Бърнард Меламъд

превод: Любомир Духлински

Теди стоеше на вратата и държеше писмо в ръката си.

Всяка седмица в неделя Нюмън седеше с баща си на бяла пейка в болничната стая пред отворената врата. Синът донесе ананасова торта, но старецът не я докосна.

През двата часа и половина, които прекара с баща си, Нюмън попита два пъти:

- Да дойда ли другата неделя или може би не искаш? Искаш ли да пропуснем един почивен ден?

Старецът не отговори. Мълчанието можеше да означава и да, и не. Ако се опитаха да разберат от него какво точно, той започваше да плаче.

- Добре, ще дойда и следващата седмица. Ако изведнъж ти се прииска да си сам в неделя, кажи ми. И на мен няма да ми попречи да си почина.

Старецът мълчеше. Но тогава устните му се раздвижиха и след паузата той промълви:

- Майка ти никога не разговаряше с мен с този тон. И тя не обичаше да оставя мъртви пилета във ваната. Тя кога ще ме посети?

- Татко, тя почина преди да се разболееш и да опиташ да се самоубиеш. Опитай се да го запомниш.

- Не трябва, така или иначе няма да повярвам, - отговори баща му и Нюмън стана, беше време за гарата, откъдето се връщаше в Ню Йорк с влака на железопътните линии на Лонг Айлънд.

На раздяла той каза: „Оправяй се, татко”. И чу в отговор:

- Не говори с мен като с болен. Вече съм здрав.

Всяка неделя, от деня, в който оставяйки баща си в отделение 12, сграда Б, Нюмън за пръв път пресече болничния двор, цялата пролет и засушливото лято около чугунената решетка на вратата, извита като арка между двата тухлени стълба, под високия клонест дъб, чиято сянка падаше на влажната стена, той срещна Теди. Той стоеше и държеше писмо в ръката си. Нюмън можеше да излезе през главния вход на сграда Б, но от тук беше по-близо до жп гарата. За посетители вратата беше отворена само в неделя.

Теди е дебел и кротък, облечен в развлечено сиво болнично облекло и парцалени чехли. Той е над петдесет и вероятно и писмото му не е на по-малко. Теди винаги го държеше така, сякаш никога не се беше отделял от мекия, изцапан син плик. Писмото не беше запечатано, съдържаше четири листа кремава хартия - напълно чисти. Виждайки листата за първи път, Нюмън върна плика на Теди и пазачът в зелена униформа му отвори вратата. Понякога други пациенти се тълпяха на входа, опитваха се да преминат заедно с Нюмън, но пазачът не ги пускаше.

- Бихте ли изпратили писмото ми - молеше Теди всяка неделя.

И подаваше на Нюмън мръсния плик. Беше по-лесно, без да отказва веднага, да вземе писмото и след това да го върне.

Пощенската кутия висеше на нисък бетонен стълб зад чугунена порта от другата страна на улицата, недалеч от дъба. Теди от време на време правеше боксово нападение с дясната си посока в тази посока. Преди това стълбът беше червен, след това беше боядисан в синьо. Във всяко отделение в лекарския кабинет имаше пощенска кутия. Нюмън напомни на Теди за това, но той каза, че не иска докторът да прочете писмото му.

- Ако занесете писмото в кабинета, там ще го прочетат.

- Докторът е длъжен, това е негова работа - възрази Нюмън.

- Но аз не искам това - каза Теди. - Защо не искаш да изпратиш писмото ми? Каква е за теб разликата?

- Няма нищо за изпращане в него.

- Според теб е така.

Масивната глава на Теди седеше на къса, загоряла шия, а грубата му побеляла коса беше подстригана късо. Едното му сиво око беше кръвясало, а другото белезникаво и премрежено от перде. Говорейки с Нюмън, Теди гледаше в далечината, над главата му или през рамото му. Нюмън забеляза, че дори не поглежда към плика, когато той за миг преминаваше в ръцете на Нюмън. От време на време сочеше нанякъде с късия си пръст, но не казваше нищо. И също толкова мълчаливо се надигаше на пръсти. Пазачът не се намесваше, когато Теди пристъпваше към Нюмън в неделя, убеждавайки го да изпрати писмо.

Нюмън върна плика на Теди.

- Напразно правиш така - каза Теди. И добави: - Пускат ме да се разхождам. Аз съм почти нормален. Бих се на Гуадалканал.

Нюмън отговори, че знае за това.

- А ти къде воюва?

- Все още никъде.

- Защо не искаш да изпратиш писмото ми?

- Нека докторът го прочете за твое добро.

- Ти мислиш така… - Теди се втренчи през рамото на Нюмън към пощенската кутия.

- Писмото няма адрес, и марка няма.

- Залепи марка. На мен няма да ми продадат нито за три пенса, нито три по един пенс.

- Сега трябват осем пенса. Ще залепя марка, ако напишеш адрес на плика.

- Не мога - каза Теди.

Нюмън вече не попита защо.

- Това не е такова писмо.

Нюмън попита какво е тогава.

- Синьо и вътре бяла хартия.

- Какво е написано в него?

- Засрами се - обиди се Теди.

Нюмън тръгваше с влака в четири часа. Обратният не изглеждаше толкова досаден, колкото пътуването до болницата, но все пак неделята си беше същинско проклятие.

Теди стоеше с писмо в ръка.

- Няма ли да стане?

- Не, няма да стане - каза Нюмън.

- Какво ти струва?

Все пак пусна плика на Нюмън и след миг го получи обратно.

Теди впери поглед към рамото на Нюмън.

В ръката си Ралф държеше зацапания син плик.

В неделя на вратата до Теди стоеше висок, слаб, строг старец, грижливо обръснат, с безцветни очи, на плешивата му восъчна глава имаше стара военноморска барета от Първата световна война. Старецът изглеждаше около осемдесетте.

Пазач в зелена униформа му каза да се отдръпне и да не пречи на изхода.

- Отдръпни се, Ралф, не стой на пътя.

- Защо не искаш да хвърлиш писмото в кутията, на път ти е? - попита Ралф със скърцащ старчески глас, подавайки писмото на Нюмън.

Нюмън не взе писмото.

- А ти кой си?

Теди и Ралф мълчаха.

- Това е баща му - обясни пазачът.

- Чий баща?

- На Теди.

- Господи - удиви се Нюмън. - И двамата ли ги държат тук?

- Ами да - потвърди пазачът.

- Откога е тук? Отдавна ли?

- Сега му е позволено да ходи отново. А преди година му беше забранено.

- Преди пет години - възрази Ралф.

- Не, преди година.

- Преди пет.

- Това е странно - отбеляза Нюмън, - не си приличате.

- А ти на кого приличаш? - попита Ралф.

Нюмън мълчеше объркано.

- Къде си воювал? - попита Ралф.

- Никъде.

- Тогава ти е по-леко. Защо не искаш да изпратиш писмото ми?

Теди, нацупен, стоеше наблизо. Той се изправи на пръсти и бързо се хвърли с дясната, после с лявата към пощенската кутия.

- Мислех, че това е писмото на Теди.

- Той ме помоли да го изпратя. Той се би на Иво Джима. Ние сме минали през две войни. Бил съм на Марна и в Аргонския лес. Белите ми дробове са отровени с иприт. Вятърът се промени и самите фрицове се нагълтаха с газовете. За съжаление, не всички.

- Изсъхнало лайно - изруга Теди.

- Пусни писмото, не обиждай нещастника - каза Ралф.

Тръпки побиха дългото му слабо тяло. Беше непохватен и ъгловат, избледнелите очи надничаха от хлътналите орбити, а чертите му бяха назъбени, сякаш бяха издялани от дърво.

- Казах ти, нека синът ти напише нещо в писмото, тогава ще го изпратя - обясни Нюмън.

- И какво да напише?

- Каквото иска. Никой ли не очаква писмо от него? Ако самият той не иска, нека ми каже, аз ще напиша.

- Изсъхнало лайно - отново изруга Теди.

- Той иска да пише на мен - каза Ралф.

- Добра идея - забеляза Нюмън. - В края на краищата защо той не ти драсне един-два реда? Или може би вие трябва да му изпратите писмо?

- И още какво.

- Това е моето писмо - каза Теди.

- Все ми е едно кой ще го напише - мрачно продължи Нюмън. - Ако искате, ще му пиша от ваше име, като изкажа моите най-добри пожелания. И мога да напиша и така: надявам се скоро да се махнеш оттук.

- Какво повече.

- В моето писмо това не е позволено - каза Теди.

- И в моето - каза мрачно Ралф. - Защо не искаш да изпратиш писмото такова, каквото е? Обзалагам се, че те е страх.

- Не, не ме е страх.

- Е, обзалагам се, че те е страх.

- Нищо подобно.

- Аз никога не губя.

- Какво да изпратя? В писмото няма нито дума. Празна хартия и нищо друго.

- Защо мислиш така? - обиди се Ралф. - Това е голямо писмо. Пълно е с новини.

- Трябва да тръгвам - каза Нюмън, - или ще изпусна влака.

Пазачът го пусна. Вратата се затвори зад Нюмън. Теди се извърна и двете му очи, сивото и с пердето, се взря над дъба в лятното слънце.

На портата, треперещ, стоеше Ралф.

- При кого ходиш в неделя? - извика той след Нюмън.

- При баща ми.

- В коя война е бил?

- Той има война в черепа си.

- Пускат ли го на разходка?

- Не, не му е разрешено.

- Значи е луд?

- Точно така - отвърна Нюмън, тръгвайки си.

- Може би и ти също - заключи Ралф. - Защо не останеш при нас? Ще убиваме времето заедно.