Бърнард Меламъд

превод: Любомир Духлински

Пенсионираният слуга в синагогата Гласър, мъж с малка брадичка и възпалени очи, живееше с най-малката си дъщеря на последния етаж на тясна тухлена къща на ъгъла на Второ авеню и Шеста улица. Не обичаше да излиза от къщи, не обичаше да се качва по стълби и прекарваше по-голямата част от деня в апартамента. Чувстваше се стар, уморен, всичко го дразнеше. Разбираше, че лошо е управлявал живота си, но не знаеше точно каква грешка е направил. Дъбовите врати на старата синагога в съседство бяха заключени, прозорците бяха заковани с дъски, а белобрадият равин, когото слугата не можеше да понася, отиде да живее при сина си в Детройт.

Гласър получаваше социална пенсия, а дъщеря му беше единствено дете от наскоро починалата му втора съпруга. Двадесет и шест годишна, неспокойна, с големи гърди, момичето работеше като помощник-счетоводител във фабрика за линолеум и по телефона се наричаше Люси. Тя беше по природа грозновата, самотна, измъчвана от разни мисли, а в младостта си страдаше и от депресия. Телефонът в апартамента звънеше рядко.

Когато синагогата беше затворена, слугата ходеше до храма на улица Кенъл два пъти на ден. На годишнината от смъртта на първата си съпруга той чете молитва едновременно за втората си жена, като едва се сдържа, за да не прочете заупокойна молитва и за най-малката си дъщеря. Нейната съдба тревожеше стареца. Защо човек има такава мъка с дъщерите си?

Два пъти овдовял, Гласър все още скърцаше по малко, слава Богу. Той нямаше специални изисквания, не се нуждаеше от чужда помощ. С дъщерите от първия си брак - четиридесетгодишната Хелън и тридесет и седемгодишната Фей - той се виждаше рядко. Съпругът на Хелън, безпътен пияница, носеше малко пари вкъщи и Гласър от време на време й подхвърляше по няколко долара. Фей имаше базедова болест и пет дечица. Гласър посещаваше по-големите си дъщери примерно веднъж на шест месеца. Когато пристигаше, те го пояха с чай.

Към най-малката, Люсил, той се отнасяше по-нежно и понякога му се струваше, че и тя го обича. Само че тази любов се проявяваше болезнено рядко. И всичко това заради втората съпруга и нейното възпитание - тя винаги беше унила, хленчеше, оплакваше живота си. Както и да е, дъщерята почти не мислеше за съдбата си - имаше малко приятели, освен когато някой от продавачите от работата й я канеше някъде. Най-вероятно тя никога нямаше да се омъжи. Никой млад мъж, с дълга коса или подстриган, не предлагаше на Лусил да живее с него. Подобно съжителство нямаше да се хареса на стария слуга, но той реши при такъв случай да не възразява. Дори Господ в своята милост си затваря очите за такива неща. И изобщо пътищата Му са неизповедими. Сега не е мъж, а след това внезапно се жени. Нима Гласър не познаваше евреи в старата родина, сред тях дори ортодоксални, които са спали с жените си години наред преди брака. В живота се случва всякак… Но понякога тези разсъждения плашеха стареца. Отворете вратата малко по-широко и студен вятър ще духа през спалнята. А където духа студен вятър, там, казват, е и дяволът. Кой знае, измъчваше се слугата, откъде започва злото? Но по-добре студеният вятър, отколкото самотното легло. По-добре е да се надяваш на сватба в бъдеще, отколкото да оставиш дъщеря си като празен съд. Има хора, макар и малко, които имат по-щастлива съдба, отколкото са очаквали.

Вечер, след като се върнеше от работа, Люсил приготвяше храна, а баща й почистваше кухнята след вечеря, за да може дъщеря му да си почива или да отиде в колежа. В петък редовно почистваше целия апартамент, бършеше прозорците, миеше подовете. След като погреба две съпруги, той свикна да се грижи за себе си, домакинските задължения не му пречеха. Това, което го тревожеше, беше непретенциозността на най-малката дъщеря - никаква амбиция като човек. След училище тя се канеше да стане секретарка, но не, вече минаха пет години, а тя работеше само като помощник-счетоводител. Преди година той й заяви:

- И не мечтай за повишение, докато не получиш дипломата си.

- Никой от моите приятели не ходи в колеж.

- Човек може да си помисли, че имаш много приятели.

- Искам да кажа, че всички започнаха и го зарязаха.

В крайна сметка Гласър я убеди да се запише във вечерния отдел, където изучаваха по два предмета на семестър. И въпреки че отиде там неохотно, сега тя започваше да споменава, че не е против да стане учителка.

- Ще дойде време, ще умра - каза веднъж слугата. - Професия няма да ти навреди.

И двамата разбраха за какво намеква - виждаш ли, не бива твърде дълго да остава при старите моми. Люсил се престори, че не я интересува, но по-късно през вратата той я чу да плаче в стаята си.

Веднъж в един горещ летен ден те взеха заедно метрото до Манхатън, за да поплуват. Гласър беше в летен кафтан, бяла риза с отворено деколте и черна филцова шапка, която носеше от двадесет години. На краката - черни смачкани ботуши с тъпи върхове и обикновени бели чорапи. Лицето му беше потно, зачервено от жегата, брадата му кафеникава. Лусил носеше разкроени, тесни в бедрата панталони, синя дантелена блуза с дълги ръкави, през които прозираха подмишниците й, и сабо с дървени подметки. Черна й коса, вързана със зелена панделка, висеше зад нея на конска опашка. Баща й се смущаваше от големите й гърди, напиращите бедра и ивицата гол корем под блузата, но си замълча. Както и да се облича, има и по-лош недостатък - затваря се и мълчи. Освен ако колежът не помогне. Очите са сивкави, със златни точици, а фигурата по бански е доста прилична, макар и леко дебела. Във вагона със седалки срещу нея седеше студент и я оглеждаше. Беше облечен почти като Гласър и въпреки че дъщеря му беше очевидно поласкана, лицето й беше сковано от срам. Стана му жал за нея и досадно.

През септември Люсил не можа да се накани да иде на занятията, все отлагаше, но така и не отиде. Тя прекара лятото почти сама. Баща й хем я убеждаваше с добро, хем я ругаеше - думите му отскачаха от нея като грах от стена. Веднъж й крещя цял час. Лусил се заключи в тоалетната и не искаше да излезе, въпреки че той се кълнеше, че трябва да отиде до тоалетна. На следващия ден тя се прибра от работа късно и той трябваше сам да си свари яйца за вечеря. Това беше краят - тя не се върна в колежа. Сякаш за компенсация телефонът в стаята й звънеше по-често и тя отново наричаше себе си Луси. Купи си нови рокли, мини поли, сандали, нещо спортно - всичко ярко, невиждано досега. Нека бъде себе си, помисли си слугата. Вечерта той гледаше телевизия и когато тя се върна от среща, той вече спеше.

- Е, как мина вечерта? - попита той сутринта.

- Какво те интересува? - прекъсна го Люси.

Дъщерята не излизаше от главата му нито денем, нито нощем, той мислено я укоряваше през цялото време за късите рокли: ако се наведе - целият й задник ще се види. Упрекваше я за отвратителния костюм - тя му викаше „а на вас ще ви дам”. И моливите за вежди. И лилавите сенки за очи. И за погледите, които тя му хвърляше, ако мърмореше.

И един прекрасен ден, когато Гласър се молеше в синагогата на улица Кенъл, Луси излезе от  дома. В кухнята той намери бележка, написана със зелено мастило върху разграфена хартия: тя искаше да живее сама, но ще се обажда от време на време. На следващата сутрин той набра номера на фабриката й и мъжки глас отговори, че Люсил е напуснала. Слугата, разбира се, се разстрои, че е избягала, но реши, че това дори е за добро. И ако вече живее с някого, дай Боже, да е с порядъчен евреин.

През нощта той беше измъчван от ужасни сънища и се събуди ядосан на Люсил. Понякога, наистина, се събуждаше със страх. Присънваше му се, че старият равин, онзи, който отиде при сина си в Детройт, го заплашва с юмрук.

Една вечер, когато се прибираше от Хелън, той видя проститутка на Четиринадесета улица. Тя беше силно гримирана жена на трийсетина години и на стария слуга внезапно му стана противно без каквато и да е причина. Почувства тежест в сърцето си, искаше да извика нещо на Бог - не му достигнаха сили. Около пет минути се олюлява, подпрян на бастуна и не можеше да помръдне от мястото си. Проститутката го погледна в лицето и избяга. Изобщо нямаше да може да се задържи на крака, ако някакъв минувач не го беше облегнал на телефонна кабина и не беше извикал полицейската кола да го отведе у дома.

Вкъщи той започна да блъска стената на стаята, в която живееше Люсил и където бяха останали само легло и стол. Плачеше и виеше. Обади се на голямата си дъщеря и закрещя в слушалката за ужасните си подозрения.

- Откъде ти дойде на ум това? - попита Хелън.

- Чувствам го в сърцето си. Знам, и това е. Въпреки че бих искал да не знам.

- В такъв случай тя просто е вярна на себе си. Ето каква е тя. Така или иначе, но никога не съм й вярвала.

Той затвори и набра номера на Фей.

- Какво да ти кажа? Предвиждах го - каза Фей. - Какво може да се направи? На кого ще кажеш за това?

- Какво да направя?

- И какво можеш да направиш? Моли се на Господ.

Слугата забърза към синагогата и започна да се моли. Господи, помогни на човека. Но той се върна у дома неутешим, ядосан, напълно нещастен. Удряше се в гърдите с юмрук, ругаеше, че не е възпитал дъщеря си по-строго. Ядосваше се, че е такава, каквато е, и й измисляше какви ли не наказания. Всъщност му се искаше да я моли да се върне у дома, да бъде добра дъщеря, да свали камъка от сърцето му. На следващата сутрин се събуди по тъмно и реши да я намери. Но къде да търси човек дъщеря, която е станала курва? Изчака още няколко дни - може би тя щеше да даде знак за себе си, но не дочака и по съвет на Хелън се обади на гишето за информация, за да разбере новия телефонен номер на Луси Гласър.

- Не Луси Гласър, а Луси Глас - отговориха те.

- Дайте ми този номер.

По негово настоятелно искане освен телефона от гишето за информация дадоха и адреса на Девето авеню, близо до центъра. Въпреки че септември беше топъл, Гласър облече зимно палто и грабна тежък бастун с гумен накрайник. Мърморейки нещо под носа си, взе метрото до Западна Петдесета и тръгна пеш към Девето авеню, към голяма нова къща от жълти тухли.

Цял ден той стоя пред къщата й под дъжда. Късно вечерта Люси излезе от входа и той я последва. Тя вървеше бързо, леко, сякаш нямаше никаква работа. Той едва успяваше да я следва, но тогава тя спря такси. Гласър извика след колата - никой не се обърна.

Сутринта набра номера й, но тя не вдигна телефона - сякаш усетила, че звъни баща й. Така че вечерта той се върна до къщата й и зачака от другата страна на улицата. Искаше да попита портиера за номера на апартамента й, но не посмя. А как да попиташ: „Моля, в кой апартамент живее дъщеря ми Луси Гласър, проститутката?”

Люси излезе в единайсет. По начина, по който беше облечена и гримирана, той разбра, че не греши в подозренията си.

Тя зави по Четиридесет и девета улица и се насочи към Осмо авеню. Вървеше малко нехайно и лениво. Мълчаливи мъже стояха по тротоарите, тълпяха се крещящо облечени жени. Имаше много коли, много светлини, но дългата улица все пак изглеждаше тъмна и зловеща. Тук-там по осветените витрини се мъдреха снимки: двойки в безсрамни пози. Слугата изпъшка. Люси беше облечена с виолетов пуловер с червени пайети, пола почти до пъпа и черни мрежести чорапи. Тя спря на един ъгъл, малко встрани от купа други момичета и започна да заговаря минувачите. Някои от мъжете спираха, разменяха няколко думи с нея и продължаваха. Един говори по-дълго от останалите - Луси го слушаше напрегнато. След това изтича в аптеката, за да се обади по телефона, а когато излезе, на вратата я чакаше полумъртвият Гласър. Тя мина покрай него. Той я извика, а сърцето му биеше учестено. Люси се обърна от изненада и страх. Гримираното лице с изкуствени мигли и ярки устни стана пепеляво сиво, в очите се появи мъка.

- Татко, прибирай се! - изкрещя тя със страх.

- Защо ми причиняваш това? Какво съм ти направил?

- Няма нищо лошо в моя занаят.

- Мръсотия, само мръсотия!

- Как да видя иначе света? Запознавам се с хора, дори евреи.

- Да не видят щастие тези евреи.

- Ти си имаш свой живот, не ми пречи да живея както искам.

- Господ ще те прокълне. Тялото ти ще изгние живо.

- Ти да не си Господ! - с неочаквана ярост изригна Люси.

- Пачавра! - извика старецът и размаха бастуна си.

Към тях се приближи полицай. Люси избяга. Гласър не можа да каже нищо разбираемо на въпросите на служителя на реда.

Люси изчезна. Той отново се върна до къщата от жълти тухли, но тя вече не живееше там. Портиерът каза, че мис Глас не е оставила нов адрес. Слугата идваше отново и отново, но получаваше същия отговор. Той й позвъни, но магнитофонът на телефонната централа измърмори, че номерът е прекъснат.

Гласър започна да я търси по улиците, въпреки че Фей и Хелън го задържаха. Убеди ги, че не може да постъпи по друг начин. „Защо?” - питаха те. В отговор той започна да плаче неудържимо. Скиташе сред проститутките по Осмо авеню, по Девето авеню, по Бродуей. Понякога надникваше в някой мръсен хотел и казваше името й. Никой не беше чувал за Люси.

Късно вечерта през октомври я видя на Трето авеню близо до Двадесет и трета улица. Въпреки че беше студено, тя стоеше без палто до бордюра в центъра на квартала. Беше облечена с дебел бял пуловер и кожена минипола. Малко кръгло огледалце с метална дръжка висеше отзад на полата й и удряше дебелия й задник, когато се движеше.

Гласър пресече авенюто и мълчаливо я изчака да преодолее объркването си.

- Лусил - започна да я моли той. - Прибери се при баща си. Няма да кажем нищо на никого. Твоята стая те очаква.

Люси се засмя злобно. Тя беше напълняла. Когато се опита да я последва, мръсни ругатни полетяха в лицето му. Премина на отсрещната страна и се спотаи пред неосветения вход. Луси се скиташе надолу из квартала, заговаряйки мъжете. Понякога някой от тях спираше. След това отиваха заедно до тъмен, запуснат хотел в близката уличка и половин час по-късно тя се връщаше на Трето авеню и заставаше някъде близо до Двадесет и трета, Двадесет и втора или Двадесет и шеста улица.

Слугата продължава да я следва и чака от другата страна на улицата под голите дървета. Тя знае, че баща й е тук. Той чака. Той брои клиентите й. Той я наказва с присъствието си. Той призовава гнева на Господ както върху дъщерята блудница, така и върху безразсъдния баща.