Забележителни имена на родния поетичен свят

Продрум Димов

Ако този рядко талантлив поет и преводач, допринесъл в значителна степен за приобщаването на днешната руска литература към националния ни литературен живот, беше жив, на 17 януари т.г. щеше да навърши 80 години. За съжаление съдбата беше отброила по-рано сетните му земни дни и на 1 октомври 2021 г. той ни напусна физически завинаги. Но тя е безсилна да заличи неговото творческо присъствие в историята на българската литература.

Мисля, че навършилата се годишнина повелява да се върнем към някои по-същностни моменти от неговия съдържателен житейски и творчески път. Роден е на 17 януари 1943 г. в голямото за времето си село Раковица, Кулска околия. Не трябва да се забравя, че това село, близко до сръбската граница, е родно място също така на Андрей Гуляшки и на проф. Андрей Пантев. Завършва гимназия в Кула, но възрожденската му привързаност го задържа в родното място, където работи като библиотекар в местното читалище. Не след дълго обаче се насочва към Видин, където се установява на работа в историческия музей „Баба Вида”. Там през 1962 г. напомня за своя литературно-творчески потенциал, публикувайки в тогавашния окръжен вестник “Червено знаме” и първото си стихотворение „Старият бивак”. И появата на първата му творба в печата, като че ли отприщва бента на творческите му пориви, които скоро ще заселят други негови стихове и в престижни столични литературни издания - вестниците „Пулс”, „Литературен фронт”, списанията „Пламък”, „Септември”… Тези му изяви неусетно популяризират младия творец в литературните ни среди, зареждат го с интелектуално самочувствие и предопределят окончателно неговия плодотворен път в битието на духовна България. Така младият поет набира скорост и през 1971 г. се явява  пред читателите си вече с дебютната си поетична книга „Неделя”.

Увлечен безвъзвратно в стихията на литературното поприще, решава да повиши творческата си подготовка и се записва да учи филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Създал впечатление на перспективен литературен творец, през 1972 г. е изпратен да продължи образованието си в Московския литературен институт „Максим Горки”. Това го потапя вече в талвега не само на руската, съветската, но и на световната литература. Но струва ми се, че там, под високото московско небе се влюбва и заживява завинаги с високите стойности на руския литературен свят. Инак как да си обясним това пожизнено пристрастяване към постиженията на руската и съветска литература? Неслучайно след време талантливото му поетично перо ще предложи блестящи преводи на Владимир Соловьов, Константин Балмонт, Евгений Евтушенко, Александър Руденко…

Завръщайки се в родината през 1977 г., той е в градивния ни литературен кипеж и става един от неговите най-ревностни вдъхновители и двигатели. Отначало с натрупания опит и знания се заема за съживяване на литературния живот във Видин, по-късно ще го видим в редакциите на списанията „Факел” и „Отечество”, главен секретар на СБП и главен редактор на сп. „Везни”.

Паралелно обаче с къртовската си редакторска дейност, Андрей Андреев не остава да бездейства надареното си перо, което дарява родната ни изящна словесност с нови силно въздействащи заглавия - „И посрещнете щъркелите” /1977/, „Долина” /1984/, „Нощ през август” /1988/, „Докато трае утринният хлад” /1995/, „Листо от общото дърво” /1999/, „Пътьом” /2000/, и други издания, за да стигнем до последната му поетична книга „Този край на света” /2016/.

Вижда се, че интервалите между отделните му издания не са малки. Това се обяснява преди всичко с високата летва, която издига винаги авторът, когато застава зад белия лист. Останал съм с убеждението, че трудно бихме открили в родното ни писателство негов колега, който така прецизно да претегля на творческите си везни художествено-естетическите достойнства на сътворяваното литературно слово. Неведнъж са му звъняли от разни редакции за нови неиздадени стихове, но той категорично се е въздържал да представя все още недостатъчно изпипани неща. Всичко, което плоди творческата му работилница, трябва да отговаря на високите му литературни критерии.

Неговото творчество се отличава не само с изисканата художествена форма, енергична актуалност в тематичен аспект и завладяващ емоционален патос. В стиховете му лиричният герой ни покорява с преклонението си пред красивото в природата, обичта към родния край, нравствено извисеното в обществото, но и с неговите парливи социално-психологически проблеми, душевни сътресения, безпокойства и тревоги. Разбира се, в творческото му полезрение попадат също така и романтичните и интимни преживявания, които са неделима част от неспокойното всекидневие на нашия съвременник. В не една и две от неговите стихосбирки битува неутолимата жажда за хармония, повече красота и светлина в нашия забързан ден. В същото време неведнъж се срещаме с авторовото безпокойство от промъкващите се разминавания между мечти и идеали, социални недъзи, разяждащи здравото тяло на социалистическа България. Затова в неговия стих диша обичта към трудовите хора, творци на материалните блага, към родината, но поезията му никога не оставаше безразлична към онези, които не служеха честно и всеотдайно на своя народ.

Ярките професионални творчески изяви на Андрей Андреев отдавна привличаха вниманието и предизвикваха уважението на редица негови колеги, представители на литературно-критическата мисъл. Отзиви и рецензии за него са писали Петър Караангов, Чавдар Добрев, Елена Алекова, Петко Тотев, Иван Гранитски, Здравко Чолаков и други ценители на художественото слово. Попаднал в зашеметяващите вълни на всеобщата разруха и разочарование след 1989 г., поетът дълго не може да се освести от бушуващата лавина на безразсъдството и разрушението. Постепенно се съвзема и през 1993 г. се озовава секретар на СБП, става пръв помощник на неговия председател Кольо Георгиев, известен наш писател и драматург. Известно време се занимава с издателска дейност, докато един ден, през 1998 г. го видях книжар в малката съюзна книжарничка, до писателското кафене на ул. „Ангел Кънчев” 5. През 1999 г. Никола Радев, новоизбран председателна СБП, с когото го свързва близко приятелство от студентските им години в Москва, го привлече за главен съюзен секретар. Тук обаче се натъкна на изненадващи злоупотреби от финансов характер със съюзните имоти и напусна длъжността с риск да остане на улицата. Останал без работа, с други пишещи братя тръгват да се спасяват с цената на унизителното възнаграждение на нощен пазач. Някои от интелектуалците, като Власо Власов, не успяха да надмогнат тежката си орисия и си отидоха без време от този свят. Андрей Андреев заплати с разклатеното си здраве, което продължаваше неудържимо да се влошава. Известно избавление го споходи по-късно, като оглави като главен редактор столичното списание „Везни”, но с това здравословните проблеми не секнаха. Стискаше зъби, за да може да се препитава и да не дезертира изцяло от творческото поприще.

Името му на надарен поет срещах чрез публикуваните му стихове по страниците на в. „Литературен фронт”, чувах да се говори за него, но лично не се познавахме до началото на 90-те години. За пръв път го видях в съюзната книжарничка, където останах възхитен от изключителното му уважение на колеги и обикновени читатели, насочвайки ги да си  купуват от най-стойностните книги, приютили се, наредени по лавиците от грижовния и старателен стопанин. В паметта ми се запечата завинаги едрият му снажен и внушителен двуметров ръст. Но не във впечатляващата му физика беше обаянието му, той поразяваше околните  преди всичко  с неподкупната си скромност, интелигентност и уважение към хората.

Сетне го виждах по време на събрания и други срещи, литературни събития в София. Един ден се престраших, макар и плахо, и го заговорих. А пък той това и чакал, здрависа ме сърдечно и сложихме началото на нашето запознанство. Двамата изведнъж почувствахме, че много неща ни свързват като сродни души. Започнахме да си уговаряме срещи в новото писателско кафене на ул. „Шести септември” 35. В оживеното му изражение сияеше удовлетворението, че се сприятелява със секретаря на писателското дружество и клуба на дейците на културата в Пазарджик. Зачестиха телефонните ни разговори и срещите в София, които засилиха интереса му към литературния живот на нашия град. Подарявах му новите си самостоятелни издания, които посрещаше с интерес и ме е насърчавал. В разговорите ни е ставало дума и за нашумели негови книги - „Спасителен, но неспасяващ бряг”, „Очите на водата”, „Лаврово клонче” и други заглавия. Междувременно се беше поразходил из някои мои книги и не закъсня любезната му покана да сътруднича на „Везни”, където видяха бял свят някои мои очерци.

Интересът му към Пазарджик все повече растеше, помагаше на наши автори и те често го търсеха по телефона или го навестяваха в редакцията на “Везни” - списанието, чиито страници приемаха техни творби. В тази насока едва ли ще забравят неговата топла десница Никола Иванов, Костадин Пампов и други публикували там свои рецензии, очерци и разкази.

Така се стигна до първото му творческо гостуване в нашия град на 20 ноември 2008 г. Зала „Устрем” на Младежкия дом беше оживена и посрещна одухотворена усмихнатия сърдечен пришълец от столицата. Бях се запознал с неговата нова стихосбирка „Сираци на вечността”, подготвих прилична рецензия и организирах нейното премиерно представяне пред неговите читатели и почитатели от Града на Константин Величков.

Гостът, развълнуван от ласкавото благоразположение на залата, разказа доста интригуващи моменти от житейското си и творческо битие. Но на аудиторията особено много допаднаха стихотворенията му „Пътьом”, „Сираци на вечността” и други лирични творби, които възпламениха присъстващите. Не по-малко вълнение предизвикаха и разсъжденията му върху психологическия облик на днешния ден. „Защо, изля откровението си той, е тоя хлад в човека? Птиците не могат да живеят без хора, ние днес живеем в ужасяваща студенина…”

Освен със силни свои стихове Андрей грабна публиката и с емоционалния си рецитал от свои поетични преводи на съвременни руски автори.

Това първо творческо посещение на поета му спечели нови десетки почитатели приятели от Пазарджишкия край. И, разбира се, обект на подобаващо внимание този път беше юбилейната му стихосбирка „Сираци на вечността”, посветена на 60-годишнината му. Това издание ни пренася в неспирните му душевни изпитания през годините на професионалното му съзряване като творец. В това заглавие наистина усещаме завладяващо неспокойния му вечно търсещ дух. Стихът му ни прави съпричастни на невероятното му откровение - огнена реакция на пороя от дълбоки несъгласия, породени от появилото се в обществото ни злонравие. В горещите му строфи струят болезнено мъката, притеснението и неукротимата загриженост за съдбата на бъдещия ден.

Поезията на Андрей Андреев е резонанс на земетръсното време, в което живеем - безвремие, което безпощадно изпепели довчерашните светли мечти и надежди, погребва безцеремонно възвишени идоли и идеали. В много от тези поетични изповеди стихът се задъхва от униние, разочарование и безпътица. Колко потискащо е минорното настроение, което ни гнети, когато се потопим в тягостната атмосфера и на стихотворението му „От миналото нищо не остана”:

„Щом нищо светло взорът ни не види,

щом рая сме превърнали във ад,

да кажем сбогом и да си отидем

от тази есен и от тоя свят.”

Наистина жесток, но справедлив самосъд, произнесъл страшната присъда на сегашното бездушно време.

И разсъждавайки върху сюжетно-тематичната, емоционалната и естетическа насоченост на поезията му, неминуемо идваме до непоклатимия извод, че тя отразява цялата творческа, човешка и философска същност на един от най-ярките представители на съвременния ни поетичен свят.

Андрей Андреев беше едно своеобразно уникално творческо и човешко явление в българското духовно пространство. Целият му живот вреше и кипеше в една нестихваща, дълбока душевна борба. Той, споделя омъчнена и съпругата му Донка, и нощем не можеше да спи, разтърсван непрестанно от житейските неправди, особено след връхлитането на т.н. демократични промени.”

Същевременно го притиснаха и различни заболявания, които го извадиха безмилостно от активния строй на живота. Наложи се с години да понася незаслужените наказания на съдбата. Едва ли бяха в състояние да го вдигнат на крак и избавят от жестоките страдания и многобройните телефонни състрадателни съчувствия. Неведнъж се чувахме по телефона, но за жалост вече дните му бяха преброени. Първи октомври 2021 г. го отпрати завинаги в света на физическото небитие. Остава обаче жив неговият нестихващ поетичен и човешки глас, който му отреди място сред най-забележителните имена на българския поетичен пантеон.

22 януари 2023г.