смятани от традицията за непоклатими” [Аврамов 1969: с. 93].

Литературната практика на свободния стих осъществява неметрическия ритъм, прилаган в близкоизточната/библейската и в християнската европейска литература. Следват се движенията в „ударите на сърцето и ритъма на дишането”, както се изразява Пол Клодел [Аврамов 1969: с. 96].

Тук намирам за уместно да поясня: у нас усложняването, реторичното украсяване с образи и фигури сме наследили от нашето народно творчество и от гръцката Античност.

Когато след походите на Александър Македонски елините се запознават с Библията - Старозаветната/Ветхозаветната част, те не могат да привикнат с нейната загадъчна, мистична простота, освен това (как е възможно!) - в нея няма реторика по Аристотел. Блаж. Йероним е привикнал да чете Цицерон или Плавт: „Если же, возвращаясь к самому себя, я пытался читать пророков, мене отталкивал необработанный язык: слепыми своими глазами я не мог видеть свет и винил в этом не глаза, а солнце” [Йероним 1985: с. 98].

Ние също имаме поети, които предпочитат да пишат нереторично и/или с усложнена изразност - затворена , заключена в себе си. Тя изисква декодиране, което не винаги е възможно. Казаното се отнася и за двете разклонения на стихотворството: прост по форма класически римуван стих и усложнен по ритмографика бял/свободен стих.

Същата диаграма на развитие чертае и новобългарската поезия: простота на изразяване при Найден Геров, Петко Р. Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов и др.; усложняване на езиковия изказ при Пенчо П. Славейков, Пейо Кр. Яворов и групата символисти, вторична простота на поетичния език - от Никола Фурнаджиев до Никола Й. Вапцаров.

Българските поети трезво разчитат уроците на френския символизъм и модернизма, избягват крайните последици на естетическото движение, което ратува за правото на художника творец да бъде индивидуалист.

Модернистичните изстъпления не обновяват изобразителната система на „кавалетната фигуративна живопис”, но я превръщат „в обикновена разновидност на декоративно-приложното изкуство, а в определени свои форми и в пълно отрицание на самото изкуство; така и опитът на модерната поезия да се освободи от сковаващите конвенции на традиционния стих, за да осигури на поета пълен и непринуден израз на неговата индивидуалност, завършва в крайна сметка с фактическото й самоунищожаване като особен литературен вид, с деградирането й до нивото на една гъвкава, емоционално наситена музикална проза” [Аврамов 1969: с. 97].

С всеоръжието на „автоматичното писане”, на безсъзнателното образно съзерцание и бленуването сюрреализмът, свръхмодернизмът тръгват на поход към свръхдействителността, отвъд вътрешната и външната действителност, в „дълбокото разбиране на сънищата, в духа, където всички противоположности се помиряват.

От една страна „автоматичното писане се разкрива под знамето на разюзданото подсъзнание, което се осъществява вън от желанието и не приема естетическите съждения, от друга обаче, то обявява най-вътрешните желания на поета да задължи вдъхновението (съдбата и излишната чувствителност заедно) за едно непоколебимо и бързо настъпление над всякакви пречки - етични, обществени или естетически” [Елитис 1982: 42-44; Башлар 1988: 10-11, 299-305; Кенанов 2021-а: 56-59].

* * *
В историята на руския символизъм Виктор М. Жирмунски набелязва три поколенски групи: Константин Балмонт/Бальмонт и Валерий Брюсов (основатели), Вячеслав Иванов, Андрей Бели и Александър Блок (второ поколение) и накрая: Михаил Кузмин.

Вместо вертикално/нирванно потапяне в психопневмените дълбини, поетите започват да изпитват потреба от хоризонтално приземяване и завръщане към понятийно-предметната първичност на думите:

„Кажется поэты устали от погружения в последния глубины души, от ежедневных восхождений на Голгофу мистицизма; снова захотелось быть проще, непосредственнее, по земному человечнее в своих переживаниях, захотелось отказаться от чрезмерной индивидуалистической требовательности к жизни, ломающей и разрывающей живые жизненные связи, бытовые узы между людьми. Хочется быть „как все”; утомились чрезмерным лиризмом, эмоциональным богатством, душевной взволнованностью, неуспокоенным хаосом предшествующей эпохи” [Жирмунский 1998: с. 29].

Михаил Кузмин е „большой и взыскательный художник слова. Его изысканная простота в выборе и соединении слов есть сознательное искусство или непосредственный художественный дар, который делает современнаго поэта учеником Пушкина. Вообще, возрождение пушкинской традиции, поэтическое „пушкианство” сыграло большую роль в воспитании художественных вкусов молодого поколения поэтов” [Жирмунский 1998: 28-29].

В същия времеви контекст у нас нямаме вазовианство, насърчава се тъмно-асоциативното писане, води се полемика срещу яснотата в словесното изразяване и нейния защитник - Иван Вазов, който в предговора си към „Легенди при Царевец” заявява „нарочито”:

„И онова, което е характерно у тоя род поезия, то е тъмнотата й, старанието на мнозинството от представителите да пишат отвлечено, да забулят с нарочита мъгла на изразите мислите си, или тяхната убогост, за да изглеждат дълбоки и по-малко понятни за читателите. И това антихудожествено течение намери още насърдчители у нас. Явиха се критици, които мерят достойнството на поета по степента на неразбирането му и нечетенето му от народа” [Вазов 1910:13].

Под черта е сложена бележка с допълнителна информация, където под „популярен поет” се подразбира самият Вазов: „Сп. „Мисъл”. Друг един критик, като искаше да обезцени един популярен поет у нас, не от тая школа, изказа буквално тая измутителна по своята нелепост мисъл: „Него го е наказала най-печалната участ, която може да постигне един художник: да не може да остане неразбран” [Вазов 1910:14].

Уклоните на символизма/модернизма затварят вратата на достъпността/ комуникативността към смисловите послания на изкуството, то става елитарно и с малцина елитарни възприематели:

„Тия господа забравят, че ясностьта в мислите е едно от славните качества у поета, който желае да достигне до сърдцето на читателя си; забравят, че гениални поети, като Байрон, Хюго, Шилер, Хайне, Пушкин и др. са кристално ясни и тях добре ги разбират и високо ценят и у нас. И настана разрив между тия наши поети и народа. И той ги не чете”.

От литературния Олимп гръмовержци хвърлят словесни мълнии към народа, обявен за невеж: „И чухме гневните им хули към тоя народ, когото обвиниха в невежество. Защо се сърдят? Широки кръгозори за вдъхновение им се откриват в живота ни, в миналото ни, в природата наша; в борбите на идеите и страстите, които новото време роди, в широките потребности на народния дух. Но те не счетоха това достойно за своята лира. Народът очакваше учители и пророци - той и днес има нужда от тях - а видя бежанци от него и от живота, „пещерни хора”, както духовито ги нарече нейде г. Стоян Михайловски. И народът ги не чете” [Вазов 1910:15).

Иван Вазов се пита дали не изпада в крайност или е близо до истината. В заключение на предговора си той сблъсква с горчивина гледната точка на „несмислените критици" и своята позиция на многолетен словописател:

„Несмислени критици могат да насърдчават младите писатели из този им лош път, могат да им крещят: „Напред, дръжте модерните учители, зарежете народа, той не е дорасъл до вас, вие сте избраници, а той е тълпа некултурна, или малокултурна, некадърна да ви разбере и оцени гения ви, вие пишете за грядущите поколения!" А аз жаля толкова млади таланти, които се хабят в безплодни усилия да следват модата, и им казвам: „Млади поети, бъдете българи, синове на своя народ. Чувствувайте и пишете по български. Черпете вдъхновение от не от чуждите души, а от българската, от богатата и здрава българска душа. И разкрийте ни я, осветлете я. Засявайте в девствената й почва, заедно с почитьта към родното, и благородните семена за любов към доброто, към истината, към човека, и тя ще ви се отзове отзове с благодарность" [Вазов 1910: с.16].

* * *
В предсловния текст към „Легенди при Царевец” Иван Вазов разкрива как са написани баладите през 1905 и 1906 г., подредени хронологично спрямо историческите събития.

Изповядва високите чувства към старопрестолния град Търново - вълнуваща тема за ред възрожденски поети:

„Два пъти посетих Търново - първи път през 1902 година и втори - през 1905, когато работех над историческите си повести „Светослав Тертер” и „Иван Александър”. Ходих там, за да се запозная със старата Асеневска столица, да изгледам местностите в нея, които правех театър на събитията в тия мои съчинения. Скитах се по нейните диви урви и скали, мечтаех над мълчаливите и пустинни акрополи, Трапезица и Царевец, стърчащи над дълбоките и причудливи завои на Янтра. Аз търсех с жаден поглед какви-годе останки - свидетели за старото величие на града. Уви, много малко ги има. Разрушителната ръка на завоевателите и на времето са помели древните замъци, църкви и палати, колкото и скромни да са били, за които ни споменува историята и даже пътешественици от XVII век. Храсти и бурени, размесени с късове тухли и камъняк, застилат Трапезица и Царевец, заспали мъртъв сън между разрушените си стени, лишени от грамадните си порти, развенчани от кулите си” [Вазов 1910: 3-4].

Извънредно важна съставка от предварителната писателска подготовка е непосредственият визуален и контактен досег, уединението-унес сред релефа, силуетите и руините пущинаци, които „пазеха неизразимо очарование за душата ми”:

„И няколкото дни, що прекарах самотен там, аз се бях унесъл в миналите векове, в спомените за трагичните и съдбоносни събития, ставали там и призраците на миналото възкръсваха пред мене с всичкото си печално величие и омая… И в това мистическо настроение, заживял с онова, което е изчезнало, но е тъй мило и скъпо за моята българска душа, аз мислено витаех в други кръгозори, далеч от шума на действителностьта, самотен и честит в чаровния свят на спомените и виденията [Вазов 1910: 4-5].

През 1859 г. в Москва Осип М. Бодянски публикува писмото до него от д-р Христо Даскалов под заглавие: „Открытия в древней столице Болгарской Тернове”, където се говори за новооткрити надписи, за предания, обитаващи Асеневата Лавра „Св. 40 мъченици” [Кенанов 2007: 261-283].

Иван Вазов, ревностен читател на предания, студии и книги по българска история в достъпните му библиотеки, със сигурност познава Даскаловото писмо в българския превод на Тодор Н. Шишков [Сборник 1892: 347-388].

Тази предварителна изследователска подготовка прави реалистично правдиви мистическите състояния:

„А тия видения изскачаха на всяка стъпка пред мене; преданията, населяющи тия свещени пущинаци, взимаха живи образи, окръжени в светлив ореол или с мрачен трагизъм, и настрояваха за нови вдъхновения болезнено чутката ми тук душа. И какъв наплив, какъв рой от тях! Ето там до десния бряг на Янтра останките от църквата Св. Димитрий, с нейната чудна легенда, свързана с Асеня I и прогласяването независимостьта на Второто българско царство; ето заклетия от Шишмана бряст на Царевец, след петвековно съхнене, внезапно разлистил се, за да обади настъпилото освобождение от турското иго; ето църквата Св. Четиридесеть мъченици с постоянно падащото минаре, и с великата й тайна през нощьта срещу 9 март. Там, на северния край на Царевец е скалата, отдето един патриарх е фърлен в пропастьта, а на южния край - останките от кулата, която ми посочват за затвор на Калояновия пленник, императора Балдуин. А Жидов-Гроб на върха на Картал-баир, дето обезглавеният труп на издайника евреин отива да легне в трапа си? А стената, дето секирата на джелатина увисва във въздуха, отказвайки да падне въз наведения врат на Патриарха Евтимия?… И ред още таинствени предания, запазени в паметьта на народа, украсени с дивните цветове на една мрачна, но богата фантазия” [Вазов 1910: 5-6].

В бележка под линия поетът баладист издава своите източници: „За повечето от стихотворенията в тази книга аз съм се ползувал, освен от устните предания на народа в Търново, и от българската история на Иречека, от византийските и латинските летописци, както и от ценните „Историко-археологически изследвания” на д-р Васил Берон” [Вазов 1910: с. 7].

Разгръщането на творческия процес се движи най-вече от силата на колективната българска памет:

„И те, тия предания, тия видения, тия полумъгляви образи, възкръснали пред мене в развалините на Търново, преследваха ме и после и все по-ясно се очертаваха в ума ми, тревожеха въображението ми със своята странна поетичност. И аз не устоях на изкушението да ги възсъздам в тия поеми и балади. Но рамката на картината ми се разширяваше, нови образи от историята съблазняваха перото ми. И тая сбирка се обогати с ред други още поеми с чисто моя концепция; само че, тая концепция и развитието й са в духа на народното вярване, и, пропити с мистицизма на епохата, стоят близко до народното въображение и носят общ печат с другите.

Но в моето решение да използувам за цельта на поезията тоя фолклорен материал лежеше друга, по-дълбока мисъл, без която едва ли бих се заловил с такова увлечение за тая работа. Аз исках да оживя историята ни, да изобразя събития кобни от Второто българско царство, и в примамливата форма на легендата, като изрисувам най-силните моменти от миналото му, да припомня това минало, забравено и пренебрегнато повече отколкото трябва, а и съвсем неизвестно за болшинството у нас” [Вазов 1910: 7-8].

И тук идва ред на горчивото обобщение равносметка: „Защото - това е една истина - ние още не познаваме историята си. Ни нашето училище, ни нашата поезия не са сторили много, за да я популяризуват, за да събудят интерес към нея; особено последната, поезията ни, тя съзнателно бяга от българската история, и стара, и нововремска, като бяга и от българския живот, търсейки храна и вдъхновение в области, чужди на българската душа” [Вазов 1910: с. 8].

В понятийната система на великия сопотчанин се вижда отражение на Хегелианската философия („българска/народна душа/дух”), и народопсихологията на Иполит Тен.

Вазовото разбиране за историята и нейното място в поезията среща отпор:

„Осъдиха ме някои, че се въвирам в „мъртвото минало” - така го нарекоха. Напразно. Всичко е интересно за човешкия дух. Светът на поета е велик, безпределен; за крилатата му мисъл няма граници. Той има право да черпи вдъхновение из всичките области, из всичките времена. Важно е да пише с вдъхновение и да обладава талант. А при тях важното е - за българския поет - да бъде син на своя народ и своето време, па било, че се втурва в миналото, било, че се лутва из талазите на съвременния живот, било, че си избира общочеловечески теми, и с писанието си да засегне която и да е струна от народната душа, да я направи да кънти от всяко негово чувство, радост и копнеж, той да бъде отзив от нейните. И за симпатията той ще срещне симпатия. Без това сродство между неговата душа и душата на народа, той ще остане чужд на последния, колкото и талант да е вложил в творението си” [Вазов 1910: 8-9].

Безсмъртната душа на народа оживява историческото минало:

„Нашата история е мъртво нещо? Нема/т.е. нима тя няма жива връзка с настоящето ни? Нема нашите национални и политически идеали нямат корена си в дълбоката старина, която ни ги е предала, като скъпи завети, в които се възпитава народното ни съзнание, в които духът ни расте? И може ли да се тури рязка граница между миналото и настоящето? С кое поколение се свършва първото и с кое се захваща второто? След гибелта на Второто българско царство нема инстинктите, мирогледа, основните черти в характера на българина не са преживели катастрофата и са минали в наследство на следующите поколения? Политическите учреждения загинват, но душата на народа остава жива с всичките си добри и лоши явления. Виждаме и днес някогашните страсти, пороци, добродетели, които са обуславяли процъвтяването или отслабването на старата българска държава. Каква поразителна прилика на някои днешни явления, на някои днешни дейци с едновремешните! Историята на миналото се движи по един незиблем закон, във връзката на събитията има страшна логика. Историята на миналото е едно огледало, което обяснява настоящето, както би рекъл Тен. Тя е пълна с дълбока поучителност” [Вазов 1910: 9-10].

Въпреки примамките на насаждания у нас дух-отрицание на своето, на родното, народът български обича миналото си: „И онова, което ратува още за моята мисъл, то е, че самият народ обича миналото си, обича да слуша за него, каквото и да е било то, защото то е част от неговия живот и е близко до сърдцето му. И, въпреки тоя дух на отрицание на своето, на родното, който вее у нас от години насам, въпреки неразумната пропаганда да се охлади националното чувство, народът, във всичките си обществени слоеве, остая дълбок националист, той обича отечеството си и заветите му, и историята си; с нейните светли и тъмни страници, тя пази за него странно обаяние, когато му се рисува в художествена реч. Особено, когато миналите му съдби се възкръсяват пред погледа му във феерията на сцената. Друмевата драма „Иванку”, при всичките си недостатки, но носеща печата на таланта, в продължение на четиридесет години не слезе от сцената, извикайки вълнения и трепети в народната душа; да припомня пътьом - нека ми се позволи тая малка суетност - и приема, - сторен на моите скромни драматически трудове: „Към пропаст” и „Борислав”. Значи, съществува една духовна жажда у народа, на която поезията, в широкия смисъл на думата, не може, няма право да остане безучастна, ако иска да запази яка връзка с народа и да засяга деликатните струни на душата му” [Вазов 1910: 10-11].

Така в баладични стихове Иван Вазов съпреживява с драматично-трагически оптимизъм историята на Второто българско царство: Свети Димитрий Чудотворец, Проклятие въз Иванка, Балдуин, Калояновий орел, Куманката, Княгиня Ирина Комнен, Кир Тодор в Търново, Конецът на Ивана Асеня II, Калиман II, Ивайловата брачна нощ, Мария, Бягството на Ивана Асеня III, Татарска царица, Лобната скала, Чоки, Момата на Къз-Хисар, Велбъжд и Сливница, Сара, Патриарх Евтимий, Жидов гроб, Сборът на духовете, Литургията, Шишмановий бряст, Боянската черква:

Безгласни гледаха царе във багреница,
Боляри, воини от миналите дни,
И гледах сенките от миналото време
В благоговеен страх, с прехласнати очи;
И те ме гледаха… Изгасналото племе
Възкръсваше пред мен под бледите лучи.
И чувствувах се аз назад във вековете,
Попаднал в други мир, незнаен и любим,
И като живи там стояха ликовете
Свети, издраскани, опушени със дим.
И питах ги без глас да ми продумат нещо
За себе си или за техний тъмен век,
Какво са видели, мислили и горещо
Аз молях ги…

———————-

ЛИТЕРАТУРА:

Аврамов 1969. Аврамов, Д. „Естетика на модерното изкуство”, Издат. „Наука и изкуство”, С., 1969.
Башлар 1988. Башлар, Г. Поетика на пространството, НК, С., 1988.
Вазов 1910. Библиотека Иван Вазов. Легенди при Царевец, б.г.
Волен 1967. Волен, Ил. Мисъл и думи, БП, С., 1967.
Еренбург 1972. Еренбург, Ил. Гр.: „Препрочитайки Чехов. Френски тетрадки. Пабло Неруда”, Варна, 1972.
Елитис 1982. Елитис, Од. Открити карти. Подбрал и превел от гръцки М. Жечев, НК, С., 1982.
Жирмунский 1998. Жирмунский, В. М. Поэзия Александра Блока. Преодолевшие символизмъ, „Автограф”, М., 1998.
Йероним 1985. Библиотека в саду. Писатели античности, средневековья и Возрождения о книге, чтения, библиофильстве, „Книга”, М., 1985.
Кенанов 2007. Кенанов, Д. Българистични простори, ИК „Жанет 45″, Издат. „ПИК”, Пловдив - Велико Търново, 2007.
Кенанов 2021. Кенанов, Д. Шестословие: Иван Пейчев - Христо Фотев. - В: Златоструй. Сборник за литературна критика и изкуство, „Фабер”, Шумен, 2021, 11-48.
Кенанов 2021-а. Кенанов, Д. „Под шепота на листопада” - Свилина, Огн. Ние - същите. Стихотворения, Издат. „Ерго”, С., 2021, 54-64.
Мережковски 1994. Мережковски, Дм. Михаил Ю. Лермонтов. Поетът на свръхчовечеството. - В: Сребърен век на руската литературна критика, УИ, Велико Търново, 1994, 25-66.
Сборник 1892. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. VIII, С., 1892.
Теофилов 1995. Теофилов, Ив. Антология на българския символизъм, 1995.