Продрум Димов

Живеем във време, което превъзнася до небесата унизяващото човешката личност комерческо нравствено нашествие и безцеремонно загърбва изконните ни национални ценности и скъпата ни народностна самоличност. На практика вече повече от три десетилетия обществото ни е обект на неудържимо тотално поробване, което взема особено застрашителни размери и в духовната сфера.

Зловредната постоянна манипулация в полза на чужди интереси маргинализира и целенасочено отпраща в света на пренебрежението и забравата важни наши събития и забележителни приносни личности, които с талант и вдъхновение творят генезиса на всестранния ни национален облик. В тази насока днешното ни всекидневие се задъхва от хиляди погазващи националното ни достойнство примери.

Инак как да си обясним и мълчанието, с което официалните ни държавни органи удостояват такъв ярък публицист, литературен критик и писател като Петко Тотев. Ето вече почти цяла година се изнизва от 90-годишнината от неговото рождение и пет години от неговата кончина, а никой не се сеща поне две думи да обели за неговото достойно житейско и творческо дело.

Колко късопаметен за жалост се оказва днешният ни объркан ден! Затова ми се струва, че се налага да си припомним същностното и значимото поне от неговия достойно извървян житейски и творчески път.

А ето и някои по-характерни страници от него. Роден е на 12 януари 1932 г. в малкото селце Бичкиня /днес квартал на Габрово/. Месторождението му и израстването му никак не е случайно, тъй като там се раждат и се развиват като рядко надарени български интелектуалци световно известният музикант Минчо Минчев и кооритният ни поет и драматург Радко Радков. Оттам ги повежда към невероятните духовни висини будният балкански български дух.

Бъдещият талантлив литературен творец завършва през 1950 г. гимназия в някогашния български Манчестър, а през 1956г. и българска филология в Софийския университет „Климент Охридски”.

Учителства известно време в Котел и Габрово, след което специализира в продължение на две години литературната си подготовка в СССР. Тази солидна школовка го потапя окончателно и безвъзвратно във водите на литературно-творческото поприще.

Завръщайки се в родината си, младият филолог е настроен вече на творческа вълна и започва работа като редактор във в.”Литературен фронт” /1962-66/, след това завежда отдел в издателство „Народна култура” /1966-1969/, за да продължи редакторската си дейност от 1969 до 1973 г. в Партиздат.

Сетне е назначен за зам.-главен редактор и на в. „Български писател”, откъдето води началото и нашето запознанство през втората половина на 90-те години.

Да си призная, не съм срещал по-скромен и достъпен, в същото време солидно професионално подготвен ръководител на наше литературно издание. Такъв са го запомнили неговите стари колеги и от редакцията на в. “Жарава”, където приключва трудовият му път.

За отбелязване е, че Петко Тотев никога не се оставя да бъде погълнат от непрестанна редакторска работа и винаги намира време да броди ненаситно из нашата, руската и европейска литература, като старателно заселва дълбоко в себе си всичко, което допада на естетическите му възгледи.

И макар че гъмжи от знания и ноброски, които си води, е изключително прецизен и публикува само някои свои статии, като не бърза да се явява пред читателската ни общественост със самостоятелни заглавия.

С рядък възложденски пиетет се увлича и изслева творчеството на П.Р.Славейков, Любен Каравелов, Иван Вазов, Георги Кирков, Елин Пелин и др. Впечатлява културните ни среди с публикациите си, посветени на Любен Каравелов и П.Р. Славейков, появили се в сп. „Литературна мисъл”.

Негова неутолима стихия е съвместната му литературно-изследователска дейност с колегите му Дочо Леков, Цвета Унджиева, С. Баева, Ст. Михайлов, за да видят за пръв път бял свят събраните съчинения на Любен Каравелов и П. Р. Славейков. И ми се струва, че от тогава, 70-те години, тези наши възрожденски автори не са удостявани с подобно заслужено внимание.

Не закъсняват обаче и първите му самостоятелни книги - „Литературни статии” /1974/, „Политическата сатира на Георги Кирков” /1974/, „Алеко Кнстантинов” /1977/ и други негови издания, с които е забелязан в литературните ни среди и оценяван като стойностен автор.

За разлика от много свои колеги Петко Тотев, макар и с впечатляващ солиден творчески потенциал, никога не бърза да се изявява, за да трупа популярност - нещо, което далеч не кореспондира с подчертано човешката му природа.

Той е мислеща натура, винаги внимателно проучва, анализира, оставя нещата да улегнат и тогава търси издателства, които отварят гостопприемно вратите си за неговата продукция.

Това е последица от дълбоко проникновената му аналитична мисъл, която му позволява да открива нови, незабелязани от критиката ни детайли от произведенияна на немалко автори. Такъв характер носи книгата му „Поети” /2002/.

В това непретенциозно литературоведческо произведение Петко Тотев ни въвежда в атмосферата на творческата си лаборатория, радсъждавайки върху творби на изтъкнати наши творци на мерена реч. В случая той ни прави съпричастни на интересния творчески свят на Валери Петров, Иван Динков, Велин Георгиев и други ярки представители на поетическата ни мисъл.

Останал съм с впечатление, че авторът от Бичкиня ценеше това свое издание и неслучайно през 2005 г., по време на една среща в Литературния ни институт на БАН, изтича до дома си, за да ми я поднесе с добронамерено уважение към моята скромна особа.

Общувайки с това безспорно приносно заглавие, стигам до извода, че критикът не се е заел да пренарежда просто по свой вкус, както постъпват някои негови колеги, „литературната бална зала”, а добре аргументирано поставя нещата на подобаващото им място.

И в този ред от мисли е неоценима заслугата му за откриване високите художествено-естетически и емоционални стойности в актуалната гореща и наелектризирана поезия на Велин Георгиев. Аналогично компетентно, отговорно е подходил и при разкриване творческия облик на нестандратния си талатнлив земляк Радко Радков.

Пътувайки из творческите търсения на Петко Тотев, трябва да отбележим, че критичното му перо често прехвърля границите на поетическото ни творчество, нерядко заорава своя плуг в територията и на прозата. Красноречиво доказателство з атези му интереси е и книгата му „Белетристи” /2007/.

В това свое произведение писателят постая на чувствителните си оценъчни везни не отделни творби, а цялостното творчество на плеяда утвърдени имена на съвременната ни изящна словесност като Павел Вежинов, Богомил Райнов, Йордан Радичков, Васил Попов, Добри Жотев, Антон Дончев, Никола Радев.

В същото време е отделил и немалко страници на женската ни романистика в лицето на Яна Язова, Вера Мутафчиева, Севда Костова, Юлия Кръстева и др.

Тези му задълбочени изследвания му дават възможност старателно да се вглежда, сравнява и обощава, изтъквайки приносното на много автори в художествено-творческото им развитие през втората половина на 20 век в националната ни литература, като подчертава, че техните постижения могат да служат като еталон за младите творци.

В човешки план се открояваше като тих, смирен и не многословен събеседник, макар че не беше затворен и обичаше да общува с всякакви хора, особено с колеги, които не делеше на значими и по-малко известни.

Беше изтъкан от доморасла селска скромност, обогатена със завиден интелект и дарование, което го нареждаше сред уважаваните пера на съвременния писателски свят.

Такъв го почувствах и на 14 май 1997 г., когато неочаквано се озова сред множеството, дошло да присъства на моята първа столична премиера на две много скромни поетични книжки за деца в литературния салон „Старинния файтон”.

Доколкото си спомням, не бях го поканил, но научил от колеги, дойде, поздрави ме и се разположи отзад, отбелязвайки си с химикал някои неща от срещата, които стъкмяваше заедно с написаното изказване на бай Яко Молхов. Смятал да ги публикува информативно във в.”Български писател”, който оглавяваше по това време като негов главен редактор.

Седеше смълчан, замислен и не откъсваше поглед от Първан Стефанов, който ръководеше събитието, поради внезапното заболяване на Велин Георгиев, вдъхновен и грижовен организатор на този престижен столичен литературен салон.

И сетне той не престана да се интересува от моите не толкова значителни литературни изяви. Спомням си, когато беше вече оглавил редакцията на в. “Жарава” с какъв интерес посрещна появата в литературните ни среди на моите „Незаглъхващи мигове” - книга, посветена на Христо Радевски.

А на самата примиера, състояла се на 24 ноември 1999 г. в Столичната библиотека, оцени високо художествено-документалните стойности на това първородно заглавие, посветено на покойния поет от Троянския край.

С течение на времето между нас се създадоха изключително близки и творчески приятелски взаимоотношения. Държеше на творческото ни сътрудничество, посещаваше мои премиери в София, даже авторитетно е представял и мои книги в София, винаги придружаван от любимата си съпруга Петранка, негова ученичка от Априловата гимназия в Габрово.

Покрай мен се привърза и към Пазарджик и с удоволствие гостуваше в града на Константин Величков. Макар че беше зает с немалко творческа работа и вкъщи, понякога боледуваше, но не се раздели с удивителната си отзивчивост. Избягваше да отказва за срещи и други важни литературни събития.

Няма да забравя с каква готовност прие поканата ми да гостуват на 7 декември 2005 г. с проф. Иван Сарандев в Пазарджик, да представи в местното читалище „Христо Ботев” двутомника на авторитетния ни литературовед „Българската литература” /1918-1945/, обхващащ периода между двете световни войни. И този път той не изневери на себе си, показвайки невероятните възможности на своя интелект и покоряваща аналитико-синтетична дарба.

Междувременно нашите приятелски връзки все повече заякваха. Той следеше моите изяви на литературното поприще и ме е насърчавал в творческите ми търсения, като публикува и рецензии за някои мои издания.

В тази насока твърде показателен е ищахът му, с който прие и се зае да обнародва рецензия за книгата ми „Иван Динков отблизо”. Не по-малко удовлетворение изпита и когато попадна в ръцете му поредното ми издание „Насаме с Иван Сестримски”. Книгата го развълнува и я представи пред читатели в гр. Долна баня и в столичната библиотека през 2006 г.

Но така или иначе, нашият град неусетно се превърна за него в привлекателен магнит и той стана един от най-ревностните му духовни приятели. През 2009 г. той е отново сред своите почитатели в града ни.

В малкия салон, препълнен от посетители, на концертна зала „Маестро Атанасов” говори с неудържимо преклонение за своя земляк Радко Радков, анализирайки документално-мемоарното заглавие „Моят Радко и приятели”, сътворено от бившата съпруга на поета Светломира.

Междувременно, аз също следях престижните му творчески изяви, които бе обогатяваха. При него всичко е сръчно изпипано и точно казано. Този рядко компетентен подход усетих и при запознанството ми с неговите чудесни „Пътеки към Алеко”, за които публикувах прилична рецензия във в. „Дума”.

Тези неща още повече ни сближаваха и сродяваха. Той споделяше с нескрито откровение творческото си битие. Напоследък се задоволяваше да чете и преосмисля нещата, въздържаше се да издава сурово и недопечено четиво.

Рядко съм срещал такъв изискан и себевзискателен автор и литературовед. Човек, от когото струи толкова доброта, мъдрост и възрожденско трудолюбие, неоценимо човешко и духовно богатство.

Постоянно главата му кроеше нови творчески планове. За съжаление съдбата безмилостно ги прекърши, неочаквано го удостои с трудно поносими болести и на 13 юли 2017 г. този даровит труженик на изящното слово ни напусна, завещавайки ни приноса на своя всеотдаен творчески и човешки свят.

13 ноември 2022 г.