Разговор със съветския поет Павел Михайлович Булушев за Великата Отечествена война и нейните герои, за творчеството, родено в окопите, и за цената на днешния мир.

интервю на Марко Марков

- Павел Михайлович, разкажете за своята първа среща с Мира - с какво, освен с огромната радост сте я запомнили?

- За мене мирът настъпи сто дни преди Победата - то бе през януари 1945 г., когато бях мобилизиран поради тежко раняване. Самият ден на Победата не беше неочакван нито за мен, нито за моите бойни другари.

Към него ние се стремяхме от първия ден на войната, а след разгрома при Сталинград в обречеността на фашизма повярваха даже и най-закоравелите скептици.

Заедно с приятелите си - такива като мен, момчета-инвалиди, отпразнувахме Победата седмица преди нейното официално обявяване - в деня на падането на Берлин. А Девети май?… Да, беше велика, неописуема радост! Но и мъка…

За мъката имаше множество причини дори в моя собствен дом. Пряко попадение на снаряд през 1942 г. направи на прах нашата ленинградска квартира, в боевете за моя град загина по-големият ми брат, офицерът-гвардеец Владимир, при строителството на отбранителни съоръжения беше тежко ранена майка ми, а самият аз, деветнайсетгодишен, бях с патерици…

Не напразно за Деня на Победата има песен, започваща с думите: „Празник със сълзи в очите…”

- Разкажете по-подробно за своя живот в страшните години на войната.

- Буквално преди избухването й зъвърших осми клас. Изпитите си за получаване на зрелостно свидетелство положих по време на Великата отечествена…

С нея се срещнах в първото военно разсъмване - Ленинградският дворец на пионерите ме изпрати да работя през ваканцията в геологическа експедиция. Бях на шестнадесет без две седмици - разбира се, годините си изчислих след това. Тогава стрелях за първи път.

През най-черната зима на ленинградската блокада (1941-1942) работех като стругар в завод, който произвеждаше снаряди за фронта. В ранната пролет на 1942 г. бях на южния сектор на Ленинградската отбрана - там фашистите бяха осъществили пробив и бяха най-близо до града.

Тогава като боец в работнически батальон видях за първи път собствената си кръв. По-нататък всичко вървеше нормално, праволинейно: редник, сержант, строеви офицер… Командувах автоматчици, стрелци, картечари…

Раняван съм многократно, два пъти - тежко. Последния път - през есента на 1944 г. при освобождаването на Естонската ССР. Мисля, че поетът, преди да се нарече поет, трябва да бъде ранен…

Имам дванадесет награди от войната. Най-скъпият медал за мен е „За отбраната на Ленинград”.

- Бихте ли ни разказали военен епизод, за който си спомняте с ужас?

- Ужасът е единственото чувство /чувство ли е то?/, което, струва ми се, не изпитвах в тези години. Тази дума има доста противоречиви тълкувания. Аз я разбирам като вцепенение, духовно стъписване, парализа на волята.

Нашият народ веднага даде на войната името Отечествена. А Отечествената война има своя етика и философия. Ние, ленинградците, възприехме тази нейна „отечественост” с особена острота.

На нас ни се падна да защитаваме самите основи на Отечеството - дом, семейство, роднини, близки… А животът ни поставяше въпрос с шекспировски размах! Какво ти вцепенение, друже, каква ти духовна парализа!…

- Разкажете, моля Ви, за подвига на Ваш другар, който Ви е потресъл?

- Към понятието „подвиг” аз имам свое, сложно отношение. Дори тези постъпки, които най-храбрите от нас извършваха с цената на саможертвата, аз, с ръка положена на сърцето си, считам за норма.

Силни момчета и зрели мъже - синове на Отечеството и негова последна опора, ние водехме война на принципа: всичко за Победата! А това не означава нищо друго, освен - до последен дъх!…

За подвиг смятам макар и не гръмките, обясняващите себе си, но много нужни тогава дела, които се извършваха от тези, които изобщо не бяха длъжни да ги вършат.

Да, имам предвид многодетните майки, старците и стариците, момчетата и момичетата - ученици. Такива герои имаме много, дори понякога ми се струва, че са повече, отколкото е трябвало.

- По какво според Вас се различава човекът, извършил подвиг по време на война, от човека, който го извършва в мирно време?

- Твърдо мисля, убеден съм, че военният подвиг и подвигът в мирно време са понятия несъвместими. Военният подвиг е свързан с риск в крайната му степен, даже със съзнателна крачка към смъртта.

В нормалния живот необходимостта от такива подвизи е рядка и страшна - позволявам си дори да кажа: съхрани и помилуй…

От сърце желая на всички хора да живеят без случаи на такава екстремна необходимост. Нека героиката е съдба само на хората с опасни професии.

- Какво е за Вас и за вашата поезия Ленинград?

- Моят личен магнитен полюс е в този град. Аз много и задълго съм отсъствал от него: основната ми професия е журналистиката, а тя не предполага уседнал начин на живот.

Но и в най-райските кътчета, на най-благодатните паралели съм се чувствал с временно жителство. Стрелката на моя вътрешен компас неизменно показваше Ленинград… Така е и с поезията ми.

- Светът е поставен пред угрозата на ужасяваща съвременна война - каква е според Вас ролята на поета и поезията за предотвратяването й?

- Поезията е изначален инструмент на Доброто. В това се състои и художествената й, и възпитателната й ценност. Честната й служба на Доброто е и задачата й, и свръхзадачата й.

Ако литературата изпълни тази своя свръхзадача - за каква война тогава би могло да става дума?…

Но ние живеем не на безоблачно небе, а на грешна земя. И ако строим нещо, строим го не изведнъж, а по тухличка.

Вярвам, че хубавото стихотворение е здрава тухла в зданието на Мира, издигнато от всички хора с добра воля.

- Кой, освен войната е основният проблем, който човечеството е длъжно да разреши? Как и в каква степен литературата помага за това?

- Отговорът е еднозначен: МИРЪТ! Съхраняването и заздравяването на мира е задача не само на литераторите и литературата. В редовете на борците за мир е почетна тази длъжност - редник!

Главното за всеки човек е да бъде в тази велика редица. Извън зависимостта от професионалната си принадлежност!

май 1985 г.