АХМЕТ ЕМИН АТАСОЙ И УРОЖАЯТ ОТ НЕГОВИТЕ ПОЕТИЧНИ ВИДЕНИЯ НА ДВА ЕЗИКА

Хилми Хашал

Мишел дьо Монтен, основател на идеята за „развиване на критическото мислене чрез четене и писане” или „четене и писане чрез критическо мислене” в Европа, съзнателно е изпъстрил и обогатил, и то в изобилие, с поетични цитати своите есета в книгата „Опити”(1572 -1589).

Цитираните там философи и поети са главни източници, които осветяват неговия творчески път като морски фар. Те се явяват като негови пътеводители при писането на художествените текстове, разкриващи смисъла на живота, базирайки се главно на поезията и поетиката.

Между тях най-ярко се откроява разделът „За поезията”, който емоционално и увлекателно информира своите читатели.

Там, във връзка със „същността на поезията”, която се дискутира от векове се казва:

„Странно е, че броят на поетите е далеч по-голям, от броя на ония, които могат да оценят и коментират поезията. Правенето на поезия е далеч по-лесно, отколкото тя да бъде интерпретирана. Поезията на средно равнище може да се коментира и оцени със стандартни понятия и общи познания за изкуството; но добрата поезия е нещо невероятно и божествено, което не се подчинява на общоприетите правила и е над разума. Даже онзи, който забелязва нейната красота със здрав и зрял поглед, може да я усети само като блясъка на светкавицата. Тази красота не въздейства върху нашия ум, а го преобръща или ни го отнема изобщо. Емоцията и възбудата, която излъчва поезията, заразява и тези, които я четат или слушат: така, както един магнит не се ограничава само с привличането на иглата, а магнитизира и самата нея и по този начин й предава енергията, с която я заставя тя също да привлече другите игли. В театърa още по-добре се вижда, че онази свята сила на вдъхновението, която опиянява поета и го потапя в мъка, гняв и омраза и посредством него се предава на актьора и чрез него на целия народ, подобно верижката от магнитни игли, закачени една за друга.” (Монтен, „Опити”, стр. 314, 1-ва книга, глава XXXVII, превод на турски: Сабахаттин Еюбоглу, издателство „Джем”, 1993, 20-то издание)

С този поучителен цитат за процеса на поетическото творчество, неговото поднасяне, четене и възприемане в днешния ден, можем да кажем, че все още съществува една неяснота и неопределеност.

Като кардинален проблем между поета и неговия верен читател се очертават преди всичко неограничените нюанси при възприемането и интерпретацията на стихотворението.

И най-интересното е това, че понастоящем и в модерната поезия най-търсеното нещо продължава да си остава „магнетизиращата” сила на словото.

Сиреч става дума за една истинска поезия, която да плени читателя със своята тематика, точен и оригинален изказ, поразителни метафори и да изпълни с жизнерадост неговата душа. Поезия общочовешка - очаквана, търсена, тачена…

Целта на всеки един поет (от всички страни) е да вникне в душевния мир на своя почитател, да докосне най-дълбоките струни в неговото сърце. Същата загриженост се забелязва и в съвременната турска поезия, която разполага с удивително богат арсенал от образци, поетически антологии, специални библиотеки и др.

Тази много богата литературна панорама е едно неоценимо национално съкровище, с което основателно се гордеем. Сред представителите на тази пъстра панорама заема достойно място и самоотверженият поет Ахмет Емин Атасой.

Може да се каже, че всичките творби, написани от него преди „Лице в лице със себе си”, неговият житейски опит и творческите му умения, като цяло, включват в себе си едно дълго „регистрирано житие”.

Така, че никак не е лесно да се подложи под „прецизна лупа” одисеята на упоритото търсене на смисъла и неуморното творческо себераздаване, продължило цели 60 години.

Не е лесно също изготвянето на един цялостен атлас на неговата изобилна творческа реколта. Да събера, подредя и преценя неговото литературно наследство е все едно да се заема с много тежка задача, която не е по силите ми.

Дешифрирането на кодовете на писането, творческата съдба и алхимията на литературния процес, проследявайки жизнения и творчески път на автора от страна на моя милост (най-вече след 90-те години, като негов ученик и читател) крият доста сериозни трудности за мен.

Това е нещо изключително важно и нарочно го подчертавам, защото литературното наследство на поета-преводач и есеиста-рецензент Ахмет Емин Атасой не може да се представи нито с определен брой страници, нито пък с броените удари на компютърната клавиатура.

А да не говорим за неговия задълбочен и обстоен анализ. В ограничен брой страници тази творческа съдба, носеща печата на цели седемдесет и пет години, не може даже да се резюмира.

Двете основни тематични линии в поезията на Ахмет Емин Атасой могат да се сравнят с две плодни дървета: реални състояния и мечтателни състояния, като свидетелства на своята епоха, изразени с думи и изляти в стихове.

Те са писмени доказателства, оставени от поета на своите човешки братя. Като истински интелектуалец и с учителска отговорност той ги адресира към историята.

Корените на неговата поезия черпят своя духовен заряд предимно от Балканите, но няма да бъде никак пресилено ако кажем, че те разпръскват семената си из целия Анадол и навсякъде, където се чете и пише на турски език.

Преди всичко опитът и мъдростта на времето, предадени с магическата сила на словото, се откроява в нея. Защото тя е инжектирана с резките словесни импулси на един бурен живот, изпълнен с емоционални вълнения и душевни трусове.

Тази поезия твърди, че „за любовта възраст няма” и всичките понятия като „живеене”, „творене” и „съпротива” ги отъждествява с безкрайното време, което възприема като неостаряваща любов.

Но щом няма любов, това значи, че и времето е обречено на гибел и то във всички обстоятелства, във всеки индивид и във всички езици.

Всеки миг от живота, всеки дъх са неоценимо скъпи за поета. Те представляват мили словесни кадри от неговото житие. Такива стихове, които са изрекли „за любовта няма възраст” наистина крият съкровище от скъпоценни словесни руди.

От тях узнаваме още, че спомените са най-драгоценните придобивки на човека.

Обикновено се мисли, че с напредването на възрастта спомените се превръщат в щит срещу смъртта. Но поетът подлага на съмнение това предположение. Доказателства за това могат да се намерят, и то много, в неговите прочувствени стихотворения.

В едното от тях гробището е назовано като „място за съхранение”, т.е. последният адрес на всички наши любими хора, място на мъки и страдания за живите. Ето защо това неизбежно „място на съхранение” се представя като антипод на живия живот.

В стихотворението „Старците, които се връщат от погребение” метафората на траура (скръбта) се отнася по-скоро за живите, отколкото за заминалите вече в отвъдния свят.

Настъпилото тежко мълчание се явява като признак за началото на една странна, но незабравима болка. Макар и да изглежда като неизлечима, впоследствие и тя отминава.

Всъщност тя е едно предупреждение към останалите във връзка с чакащото ги „място на съхранението”. Този трагичен момент може да се приеме като една репетиция на живите преди отпътуването им за споменатото „място на съхранението”.

Поетът майсторски се възползва от пасторалните елементи, в неговата поезия се наблюдава пищна природна живопис, криеща голяма подвижност и многобагрени цветове.

Такъв е например морският пейзаж описан в следните стихове: „когато слънцето отива да спи / разголеното море го следи в захлас. /страхливо говорят всички гларуси, / а лодките са в най-завидния си час.”(„Лице в лице със себе си”, стр. 213).

Гледката фокусира сякаш моментите от настъпващата вечер край морето. Всичко в нея говори с езика на природата, въздуха, водата и земята, и то с топлия лиризъм на асоциациите. Езикът на вятъра се явява като носещ елемент и подхожда на стихотворението.

А езикът на природата, който гали морето, бреговете, полята и пр. по особен начин вълнува лирическия герой. Езикът на природата и нейната мъгла, в едно друго стихотворение, оживяват жаждата за живот, за красив живoт, в съзнанието на читателя.

Ето го стихотворението-картина, състоящо се само от четири стиха, което чрез (зад) самотата на „Есенното дърво”, разкрива самотата на много влюбени: „пламнало от ветровете злоезични / срамежливо в есенния див разкош / златотканата си дреха то съблича / преди първата си брачна зимна нощ.” („Лице в лице със себе си” , стр. 261)

Търсенето на смисъла и функцията (реализацията) се явяват в паралелна близост с решителността и волята за поемане на отговорност в дългия пробег на човешкия живот.

В поезията на Ахмет Атасой, който умее да вижда, осезава и разкрива своя век и съвременник с усещането на пътешественик, тези моменти са очебиещи. При него диапазонът от стойности винаги подтиква и ускорява процеса на вътрешната потребност от творене.

Изворът на живота, който може да се сравни с танца или флирта с думи, поддържа жизнеността на творчеството и увеличава неговата продуктивност.

И резултатът е налице: поетът има в актива си десетки стихосбирки, антологии, преводни, изследователски и публицистични книги, сътворени през тези 60 години, т.е. цяло завидно съкровище, пред което само можем да свалим шапка.

Чувството за отговорност е от огромна важност за всеки творец, който винаги трябва да бъде мобилизиран, да се включва активно - духом и физически - в ежедневната творческа дейност.

В това отношение за делата на Ахмет Емин Атасой в миналото красноречиво говорят неговите книги. Съществуването на индивида представлява едно постоянно напрежение в очакване на нещо непредвидено като земетресение или лавина.

Очакване като морално изпитание, в което се крепи надеждата за живот.

Съществуването е едно самоуспокояване от рода на „все още ме бива” и опит да се хванеш за бъдещето.

Поезията за него е търсене на различни начини за вливане в потока на живота, настоятелен опит за улавяне на времето. Едно разтърсващо желание за сливане с него т.е. пълноценно участие в него.

Впоследствие това желание се превръща в усет, в тревога и се шири чак до „гурбетчийските залези”: „връщам се по пътя, / по който бях дошъл; / усмихвам се така / просто за да не вия. / миналото ми кънти от ехото на бъдещето, / в мълчанието ми адски въпроси се крият. // тежко изпитание е / животът ми раздвоен, /приличащ на разединен и разпокъсан свят - / докато лицето ми копнее за родни ветрове, / в сърцето ми гурбетчийски залези кървят./ („Лице в лице със себе си”, стр. 59)

Всеизвестно е, че Ахмет Емин Атасой през целия си живот е писал на два езика т.е. двойно е изживял „всичко човешко”: и любовта, и вярата, и съпротивлението, и надеждата… Сякаш на два езика е поддържал в сърцето и в съзнанието си пламъка на словото.

Проблемите на своето житие ги е възпял в две страни (България и Турция) и то непрекъснато на два езика (турски и български).

Открито е показал своята позиция и своите вечна тревоги, мечти и надежди. Изживяното и изстраданото в миналото го предал на бъдещето във формата на поетичен дестилат.

Винаги с две наблюдателни очи е съзерцавал всичко в двете земи и с две будни уши се вслушвал във ветровете, духащи от едната земя към другата.

Ахмет Емин Атасой винаги е „размножавал” себе си и ето защо всичко казано от него изглежда в двоен размер и то особено когато подлага на разпит своята изселническа съдба, за да намери най-верния отговор. В името на любовта и надеждата го прави това, отдавайки дължимото на магията и насладата на великото слово!

Вечната му свещена цел е чрез двата езика (българския и турския) да сее само семената на доброто, красотата и братството в сърцата на своите читатели

Съвременната турска поезия по изказ, поетика, стил, философска вглъбеност и общочовешките си мотиви, като цяло, се явява пряка наследница на своите традиционни черти.

Поетичният сборник „Лице в лице със себе си” представлява един фокус, под който ярко се вижда как модерната литература се формира на основата на традиционната литература. Понеже принципът традиционализъм продължава своето силно присъствие на базата на онаследената дълговечна ценностна система.

Ахмет Емин Атасой заема място между поетите, продължаващи своето модерно творчество върху здравите основи на традиционната поезия. Те твърдо са убедени, че без да се познава богатството на народното творчество и цялостната негова поетика, немислимо е да се създаде модерна поезия.

В едно интервю, поместено в книгата „Витрина на спестени отражения”, поетът специално набляга на този въпрос, като казва: „Турската народна поезия винаги ме е вълнувала. Аз в нея долавям духа и сърцебиенето на целия турски народ. Усещам неописуемата красота и сладост на турския език.” (УИ „Св. Климент Охридски”, София, 2015, 2-ро издание, стр. 121).

Изрично трябва да се отбележи, че Атасой, майсторът на словото, изпитва особена гордост от това да се брои между ценителите на традиционната поезия, чийто основоположник и велик представител се явява поетът-хуманист Юнус Емре.

В този смисъл традиционалистът Ахмет Емин Атасой нито с формата, нито със стила и поетиката на своите стихове не изненадва своите читатели, защото насища стиха си с цялата многоцветна гама на познатите общочовешки състояния: раждане, ежедневие, любов, копнеж, носталгия, раздяла, мечти и размишления.

Неговият поетичен изказ винаги е бистър и емоционален:„прегърнах цял опиянен дните си поетични, / превърнах скрития си огън в жарко мастило. / и зашлевих епохата, сляпа и глуха, като с бич, / с крясъка на мълчанието, свален от бесилото.” („Лице в лице със себе си”, стр. 43).

Словото, на какъвто и да било език или диалект да служи то, е ефикасно само тогава, когато влияе със своята естетическа сила. Само тогава може да се говори за него като своеобразно художествено средство.

Преводаческото дело заема важно място в творческата биография на Ахмет Емин Атасой. То има определено водещо значение в неговия творчески живот. В един репортаж, относно трудността и отговорността на преводаческото изкуство, той споделя следното:

„Можете ли да си представите, че след превода на дадено стихотворение от чужд език на моя роден език, аз се чувствам ако не като родилка, поне като акушерка, изпълнила добросъвестно дълга си при раждане. Именно това чувство ме кара да забравям мъките, изживяни по време на самия превод.” ( „Витрина на спестени отражения”, стр. 695).

Ето защо радващото постижение на всичко онова, което е поднесено в комбинация от такива разнообразни теми като любовта, миграцията, разлъката, мечтите, бунта, казано накратко „от раждането до смъртта”, в антологичния сборник „Лице в лице със себе си” е заслужен успех на майстора на изящната словесност Ахмет Емин Атасой.

Той е успял да претвори в художествени образи своите впечатления, мисли и чувства за различните ситуация от ежедневния живот. Този сборник, включващ избрани образци от 14 негови стихосбирки, написани на турски, се явява като документално наследство на досегашния му живот.

Като последна брънка от тази верига се явява написаната от него монография „Поезията на Зия Осман Саба” (2013), доказваща научно неговата привързаност към водещите принципи на класическата поезия, която лежи в основата на модерната поезия.

Това може да се приеме и като негово лично творческо послание към бъдещето, в качеството си на представител на плеядата поети-традиционалисти.

Въпреки невероятната творческа активност и заетост на Ахмет Емин Атасой, заслужава внимание и похвала и проявеният от него изключителен интерес към поезията на българските турци. Той полага големи усилия за издирването, подпомагането и популяризирането на младите таланти, израсли от тяхната среда.

Наситените с поразителни метафори стихове като: „в Бурса аз с Крепча си живея от пет години / и често, мислейки за Бакаджак, в Улудаг се крия. / Сетбашъ ми напомня за нашата Каракюприя / от чудни румелийски песни / свят ми се вие. / в топлите прегръдки на самотата предана / Делиормана превръщам в мезе / и „Йени ракъ” пия.” („Лице в лице със себе си”, s. 75), които отразяват сложни душевни преживявания на поета-изгнаник Ахмет Емин Атасой, изпитани от него на вечния кръстопът между родното му село Крепча и гурбетчийския град Бурса.

Със своята самоличност на поет, писател и преводач Ахмет Емин Атасой отдавна заема своето почетно място в съвременния литературен пейзаж.

Като двуезичен автор и преводач той редовно е издаван в България и Турция, така също достойно се представя в поетичните сборници и антологии на тези страни.

Изказвам дълбока благодарност на положените от него огромни и неоценими усилия и му пожелавам още дълги години да продължи своето голямо и значимо дело за радост на турските и българските читатели!