интервю на Марко Марков със съветската поетеса Надежда Полякова

- Вие сте  от най-популярните ленинградски поети - участници във Втората световна война. Кое от своите военни стихотворения считате за най-добро и защо?

- От стиховете си за войната избирам без колебание „Ти къде, момче, отиваш?” - може би защото ми е най-скъпо.

- Първата Ваша среща с Мира - с какво, освен с огромната радост я свързвате, с какво ще я запомните?

- От Съветската армия се демобилизирах в Латвия, като студентка в Латвийския университет. И веднага ме изпратиха на работа: да създам комсомолски вестник, органа на ЦК на Латвийския ВЛКСМ „Советская молодежь”.

Бях на двадесет и една и едва навлизах в журналистиката, макар че стиховете ми вече се публикуваха. В началото на май 1945 година беше съвършено ясно, че сме победили и всеки ден очаквахме известието за Мира.

Тогава редакцията на вестника ме командирова в района на Даугавпилс. Този град беше пострадал много по време на войната, наложи ми се да нощувам в райкома на комсомола.

Познати тук нямах, пристигнах с войнишки шинел и гимнастьорка, а за няколко дни не успях да се сприятеля с никого от местните комсомолци. През една нощ в райкома, заедно с други момчета и момичета чух по радиото за Мира. Беше усещане за нереалност, за безтегловност, както сега биха казали. Започнахме да се прегръщаме и целуваме. Излязохме на улицата.

Там стреляха, в нощното небе пламтяха ракети. Беше тъмно, радостно и малко страшно от тази стрелба. Навярно войниците изразяваха своите чувства чрез нея. А ако не беше така? - та нали този район бе известен през войната с партизанските отряди, а след нея, аз тогава още не знаех това, с банди от антисъветски настроени елементи… Върнах се в райкома.

Легнах да спя на едно от бюрата. Рано сутринта заминах за Прейлинския район, най-неспокойния по това време… Моят живот вероятно е нетипичен. Още преди войната живеех далече от родителите си и дом, в който да се завърна и да заживея спокойно аз нямах. Моят дом биваше там, където в даден момент се намирах…

- Разкажете, моля Ви, по-подробно за своя живот в годините на войната.

- Случаи, за които  не съм писала по време на войната имаше много. Но ако не съм се докосвала до тях в стихове или проза, няма да ги споменавам и сега.

Най-страшно беше отстъплението на нашите бойци. Ужасно е, когато стрелят по жени - по нас стреляха под Мала Вишера, там копаехме противотанкови ями в продължение на три месеца - август, септември, октомври.

Отначало се миехме в малко езерце, после се отказахме, защото дрехите ни замръзваха. Спяхме по сеновалите, в празните плевни. А фашистките самолети излитаха и стоварваха над нас бомбения си товар…

- Можете ли да разкажете военен епизод, за който си спомняте с ужас?

- Известно време след отбранителните работи живях в своя роден край, в Новгородска област. Там работех във финансов отдел. Освен обикновените си задължения, изпълнявах още едно: събирах пари за Фонда на отбраната. Бях млада, едва навършила осемнадесет години. Времето бе гладно, заплатата ми - малка.

А сумите, които ми се предаваха за Фонда бяха огромни. Помня как веднъж отнесох в района, изминавайки пеш повече от четиридесет километра през зимата с торба през рамото, опирайки се на тояжка и без каквото и да било оръжие, сто и четиридесет хиляди рубли. И сега, както някога, по този път има само три села…

Странно е, но аз никога от нищо не се страхувах - нито от лоши хора, нито от смъртта. Може би винаги съм била фаталистка. Обичах живота, хората, децата, природата, животните и никога не съм мислила, че могат да ме убият или ограбят. А такива епизоди има много. Не обичам да си ги спомням.

Най-страшното е не това, което вече се бе случило, а това, което можеше да се случи. А аз винаги се страхувах от фашистко обкръжение… След онези три месеца, през които копах противотанкови ями, работех в Управлението на отбранителното строителство, където ми се доверяваха секретни документи.

Един от нашите щабове беше завзет от фашистите. Ние успяхме да избягаме и да извозим цялата документация. Сега не е прието да се казва „избягахме”, прието е да се казва „отстъпихме”. След повече от четиридесет години речникът може да се уточнява, но тогава… Цял живот сънувам, че са ни обкръжили и че фашистите започват да ме разпитват - защото само аз знаех къде и как са разположени отбранителните ни съоръжения, защото документацията се намираше именно в мен…

- Първата Ви среща със смъртта - къде и при какви обстоятелства стана тя?

- За това е и войната - за да се срещат Човекът и Смъртта. Смъртта ни пазеше на всяка крачка. Веднъж камионът, в каросерията на който пътувах, се обърна с колелата нагоре. Измъкнали са ме наши войници, дълго съм била в безсъзнание.

Две седмици ме боля главата, след това мина. Бях във влак, който катастрофира - и пак загубих съзнание, и като че ли пак всичко мина добре. Когато след войната се подготвях за сесиите в университета, случваше се да губя паметта си. Мислех си, че това е от преумора.

Сега мисля, че е било следствие на сътресенията на мозъка. Тогава всичко ми се струваше дреболия и не търсех помощта на лекаря. Нали главата, ръцете, краката ми бяха цели. Какво повече? …Помня бомбардировките по време на които фашистите хвърляха „фенери” - така наричахме неподвижно висящите във въздуха осветителни ракети.

Търкаляш се по земята, осветен от спокойна мъртвешка светлина, а по тебе стрелят и сипят бомби. Чувството на страх навярно е свойствено на всички, но не с еднаква сила. Панически страх аз, както вече казах, не съм изпитвала..

- Бихте ли ни разказали за подвига на свой другар, подвиг, който Ви е потресъл?

- Пред очите ми не е бил извършван такъв подвиг. А не ми се иска да използвам разказите на своите другари.

- Можете ли да дадете пример за героизма на руската жена във войната?

- Жените се впрягаха, за да се оре. Гладуваха и отглеждаха чужди деца. Отдаваха последните си средства във Фонда на отбраната. За жена, която прие и възпита чужди деца по време на войната е моята поема „Катерина”, влязла в първата ми книга „Право на щастие”; тя стана основа на тази книга. Поемата и досега се изпълнява по Ленинградското радио.

- Какво според Вас отличава човека, извършил подвиг по време на война от човека, извършил го сега, в мирно време?

- През войната подвигът се извършваше внезапно - той бе порив, движение на душата, вътрешна необходимост. Не всеки може да извърши подвиг. Мотивите за военния подвиг понякога се обясняват трудно и още по-трудно се разбират. Просто тръгнал в атака, просто се е хвърлил под танка с връзка гранати - това зависи от душевната нагласа, от характера.

В същия миг някой друг просто е скрил главата си в храстите… В мирно време обстоятелствата, предизвикващи подвига се срещат рядко. Да спасиш давещ се човек или дете в обгърнат от пламъци дом - за това също се изисква душевен порив, а не всички го притежават.

Един ще се хвърли в огъня и във водата, друг ще стои и ще мисли умее ли да плува, няма ли да падне върху него горяща греда… Преди няколко години петима младежи се връщали от ваканция в Ленинград.

Те били студенти в пожарникарско училище. Униформи нямали. Връщали се като обикновени курсисти от средно техническо училище. По пътя станала авария. Запалил се един от вагоните, техния вагон. Момчетата можели да разбият прозорците и да избягат, да се скрият, както направили другите.

Но те се хвърлили да спасяват хората. Измъквали от горящия вагон деца, гасили пламъците, събирайки от железопътния насип сняг. Трима от тях загинали. Те са герои, защото това е подвиг.

Но случилото се стана известно на малцина - за него знаят само близките им и в училището… А трудовият подвиг в мирно време е съзнателно и подготвено действие. В него няма внезапност.

- Можете ли да разкажете за съдбата на руско дете, която Ви вълнува и сега?

- През войната срещах деца, които бяха изостанали от своите, бяха се загубили в света, който им изглеждаше огромен и непонятен. Веднъж по военните пътища срещнах момче на име Ваня. Беше на шест години. Приласках го, разделих с него хляба си.

Повече нищо не можех да направя. След много години написах стихотворението „Момче на пътя”. В моята документална книга за деца „Защо казват благодаря на майката?” има глава за децата-сираци. Героинята ми там, Нина Игнатиевна Брашкина, герой на социалистическия труд, имаше мъж, който почина на 36 години от сърдечно заболяване.

Той не пиеше, не пушеше, но почти всяка нощ сънуваше войната, която бе видял като дете - пред очите му бе убита от парче снаряд майка му, кърмеща  най-малкото си дете. Пет сираци тръгнали на изток, бягали от войната. Всичките оцелели.

Да оцелеят им помогнали съветските хора. Но сърцето на детето не издържало всичко, което участта му предопределила. Възрастният вече човек не успял да преодолее спомените си…

- Какво беше за Вас Ленинград през войната? А сега?  Какво място заема той в поезията Ви?

- Ленинград през войната бе за мен на-светлият град в света. Тъгувах, че го напуснах в края на юли 1941 година, но бях принудена да замина. Служех в Северозападния, след това във Втори Прибалтийски фронт и всяка вест, всяко съобщение от Ленинград ме трогваше до сълзи.

Тогава някакво предприятие започна да произвежда малка брошка - гълъб с писмо в човката. Тази брошка може да се стори на мнозина еснафска, но тогава тя беше символ - носеха я почти всички.

- Творчеството на кой военен поет от Вашето поколение цените и защо?

- По време на войната обичах стиховете на Константин Симонов. След нея, като спомен за онези дни са ми скъпи стихотворенията на С.Орлов „Его зарыли в шар земной”, на М. Дудин „Мальчик на льдине”, на О. Берхолц „Февральский дневник”…

- Кои от най-добрите особености на военната поезия е наследила според Вас младата съветска поезия?

- Наследила е откровеността, искреността, порива - разбира се, говоря за най-добрите стихове.

- Как се прояви братството на съветските народи по време на войната? Можете ли да дадете пример в това отношение?

- Представители на всички националности на нашата велика Родина я защитаваха с оръжие в ръка или работеха в тила. Тази връзка е неразделима - иначе страната не би издържала напора на врага.

- Как според Вас се прояви героизмът на съветския народ в тила?

- Съветските хора, имам предвид нравствено пълноценните, работеха по отбраната без да щадят себе си. Зад струговете стояха деца и жени. Отказваха се от всичко, живееха в незатоплени бараки, бяха лошо облечени, гладуваха, а работеха по две смени, без да се съобразяват с времето.

- Светът е поставен пред угрозата на ужасяваща съвременна война - каква е според Вас ролята на поета и ролята на поезията за нейното предотвратяване?

- Ролята на съвременната поезия? Да пробужда в сърцата доброто и светлото, да застави читателя да се замисли над живота.

- Назовете събитие от последните години, което Ви е напомнило за Великата Отечествена.

- Зверствата на окупантите във Виетнам и Ливан, злодействата в Чили. Лъчевата болест в Япония. Светът не трябва да търпи мъченията. Земята е много малка, но ако живеем в мир, място на нея ще има за всички.

- Кой, освен войната е основният проблем, който човечеството е длъжно да разреши? Как и в каква степен литературата помага за това?

- Литературата трябва да обръща повече внимание на общуването, на връзката между хората, на взаимното уважение. В този свят има още много неуредени съдби, вероятно така ще бъде винаги, защото никакво благосъстояние не може да осигури на човека щастлива любов и добро семейство.

Литературата е длъжна да помага на тези хора да живеят и работят. Длъжна е да възпитава доверие на човека към човека.

Има произведения, които се четат от трибуната или естрадата, но има и такива, които човек разгръща преди да заспи, под светлината на нощната лампа - той търси в тях това, което е нужно единствено на него, за да преодолее измяната, самотата, предателството на близкия, несполуката.

И ако писателят помогне на някой да оцелее, да преживее личната си беда, той трябва да бъде щастлив… Борбата за мир е глобална тема. В борбата за мир участват и щастливите влюбени, и нещастните.

- Бихте ли коментирали някое Ваше стихотворение за военната Ви младост?

- Стихотворението, за което ме питате е от цикъла „Бряг на младостта военна”. В него всичко е казано пределно точно и ясно. Кого съм обичала и защо съм убила любовта в сърцето си, не е толкова важно. И без друго жената-поет твърде много разказва за себе си. А аз още не съм старица, за да се отдавам на подобни спомени. Ето и стихотворението:

„Следите ми леки на този бряг
разми морето в далечния ден.
Убих любовта си. Но защо не успях
да убия за нея спомена в мен?

Защо сърцето ме тегли тук,
сякаш брегът е щастлива звезда?
Водата горчива размива без звук
моята днешна, дълбока следа.”

октомври 1984 г.