Шаролта Лани

превод: Иванка Павлова

Гледам към тебе отвисоко, от края на моста,
към тебе, вечна вода, мой величествен Дунаве.
Отечеството означаваш, намерената ми родина.

За мене беше и печал, и щастие,
и първата носталгия в чужбина някога,
когато бях дете… По теб хабер изпращах
до нея с книжните си корабчета,
че „Има нейде дом…” - така копнежът ми летеше.
Сърдечната ми радост - любовта ми, и тя дойде чрез тебе,
на гребена на твоята вълна, в люлееща се лодка.
И аз така изтръпнах, бях така щастлива
да плувам в хладната ти пяна -
ръцете ти неукротими са закрила, знаех.

… На юг, в една страна далечна, скъпа,
солената вода на тъмносиньото море
от капките ти сладка ми се стори.
Морето сладко е… Ти - черна като траур,
защото в тебе толкова сълзи и кръв са капали…

Обичах те и в морския ти гроб,
защото знаех с вяра: ще възкръснеш.
Така си хубава сега, с надежда пълна,
изпод леда бунтуваща се дръзко,
о, моя вярна, болката лекуваща река!

Където малък огън върху теб е зноят,
топи се тук-там ледената ти сурова дреха.
Ако те гледам, чувствам, че не съм сама.
Ще дойде пролет, вече сянката не трае дълго…
Зови да няма смърт сега. Прати ме да работя.
И като ток от мощна водна сила да блика радостта,
родила се от силата ми, даже като капка малка.
Ако машина не задвижи тя, все нещо хубаво ще сътвори.