НЕСТИХВАЩ ОГЪН
Книга за Константин Величков
С това заглавие излезе новото издание на Продрум Димов. Познавам около двадесет негови книги, издадени през последните 7-8 години.
Малко от тях разглеждат съвременни автори и заглавия със стремежа да открият творческия заряд и таланта на нашето време и въздействат със силата на творчеството си. Отдавна сме разбрали, че Продрум Димов има пристрастие към литературната критика и специално към литературната ни история. Той вече е създал немалка поредица от заглавия, които можем да определим като тревожен вик срещу забравата, за отстояване на националната памет за значими личности с подчертан принос в нашия обществен живот и, наред с това са автори на талантливи литературни творби. Те носят достоверна историческа информация за своето време, но я поднасят със стремежа за художествено, на места емоционално изложение. Като насочва вниманието на читателите към техните дела, авторът за пореден път посочва, че те са незаслужено забравени в мрака на духовното „небитие”.
Интересът към големия българин и творец Константин Величков отдавна се е превърнал в кауза за Продрум Димов и след множество публикации в периодичния печат за неговия живот и творчество, разглеждани в различни аспекти и по различно време, се появява книгата „Нестихващ огън”.
Първото издание е от 2017 година, сега пред нас е вече нейното второ издание. Защо е необходимо отново да насочим вниманието на културната общественост към житейския и творчески път на Константин Величков? Отговор на този въпрос авторът ни дава в предисловието към книгата. Като повод за това събитие може да се разглежда 115-тата година от неговата смърт. От десетилетия вече той е бил (цитирам) „обект на разнолико проучване и изследване от редица наши изследователи литературоведи, историци и други родолюбиви ценители на родното ни художествено слово и историческо знание.” Авторът счита, че наш дълг е да се връщаме към националните ни духовни ценности, които за съжаление, и в наше време нерядко се пренебрегват и забравят. Такава е и участта на Константин Величков, когото Продрум Димов определя и като забележителен син на Пазарджишкия край.
Ще припомня цитирания от проф. Милена Цанева въпрос: „Защо трябва да си затваряме очите пред неговия невероятен принос към Българското възраждане и национално-освободителното ни движение? Да не говорим за водещата му роля при изграждането на духовните основи на младата следосвобожденска България. Или пък за стореното от него за приобщаването ни към литературна и духовна Европа”. Все още не са изкоренени докрай недомислията и противоречивите оценки на Величковото непреходно родолюбиво дело, с което и сега можем да се гордеем. И все още „Величковата нива се оказва недостатъчно разорана”, и все още, дори след първото издание на книгата има открити немалко неизвестни или малко познати събития и факти. Това също е важен аргумент те да намерят място в допълненото второ издание. Кой е бил и какъв е бил Константин Величков? За него нищо не се казва в учебниците по литература на децата ни, дори и на студентите от Филологическия факултет.
Така беше, така е и сега. Защо? Продрум Димов се опитва да отговори на този въпрос. Според него ние сме длъжници на големите творци на българската духовност, идентичност и държавност. Той поставя сред тях името и внушителните дела на Константин Величков.
Сравнително краткият живот на Константин Величков е рамкиран във времето от 1855 до 1907 година. Разпознаваме ли днес Величков в общественото пространство? Книгата включва немалко документи, които ни убеждават, че дирята на този твърде образован за времето си българин е значителна. И още - че изявите му далеч надхвърлят творчеството му в областта на литературата, което не е малко.
Той е ренесансовоизградена личност, борец по природа, обречен на активно и съзидателно участие в цялостния духовен и обществено-политически живот при изграждането на нова България. Неговата всеотдайност към народните дела стига до саможертва.
Нека се позовем на думите на водещата учителка по литература от пазарджишкия край от първата половина на миналия век Люба Войводова, за която се разказва в книгата: „Тия дни, над които се спуща вече забравата, формираха тогава своеобразно човека: правеха от малките, обикновени хора - великани на духа и техният огън гори със странен блясък върху челото на Величков”.
За порасналия Константин щастливо е само времето на детството и юношеството. В семейството на будните си родители от рано проявява интерес към знанията и рисуването, рецитира и разказва с дълбоко чувство. Приет е във френския султански лицей „Галатасарай” в Цариград, където учи френски език и литература. Още като ученик написва пиесата „Невянка и Светослав”. При представянето й в училището събира овациите на цариградската публика с изпълнението си в главната роля на Невянка - според тогавашните виждания за театър. Още тогава Величков е убеден, че сцената е място, което облагородява и извисява човека. След завършването на лицея той става учител в класното училище в Пазарджик (сегашната гимназия). Избират го за председател на читалище „Виделина” - там сега е неговият паметник. Втурва се с възторг в активна просветна дейност. Междувременно започва подготовката за Априлското въстание, към която неговият буден дух не може да остане зрител. Заедно с баща си е арестуван и четири месеца прекарва в турски затвор. По-късно описва преживяванията си в мемоарната книга „В тъмница”. В нея разказва за жестоките изтезания и бесилките след погрома на въстанието.
След излизането от затвора приема предизвикателството на борбата за нова България, избран е за народен представител на Източна Румелия, а по-късно е назначен за просветен министър.
Разочарованията и покрусата от несправедливостите в обществото са причина да напусне поста си и да замине за Париж да следва право. Не завършва, защото идеите за освобождението на Отечеството не му дават покой. Покрусен и омерзен е от острите политически борби и прекарва в изгнание цели осем години в чужбина. Пребивава в Цариград, Солун и Рим. След време за тези пътувания разказва в книгите „Писма от Рим” и „Цариградски сонети”.
Постоянно страда заради участта на своето отечество, но както казва Люба Войводова, за идеалистите няма място на този свят. Постоянни спътници на Константин Величков са бедността и униженията. Натоварва се прекомерно, вече има семейство и дете, а крехкото му здраве трудно понася несгодите. За краткия живот, който му остава, успява да свърши твърде много народополезни дела. Работи като писар в Българската екзархия в Цариград, но още в началото на Руско-турската война се озовава в освободения Свищов и е преводач в руската армия.
В книгата вниманието се насочва и към приятелството и съвместната дейност на Константин Величков с Иван Вазов. Още с първите срещи те стават съмишленици и съидейници по въпросите на литературата и обществено-политическите борби. След назначаването на Константин Величков за министър на просвещението, той сътрудничи на Вазовите издания, редактира учебници и сборници; тяхно общо народополезно дело е съставянето на първата Българска христоматия. Така след Съединението той се впуска в нови начинания. От приятелството му с чешкия художник Иван Мърквичка, който обогатява знанията и уменията му като живописец, се ражда и осъществява идеята за откриване на Рисувалното училище. По-късно то прераства в Художествена академия. Величков полага грижи за театъра и помага талантливи млади актьори да бъдат изпратени в София и Пловдив. Но вече е болен от туберкулоза. Той е единственият министър, който слиза от министерското кресло по-беден, отколкото е бил, когато е седнал в него. За кратко време е дипломатически представител на България в Белград, но е отзован и пенсиониран, защото е неудобен за управляващите.
Константин Величков е изследван и характеризиран повече като възрожденец, държавник и духовен деец. Винаги за него се изтъква, че счита за неотменим човешкият, граждански и духовен дълг. Но в книгата на Продрум Димов не са поставени специални акценти или анализи на художествени произведения на Константин Величков. Авторът не си е поставил такава цел, но ясно се вижда, че всички изяви на Величков като поет, писател, драматург, публицист и издател следват житейския му път. Той ни е оставил немалко политически и литературно-критически статии, рецензии, разкази, повести, драми и други. Специално внимание заслужават оставените ни от Константин Величков повече от двадесет живописни платна.
С публикуването на „Цариградски сонети” Константин Величков се откроява като нежен и чувствителен поет. Известни са негови творби с патриотични мотиви, със съчувствие към онеправданите и страдащите. Особено въздействащо е стихотворението за Левски, поместено в книгата.
Заглавието „Писма от Рим” е с познавателен характер, съдържа информация за древните култури и отразява преживяванията на автора далеч от отечеството.
Владеенето на френски, италиански и руски език му дава възможност да бъде талантлив преводач. Благодарение на него българите за първи път се докосват до творби на В. Юго, Молиер, Расин, Петрарка, Пушкин, Лермонтов. Преводът на Дантевия „Ад” през последните години, когато е с влошено здраве, се счита засега за най-сполучливият. Може да се каже, че преводите на Величков са едни от първите стъпки за приобщаването на България към европейските ценности.
През октомври 1907 г. по време на представление на пиесата „Доходно място” от Островски, Величков шумно прекъсва изпълнението на Кръстю Сарафов, който играе ролята на идеалиста Жадов, и изобличава управниците и министрите заради тяхната поквара и корупция. Защо? Защото в залата са насядали парвенюта, които жонглират с понятието „народ”, но търсят само печалби на гърба на този народ.
Продрум Димов се позовава на публикация от Иван Сестримски, според която делото на Величков е проучвано от немалко авторитетни наши интелектуалци и специалисти, които са доказали твърде голямото му присъствие в духовния живот на следосвобожденска България. Сочат се имената на д-р Кръстьо Кръстев, Павел Генадиев, Велчо Велчев, Матей Геров, Иван Шишманов и други. От съвременниците най-впечатляващ е приносът на Иван Сестримски. Той полага много усилия през и 1980 г. след голяма пауза издателство „Български писател” издава луксозно издание на най-популярните Величкови творби („В тъмница”, „Писма от Рим” и „Цариградски сонети”).
Сестримски се заема и с подготовката за печат на събраните съчинения на К. Величков - в пет тома. Издателство „Български писател” успява да издаде четири от тях. Съдбата на петия том дълго време е била „под въпрос”. Самият автор е „хлопал на много врати”, но без резултат. Петият том е отпечатан от столичното издателство „Гутенберг” чак през 2005 година.
От допълненията към настоящото второ издание на „Нестихващ огън” става ясно, че кръгът на културно-изследователските и литературно-критичните търсения и публикации се разширява, и това още по-убедително откроява значителната роля на Константин Величков в културния живот не само на Пазарджик, а и за цялостния духовен порив на младата следосвобожденска България. Специално внимание е отделено на доц. Ангел Тонов от Великотърновския университет, който, според автора, се нарежда сред най-изтъкнатите величковеди. Като приятна изненада Продрум Димов определя изследването на А. Тонов „Константин Величков. Непубликувани статии и речи”, а също и студията „Захари Стоянов - Константин Величков”. Така читателите научават за деликатните взаимоотношения и конфронтацията между двете големи личности в нашия духовен живот. Заслуга на търновския величковед е и първата биография за К. Величков.
За тъжния финал на големия наш родолюбец Константин Величков нека като автора на разглежданата книга да се позовем на думите на Симеон Радев „Величков умря немил-недраг, далеч от родната земя, и аз мисля безспирно за тази ранна съдба, в която смъртта, уви, не бе най-голямото нещастие. Страшен край на един живот, в който пропаднаха толкова дарби, толкова пориви, толкова надежди”.
