Хулио Кортасар

превод: Любомир Духлински

Не знаем как нещо, което дори не е започнало, се е случило наполовина, прекъснало се е, без да бъде ясно идентифицирано по никакъв начин и се е превърнало в дим на ръба на поредната мъгла, но както и да е, ще започна с факта, че много аржентинци прекарват част от лятото в долините на Люберон (1) - ние, старите жители на тези места, често чуваме твърде силните им гласове, породени от по-откритите пространства - и заедно с родителите си пристигат деца, съответно Силвия с тях, и вече тогава - изпотъпкани цветни лехи, закуски с набодени на вилици пържоли и различни зачервени бузи, диви ридания и последващи помирения на испански с доловим примес на италиански и всичко това се нарича почивка с цялото семейство. Тъй като репутацията ми на лошо възпитан поданик справедливо се затвърди зад гърба ми, аз лично не се притеснявам често от гости - предпазният клапан позволява да минат само Раул и Нора Майер и, разбира се, техните приятели Хавиер и Магда с децата им. И преди около петнадесет дни в градината на Раул се случи печено на скара месо и онова необяснимо нещо, което дори не започна, но все пак се превърна в Силвия - и сега в моя дом на самотен човек царува нейното отсъствие, то осенява като златни коси на медуза моята възглавница, принуждавайки ме да пиша за всичко това и с нежни, заклинателни думи да създавам въображаем Голем. И да не забравя да спомена Жан Борел, който преподава литература в един от аквитанските (2) университети, и съпругата му Лилиана, и двегодишния им кресльо Рено. Толкова много хора за едно скромно печене на скара в градината на къщата, в която живеят Раул и Нора и където короната на разперената липа ни най-малко не смекчаваше нажежеността на детските игри и литературните ни спорове. Пристигнах с бутилки вино и късното слънце, което вече полягаше над хълмовете; Раул и Нора ме поканиха по молба на Жан Борел, той отдавна искаше да се запознае с мен, но самият той не смееше да го направи. Тези дни Хавиер и Магда бяха на гости при Раул и Нора, градината сега беше бойно поле и беше наполовина превзета от индианците сиукси, наполовина от галите, воините с пера на главите се биеха без почивка, гласовете им бяха пискливи и те се биеха с буци глина, Грасиела и Лолита се обединиха срещу Алваро, в разгара на битката горкият Рено, бебето, завалящо се насам натам в памперсите си, показа постоянна склонност да се мести от едната воюваща страна на другата - о, този невинен и прокълнат от всички отстъпник, за когото се горещеше само Силвия. Виждам, че трупам имена в излишък - не схванах веднага тяхното значение и родови връзки - спомням си, че излязох от колата с бутилки под мишница и след няколко крачки видях как зад храстите се появи шапката на Непобедимия бизон, чиято гримаса говореше за недоверие към новопристигналия Бледолик, битката за крепостта и пленниците се разгръщаха около малка зелена палатка, която най-вероятно беше крепостта на Непобедимия бивол. Непростимо имитирайки настъпление, изглежда решаващо, Грасиела, изпускайки лепкави амуниции от ръцете си, избърса дланите си в тила ми, след което живописно се настани на коленете ми и обясни, че Раул и Нора с другите възрастни са в къщата на горния етаж и скоро ще да слязат: нищожни сведения, които не можеха да се сравнят с упоритата битка в градината.

Грасиела винаги чувстваше, че трябва да ми обяснява най-простите неща, защото ме смяташе за глупав. Примерно: не виждаш ли, че малкият Борел е още нула без пръчка, този Рено е вече на две годинки и още ака с памперси, ето, пак се наака, трябва да се обадя на майка му, но Силвия сама го заведе до умивалника, изми му дупето и му смени гащичките, Лолиана така и не разбра нищо, защото знаеш ли, тя малко се ядосва и го наплясква, а след това Рено пак започва да плаче и с това просто ни тормози и не ни позволява да играем.

- А тези, по-големите, чии са?

- Това са момчетата на Хавиер и Магда, не знаеш ли, глупако? Алваро е нашият Непобедимия бизон, на седем години е, той е с два месеца по-голям от мен и въобще е най-големият. Лолита е на шест, но не играе, тя е пленницата на Непобедимия бизон. Аз съм Господарката на гората, а Лолита ми е приятелка, така че трябва да я освободя, но ще отложим всичко за утре, защото вече ни извикаха да се мием. Алваро си поряза крака и Силвия го превърза. Пусни ме, трябва да бягам.

Никой не я държеше, но Грасиела винаги се бореше за свободата си. Станах да поздравя семейство Борел, които излязоха от дома с Раул и Нора. Някой, мисля Хавиер, разнесе първия пастис (3). Разговорът започна с настъпването на здрача, тук противоборството имаше различен характер и друга беше възрастта на воюващите, възрастните, които току-що се бяха запознали, се изучаваха с усмивка, децата отидоха да се мият, в градината не останаха нито сиукси нито гали, Борел полюбопитства защо не се връщам в родината си, Раул и Хавиер, като мои сънародници, се усмихнаха по аржентински в отговор. И трите грации, които шетаха край масата, някак странно си приличаха, особено Нора и Магда - заради акцента от Буенос Айрес, който се различаваше от чисто испанския говор на Лилиана, който е онзи зад Пиренеите. Извикахме ги да сръбнат пастис с нас, забелязах, че Лилиана е по-мургава от Нора и Магда, но приликата се долавяше в някакъв общ за тях ритъм на движенията. Заговорихме за конкретна поезия, за групата на списание „Inven231″ (4), Борел и аз открихме общ интерес към Ерик Долфи (5), вторият пастис разпали взаимните усмивки на Хавиер и Магда, другите две двойки вече бяха на този градус, когато груповият разговор поражда антагонизми, разкривайки противоречия, които не възникват в разговор лице в лице.

След като съвсем се стъмни, децата започнаха да се появяват, първо чисти и отегчени - потомството на Хавиер, спорещо за някакви монети, в Алваро се долавяше инат, а в Лолита - високомерие; тогава Грасиела поведе Рено за ръка, който отново успя да изцапа муцунката си. Всички влязохме в зелената шатра и ние обменяхме мнения за Жан-Пиер Фей и Филипе Солерсе (6); в тъмнината огънят, запален за печенето на месото, стана по-ярък, преди това, едва видим зад дърветата, той само докосваше стволовете с мимолетни златни щрихи, размествайки границите на градината; мисля, че тогава за първи път видях Силвия, седях на кръглата маса под липата между Борел и Раул, Хавиер, Магда и Лилиана седяха до нас, а Нора носеше и отнасяше прибори и чинии. Това, че не ме запознаха със Силвия, беше странно, но тя беше много млада и, изглежда, сама се стараеше да се държи настрана, а това, че Раул и Нора не казаха нищо за нея, също можеше да бъде разбрано - очевидно Силвия беше в тази трудна възраст, когато не я влечеше да участва в разговора на възрастните, тя предпочиташе да ръководи децата, сгушени около зелената палатка. Не успях да разгледам Силвия както трябва, огънят рязко изтръгна палатката от тъмнината само от едната страна, Силвия, наведена към Рено, избърса лицето му или с кърпичка, или с парцал, видях издължените й крака, толкова блещукащи, безтегловни, както би написал Франсис Понж (7), за когото Борел току-що ми разказваше, прасците й бяха в сянка, както тялото и лицето й, но дългата й коса проблясваше от време на време в отраженията на пламъка и също блестеше като старо злато, Силвия беше цялата издържана в тоновете на пламък и тъмен бронз, миниполата откриваше краката й (и е абсолютно непростимо за младите френски поети да не знаят Франсис Понж, който благодарение на усилията на списание „Tel kel” сега е признат майстор!); беше неудобно да питам коя е Силвия, тя не беше близо до нас, а и огънят лъже - най-вероятно тялото й е изпреварило възрастта си, така че да се бие с индианците сиукси е точно за нея. Раул обичаше поезията на Жан Тардио (8) и ние се захванахме да обясняваме на Хавиер кой е той и какво е написал; не можах да попитам за Силвия и Нора, които ми донесе третия пастис, разговорът беше доста оживен, а Борел буквално ме гледаше в устата, сякаш думите ми наистина бяха толкова значими. Видях как пренасяха ниска масичка и прибори за хранене в палатката, за да могат децата да вечерят отделно, Силвия вече я нямаше, но палатката беше скрита от сянка, така че беше възможно тя да седи малко по-далече или да се разхожда под дърветата. Принуден да изясня отношението си към експериментите на Жак Рубо (9), почти забравих за Силвия и безпокойството си поради внезапното й изчезване, но когато казах на Раул какво мисля за Рубо, отражението на пламъка за момент се превърна в Силвия и аз видях, че тя мина близо до палатката, водейки Лолита и Алваро за ръце, а зад нея Грасиела и Рено завършваха последния си ритуален танц на сиуксите за деня и, разбира се, Рено си пъхна носа в глината и от пищенето му веднага скочиха на крака Лилиана и Борел. Гласът на Грасиела: “Нищо, няма нищо страшно!” - незабавно върна родителите към разговора, като по този начин се потвърди рутината на сбиванията между индианците сиукси, а ние вече говорехме за хазартните експерименти на Ксенакис (10), които предизвикаха интереса на Хавиер, но изглеждаха прекомерни на Борел. В пролуката между Магда и Нора отдалеч различих силуета на Силвия, наведена към Рено, тя му показваше някаква играчка, за да го успокои, блясъкът на пламъка оголи краката й и очерта профила й, показа тънкия дързък нос, устните на древна статуя (не беше ли, защото у Борел по това време възникнаха въпроси относно отношението ми към фигурките на цикладската култура (11), а Хавиер, зарязал Ксенакис, вече беше насочил разговора към нещо по-важно?). Чувствах, че единственото ми желание сега беше да опозная Силвия - да я опозная отблизо, а не в отблясъка на огъня, да я върна там, където най-вероятно е била обикновено плахо момиче, да придам плът на този силует, прекалено красив и ярък, за да остане само видим. Исках да призная това на Нора, с която ме свързваше дългогодишно приятелство, но тя беше заета на масата, подреждаше хартиени салфетки, но не забравяше, впрочем, да каже на Раул да купи утре плоча на Ксенакис. От територията на току-що изчезналата Силвия долетя една грациозна малка газела, всезнайката Грасиела, аз сложих на лицето си широка усмивка заради нея и, протягайки ръце, й помогнах да седне на коленете ми, и веднага, възползвайки се от развълнуваното й съобщение за косматия бръмбар, избегнах разговор с Борел, но по такъв начин, че да не ме сметне за неучтив, и като се възползвах от момента, тихо я попитах дали Рено се е наранил.

- Какви ги приказваш, глупако, всичко премина. Всичко, което той знае, е, че пада, той е само на две години, разбираш ли? Силвия постави студен компрес на коляното му.

- Коя е Силвия, Грасиела?

Тя ме погледна учудено.

- Наша приятелка.

- Тя дъщеря на някой от гостите ли е?

- Побъркал ли си се? - попита рязко тя. - Силвия е наша приятелка. Мамо, нали Силвия е наша приятелка?

Нора си пое дълбоко въздух, оставяйки последната салфетка до чинията ми.

- Защо не се върнеш при децата и не оставиш Фернандо на мира? Ако тя започне да ти говори за Силвия, имай търпение.

- Какво има, Нора?

- Откакто я измислиха, те ни подлудяват с тяхната Силвия - каза Хавиер.

- Не сме я измислили - каза Грасиела, като хвана лицето ми с две ръце, за да ме отвлече от възрастните. - Питай Лолита и Алваро, сам ще чуеш.

- Но коя е Силвия? - попитах пак.

Нора вече се беше отдалечила и не ме чуваше, Борел отново разговаряше с Хавиер и Раул. Грасиела впери в мене поглед, устата и се изви на хоботче подигравателно и назидателно.

- Каза ти се вече, глупако, тя е наша приятелка. Играе с нас, когато иска, но не на индианци, това не й харесва. Силвия е голяма, разбираш ли, тя се грижи за Рено, той е на две годинки и ака в шортите си.

- Тя със сеньор Борел ли дойде? - попитах шепнешком. - Или с Хавиер и Магда?

- Не е дошла с никого - отговори Грасиела. - Питай Лолита или Алваро, ако искаш да знаеш. Не питай Рено, той е малък и не разбира. Пусни ме, трябва да тръгвам.

Раул, който изглежда никога не изключва подслушването си, си взе почивка от мислите си за летризма (12), за да ме успокои със съчувствено обяснение:

- Нора те предупреди. Хванеш ли се на стръвта им, ще те подлудят с тяхната Силвия.

- Това всичко е от Алваро - каза Магда. - Нашият син е митоман, ще заблуди когото си поиска.

Раул и Магда продължиха да ме гледат, едва не казах „не разбирам”, за да получа обяснение или по-точно: „Все пак Силвия е там, току-що я видях.” Сега, когато имам достатъчно време да го обмисля, не смятам, че само разсеяната намеса на Борел ми попречи да кажа това. Попита ме нещо за „Зелената къща” (13), започнах да му отговарям, без да знам какво говоря, във всеки случай вече не се обърнах към Раул и Магда. Видях Лилиана да се приближава до масата на децата, настаняваше ги на столчета и стари кутии, огънят ги осветяваше както в гравюрите за романите на Ектор Мало или Дикенс, липовите клонки понякога докосваха нечие лице или протегната ръка, децата се смееха и лудуваха. Говорих с Борел за Фушиа (14), като се оставих да бъда отнесен надолу по течението на сала на паметта, на който Фушиа беше ужасяващо жив. Когато Нора ми донесе чиния с месо, аз й прошепнах: „Относно момчетата… не разбрах много.”

- Готово, и този се хвана! - каза Нора, обхождайки със съчувствен поглед всички. - Хубаво е, че скоро ще си легнат, защото, Фернандо, ти си родена жертва.

- Не им обръщайте внимание - намеси се Борел. - Веднага си личи, че нямате опит, приемате децата твърде на сериозно. Старче, трябва да ги слушате като шума на дъжд, иначе ще заспите.

Сигурно в този момент загубих възможността да проникна в света на Силвия, по някаква причина повярвайки на простата шега на приятелите (с изключение на Борел, който тръгна по свой път и почти стигна до Макондо), но тогава отново видях Силвия, която излезе от сянката, тя се наведе към масата, където седяха Грасиела и Алваро, за да им помогне да нарежат месото, а може би тя самата искаше да хапне парченце. Лилиана, която се приближи до нашата маса, ни раздели, някой ми предложи вино и когато отново погледнах в тази посока, профилът на Силвия пламтеше от жарта на въглените, косата й падаше през рамото и струеше по засенчената талия. Беше толкова красива, че нелепата им шега ми се стори обидна и започнах да ям, навеждайки се ниско към чинията, едва слушайки Борел, който ме канеше на някакви университетски колоквиуми, а ако отказах, виновна беше Силвия, нейното неволно съучастие в лукавите подигравки на моите приятели над мен. Тази нощ не видях повече Силвия; Нора занесе сирене и плодове на масата на децата, заедно с Лолита започнаха да хранят Рено, а той си взе и заспа. Наложи ми се да беседвам за Онети и Фелисберто (15) и пихме много вино в тяхна чест, а в това време вече беше планирана нова битка под липата между сиуксите и чаруа (16), а след това момчетата бяха доведени да ни пожелаят лека нощ, Рено пристигна в ръцете на Лилиана.

- На мен ми дадоха червива ябълка - ликувайки ми довери Грасиела. - Лека нощ, Фернандо, ти си лош.

- Това пък защо, любов моя?

- Така и не дойде на нашата маса.

- Прости ми. Но Силвия беше с вас, нали?

- Да, и все пак е лошо.

- Съвсем се върза - усмихна се Раул, гледайки ме с известно, бих казал, състрадание. - Ще ти стане мило, дай им да се наспят, те, братко, толкова ще те овържат с тяхната небезизвестна Силвия, че няма да ти е приятно.

Грасиела навлажни брадичката ми с целувка, която миришеше силно на кисело мляко и ябълка. По-късно, в края на разговора, когато възрастните, преситени от всичко, започнаха да клюмат с носове, поканих всички да вечерят у дома някой ден.

Следващата събота около седем пристигнаха с две коли. Алваро и Лолита взеха цветно хвърчило и пускайки го, веднага довършиха моите хризантеми. Позволих на жените да поемат приготвянето на напитките, разбрах, че няма такава сила, която да попречи на Раул да започне да пече месо, поведох Борел и Магда да разгледат къщата, настаних ги в антрето пред моя портрет от Хулио Силва (17) и пих известно време, преструвайки се, че съм с тях и се вслушвам във всяка тяхна дума; хвърчило се очертаваше на прозореца и се чуваха виковете на Лолита и Алваро. Когато Грасиела се появи с букет теменужки, което ясно показваше смъртта на най-хубавата ми цветна леха, излязох в здрача на градината и помогнах да вдигнат хвърчилото още по-високо. В дъното на долината мъглата вече покриваше хълмовете, движейки се сред черешовите дървета и тополите, но без Силвия: Алваро нямаше нужда от Силвия, за да пусне хвърчилото.

- Танцува страхотно - казах аз, като подръпвах въженцето.

- Да, но внимавай, понякога се гмурка с носа надолу, а тополите тук са толкова високи - предупреди ме Алваро.

- Моето никога няма да падне - отбеляза ревниво Лолита. - И не е нужно да дърпате толкова силно.

- Той разбира по-добре - каза Алваро, без да забавя темпото, за да покаже мъжка солидарност. - Да беше отишла да играеш с Грасиела, не виждаш ли, че пречиш?

Останали сами, още повече отпускаме връвта. Чаках, исках Алваро да ме разпознае като един от неговите, да се убеди, че мога да контролирам зелено червения полет, който все повече се скриваше в мрака, както и той.

- Защо не доведоха Силвия? - попитах, дръпвайки леко връвта.

Той ме погледна или с недоумение или лукаво и ми отне връвта, явно разжалвайки ме.

- Силвия идва, когато иска - отвърна той и нави връвта.

- Днес, значи, тя няма нужда.

- Откъде знаеш? Каза ти се - идва, когато си поиска.

- Да. А защо майка ти казва, че си измислил Силвия?

- Виж как се гмурка - каза Алваро. - Е, това е хвърчилото, от което се нуждаем, по-добро няма накъде.

- Алваро, защо не отговаряш?

- След като майка ми смята, че аз съм я измислил - отвърна Алваро, - защо и ти не мислиш така?

Не забелязах как Грасиела и Лолита се оказаха до мен. Те чуха края на разговора, стояха и втренчено гледаха в мен, Грасиела бавно извиваше стръка на лилавото цветче на теменугата.

- Защото аз не съм те - казах аз. - Видях я.

Лолита и Алваро размениха дълги погледи, докато Грасиела се приближи и постави цвете в ръката ми. Въжето на хвърчилото изведнъж се опъна. Алваро започна да го движи наляво и надясно и то скоро изчезна в тъмнината.

- Те не вярват, защото са глупави - каза Грасиела. - Къде ти е тоалетната, заведи ме да пишкам.

Заведох я до външното стълбище, като посочих с пръст къде е тоалетната и я попитах дали може сама да слезе. На входа на тоалетната Грасиела ми се усмихна, в усмивката й имаше своего рода признателност.

- Нищо, върви, Силвия ще ме изпрати.

- А, добре, добре - казах, борейки се с нещо непознато, или с абсурд, или с кошмар, или със собствената си умствена изостаналост. - Значи тя все пак дойде.

- Разбира се, глупако - каза Грасиела. - Ето я.

Вратата на спалнята ми беше отворена и босите крака на Силвия се открояваха ясно на леглото ми на фона на червеното покривало. Грасиела влезе в тоалетната, чух щракване на вентила. Приближих се до спалнята, видях Силвия, спяща на леглото ми, косата й беше разпиляна като златна медуза върху възглавницата. Затворих вратата след себе си, не помня как се приближих - тогава започнаха потъванията и пръските, и водата, която течеше по лицето, неприятно заслепяваща, и звукът, сякаш идващ от шумните дълбини, и безкраен - извън времето - момент, непоносимо красив .

Не знам дали Силвия беше гола, струваше ми се, че пред мен има задрямал бронзов ствол на топола, изглежда, че я видях гола, въпреки че - не, не беше гола, трябваше да се досещам по това, което беше върху нея - линията на прасците и бедрата очертаваше фигурата й върху червеното покривало, проследих меката извивка на тялото й до точката, където издигането на бедрото свършваше, видях сянката на вдлъбната слабина, малките гърди, самоуверени и златисти. „Силвия - казах си, без да мога да произнеса името й на глас, - Силвия, Силвия, така, значи…” Гласът на Грасиела дойде иззад двете врати толкова силно, сякаш викаше в ухото й: „Силвия, ела, тук съм!” Силвия отвори очи, седна, беше облечена в същата минипола, която носеше онази вечер, блуза с деколте, черни сандали. Тя мина съвсем близо до мен, без да ме поглежда, и отвори вратата. Когато излязох, Грасиела тичаше надолу по стълбите, а Лилиана с Рено на ръце се качваха да я посрещнат, бързайки към тоалетната да намерят мехлем за одраскано, а вече беше седем и половина. Помогнах да утешат бебето и да намажат ожуленото, Борел, притеснен от виковете на сина си, се втурна нагоре, усмихнато  упреквайки ме за отсъствието, слязохме в салона да изпием още по чаша, всички бяха потопени в картината на Греъм Съзърланд (18), в света на неговите призраци, нашите разсъждения и наслада се разтвориха във въздуха заедно с тютюневия дим. Магда и Нора се суетяха, нареждаха децата да вечерят поотделно, Борел ми даде визитната си картичка, настоявайки да му изпратя обещаната работа за списанието, издавано в Поатие. Той каза, че ще тръгнат утре сутринта и ще вземат Хавиер и Магда, за да разгледат заедно околността. „Силвия ще си тръгне с тях” - помислих си мрачно и като взех кашон с опаковани във фолио плодове, приближих към детската маса, за да прекарам известно време с малките. Не беше лесно да се говори с тях, те ядяха като гладни животни, разправяйки се с моя десерт в най-добрите традиции на сиуксите и теуелчите (19). Не разбирам защо се обърнах към Лолита с въпрос, избърсвайки устата й със салфетка.

- Откъде да знам - отвърна Лолита. - Питай Алваро.

- А аз защо да знам - каза Алваро, обмисляйки дали да вземе круша или смокиня. - Прави каквото си иска, може и да е отишла някъде.

- Но с кого от вас дойде тя?

- С никого - каза Грасиела, възнаграждавайки ме под масата с най-добрите си ритници. - Тя беше тук, а сега - кой знае, Алваро и Лолита се връщат в Аржентина, а с Рено, знаете ли, тя няма да остане, той е много малък, днес глътна мъртва оса, бррр.

- Тя прави каквото си иска, като нас - каза Лолита.

Върнах се на масата си, вечерта приключи за мен в мъгла от коняк и тютюн. Хавиер и Магда се връщаха в Буенос Айрес (което означава, че Алваро и Лолита се връщаха в Буенос Айрес), а Борели ще отидат в Италия следващата година (което означава, че Рено ще отиде в Италия следващата година).

- А ние, най-старите, оставаме тук - каза Раул. (Тогава и Грасиела остава, но Силвия, тя е за четирите, Силвия - това е, когато и четиримата са заедно, и аз знаех, че никога повече няма да се срещнат).

Раул и Нора са все още тук, в долината Люберон, снощи ги посетих и отново си поговорихме под липата, Грасиела ми подари салфетка, на която беше избродирала кръстче, изслушах прощалните поздрави на Хавиер, Магда и Борел. Вечеряхме в градината, Грасиела отказа да си ляга толкова рано и започна да играе на гатанки с мен. Останахме сами, Грасиела търсеше отговор на загадката за луната, но все не го намираше, гордостта й беше изключително наранена.

- Ами Силвия? - попитах, галейки я по косата.

- Ех, ти си глупав - каза Грасиела. - Вярно, мислел си, че тя ще дойде днес само заради мен?

- Това е чудесно - каза Нора, изплувайки от тъмнината. - Хубаво е, че тя няма да дойде само заради теб, вашите истории ни се провряха през черния дроб.

- Луната - предположи Грасиела. - Защо са все толкова глупави гатанките ти?

———————-

1. Имат се предвид аржентинците, живеещи във Франция; Люберон - регионален природен парк на север от департамент Воклюз.

2. Аквитания - област в югозападна Франция.

3. Pastis - слаба алкохолна напитка, популярна в Южна Франция.

4. “Inven 231″ - списание, излизало в Сао Пауло от 1962 г.

5. Ерик Долфи (1928-1964) - музикант, интелектуалец, оставил дълбока следа в историята на джаза.

6. Жан-Пиер Фай (р. 1925) - френски философ, есеист и прозаик; Филип Солерс (р. 1936) - фретски писател и критик, създател на авангардисткото списание „Тел кел” (1960-1982).

7. Франсис Понж (1899-1988) - френски поет и есеист.

8. Жан Тардие (1903-1995) - френски поет и драматург.

9. Жак Рубо (р. 1932) - френски прозаик и поет.

10. Янис Ксенакис (1922-2001) - гръцки композитор, математик и архитект (роден в Румъния); един от лидерите на модернизма и концептуализма в музиката и архитектурата.

11. Една от най-великите цивилизации на Средиземноморието, нарича се така по името на цикладските острови в централната и южната част на Егейско море.

12. Летризъм - новаторско литературно течение през 50-те години на ХХ в., възникнало във Франция.

13. „Зеленият дом” - роман от перуанския писател Марио Варгас Льоса.

14. Фушиа - един из персонажите в романа „Зеленият дом”, бразилски контрабандист от японски произход.

15. Хуан Карлос Онети (1909-1994) и Фелисберто Ернандес (1902-1964) - уругвайски писатели.

16. Воинствените племена на индианците чаруа са населявали в доколониалната епоха левия бряг на река Уругвай и северното крайбрежие на естуара на Ла Плата; водели полуномадски начин на живот.

17. Хулио Силва (р. 1930) - аржентински художник, илюстратор на много книги на Хулио Кортасар.

18. Греъм Съзърланд (1903-1980) - английски художник.

19. Индианци от аржентинска Патагония, патагонци.