Хулио Кортасар

превод: Любомир Духлински

Не се вълнувай, прости ми този нетърпелив жест. Съвсем естествено е, че споменах за Лусио, спомних си за него в пристъп на носталгия по миналото; разяжда душите ни пустотата, която наричаме спомени, и всяка такава бездънна дупка трябва да бъде запълнена, закърпена с думи и образи. И тогава - Бог знае защо - обиталището ми е благоприятно за откровеност; сядаш тук на верандата, гледаш реката, портокаловата горичка и изведнъж се чувстваш далеч, далеч от Буенос Айрес, в царството на първичната природа. Спомняш си, че Лайнес казваше, че делтата трябвало да се нарича не делта, а алфа. И друг път в час по математика, когато ти… Но защо все пак спомена Лусио, наистина ли беше необходимо да споменаваш името на Лусио?

Ето коняк, наливай. Знаеш ли, понякога си задавам въпроса: с какъв ум се натоварваш да идваш тук? Цапаш обувките си в калта, търпиш комарите, вонята на керосиновата лампа… Да, да, и не се прави, че си обиден в най-добрите си приятелски чувства. Изобщо не говоря за това, Маурисио, ти си единственият, който ми остана, от всички наши се виждам само с теб. Приблизително веднъж на пет или шест месеца идва писмо от теб, а след това и ти самият се появяваш, доплаваш на лодка с пакет книги и куп бутилки, носиш новини от далечния свят, до който оттук няма и петдесет километра и вероятно се надяваш все някога да измъкнеш приятеля си от полуизгнилата колибка. Без да се обиждаш, но твоята преданост ме вбесява. Разбери, в нея има ням упрек. Когато си тръгваш, аз всеки път чувствам, че греша, струва ми се, че изборът ми е просто дан към хипохондрията, от която ще остане само едно нищо, щом поне веднъж отида в града. Ти си от онези обичащи ни свидетели на обвинението, които ни преследват с усмивка дори в кошмарните ни сънища. Така че, след като вече говорим за сънища и ти спомена Лусио, ще ти разкажа един сън, който някога му разказах. Това се случи тук, но в онези дни - толкова години вече минаха, нали, старче? - всички вие дойдохте тук, в хубавите жилища, оставени от родителите ми; увличахме се от гребането, четяхме поезия до призляване, отчаяно се влюбвахме в най-вятърничавите и непостоянни момичета. И всичко това с необуздан, но като цяло безобиден снобизъм, с някакво глупаво кучешко умиление. Бяхме толкова млади, Маурисио, беше толкова лесно да се преструваме на изтощени, да лелеем образа на смъртта, слушайки джазови плочи и отпивайки горчиво мате, на нас ни беше гарантирано безсмъртие за още петдесет или шестдесет години напред. Ти беше най-сдържаният от нас и още тогава се показа като предан и в същото време тактичен другар, който за разлика от някои наглеци, не беше лесно да отпратиш. Ти ни гледаше сякаш някак отстрани и още тогава започнах да оценявам твоите, така да се каже, котешки навици. С тебе се говори така, сякаш говориш сам със себе си и вероятно затова сега започнах да говоря за Лусио. В онези дни тук се мотаеше сума ти народ и ние се преструвахме, че се приемаме един друг на сериозно. Знаеш ли, най-ужасният момент от младостта е, когато в един печален и непредсказуем момент изгубим истинската сериозност и вместо това сложим грозната маска на уж сериозни хора. И ето, аз вече съм такъв и такъв доктор, а ти - някакъв инженер, нашето предишно „аз” изведнъж се оказва в миналото и ние се възприемаме по различен начин, въпреки че за известно време все още се придържаме към старите ритуали, опитваме се да играем общите игри, организираме приятелски пиршества, които за нас са като спасителен пояс в морето от отчуждение и самота. И всичко се случва толкова естествено, Маурисио, ужасно естествено и едни от нас го преживяват по-болезнено от други, а други - например ти… годините не ти влияят и ти напълно спокойно се отнасяш към снимките си в албума, където си изобразен като момченце в къси панталонки и сламена шапка или новобранец във военна униформа… Ами за съня ми тогава… започна тук, на верандата, гледах пълната луна, осветяваща тръстиковите гъсталаци, слушах жабите, които не крякаха, а лаеха - и то толкова силно, колкото не лаят и кучетата - и след това тръгнах по едва забележима пътека към реката, бавно се скитах по брега (съдейки по усещанията ми, бос) и краката ми потъваха в калта. В съня бях сам на острова, което в онези времена беше голяма рядкост; ако ми се присънеше такъв сън сега, самотата нямаше да изглежда толкова кошмарна. И тогава самотата беше придружена от луната, която трудно се изкачи в небето и освети отсрещния бряг - плискането на реката и рязкото тупване на прасковите, падащи в канавката. Жабите също замлъкнаха, въздухът стана лепкав, както е сега… впрочем, той тук почти винаги е такъв… и усетих, че трябва да отида по-нататък, да мина кея, да стигна до мястото, където реката прави голям завой, да прекося портокаловата горичка, при това през цялото време луната светеше право в лицето ми! Нищо не си въобразявам, Маурисио, в някои случаи паметта работи безотказно. Разказвам ти същото, както някога на Лусио: и така, стигнах до мястото, където тръстиката беше изтъняла малко и брегът като език се вдаваше в реката; мястото беше опасно, много кално, а реката беше дълбока, с много водовъртежи и аз бавно се промъкнах до брега, постепенно затъвайки в жълтата и топла тиня на лунната светлина. Застанал на самия ръб, надникнах в черните тръстики на отсрещния бряг; там водата тайнствено изчезваше в храсталаците, а тук, съвсем наблизо, лицемерно се суетеше, търсеше за какво да се хване, изхлузваше се и пак упорито се хващаше за своето. Цялата река блестеше под луната като огромен нож, неясно очертан по краищата, блестеше и режеше очите ми, а небето притискаше тила и раменете ми, така че се налагаше неотклонно да гледам водата. И тогава видях трупа на удавника, малко по-нагоре от мястото, където самият аз стоях… той бавно се полюшваше на вълните, сякаш се опитваше да излезе от тръстиките на отсрещната страна; и когато го видях, ми се разкри смисълът на тази нощ и присъствието ми на брега и той се състоеше именно в това черно петно, в мъртвото тяло, което оставаше почти неподвижно, заплело крака и ръце в тръстиката; но после то все пак тихичко се освободи и, подхванато от течението, плавно се приближи до голия бряг и там луната ярко освети лицето на трупа.

Блед си, Маурисио. Да пийнем малко коняк, ако нямаш нищо против. Лусио също леко пребледня, когато му разказах съня си. Тогава той само промълви: „Леле, как помниш всичко толкова подробно!” Вярно, за разлика от теб - винаги си толкова учтив! - той като че ли винаги се стремеше да тича напред, сякаш се страхуваше, че внезапно ще забравя края на съня. Но ако се върнем към моя разказ, тогава нещо все още липсваше, течението повлаче трупа със себе си, въртеше го, играеше си с него, докато не го изхвърли върху един малък нос, вдаден във водата, където стоях аз, очаквайки кога удавникът ще доплува почти в самите ми крака и ще мога да видя лицето му. Ето, той пак се обърна, вяло протегнатата му ръка сякаш все още гребеше във водата, луната се впиваше в гърдите му, в корема му, в мъртвешки белите му крака… отново съблече удавника гол. Беше толкова близо, че можех да го хвана за косата - трябваше само да се наведа - толкова близо, че го познах! Маурисио, видях лицето му и извиках и, вероятно, викът сякаш ме откъсна от моето „аз”; измъквайки ме от плена на съня, аз, задъхвайки се, се вкопчих в кана с вода и в потресения ми, объркан ум, се завъртя мисълта: не помня лицето, което разпознах секунда преди да се събудя! И удавникът плуваше нататък и беше безсмислено да затварям очи, мечтаейки да се върна на брега на реката, на брега на съня и да си върна в паметта това, което не исках да си спомня в дълбините на душата си. Но както ти е известно, рано или късно човек се примирява, задейства се един добре работещ дневен механизъм, всичко добро-лошо си идва на мястото. В онези почивни дни при мен дойдохте Лусио, ти и останалите момчета, тогава непрекъснато се забавлявахме през лятото; и после, спомням си, ти замина на север в Аржентина, започна да вали в делтата и в резултат на това на Лусио му дотегна да се мотае на острова… и лошото време, и много други обстоятелства му навяваха униние, понякога така се гледахме един друг, че направо се учудвах - откъде се взе всичко това? Тогава се втурнахме да търсим убежище зад шахматната дъска или зад книгите, в душите ни се натрупваше умора от това, че трябва да направим толкова много отстъпки - и всичко безуспешно. След поредното заминаване на Лусио за Буенос Айрес се заклех никога повече да не го чакам. И със същото, отдавна вече предизвикано негодувание, мислех за приятелите си, за вятърничавия, грохнал свят всеки ден. Но ако някои се досещаха за това, казваха, сякаш нищо не се е случило „до скоро” и не се появяваха отново, тогава Лусио неохотно се връщаше; чаках го на кея, гледахме се сякаш отдалеч, от онзи, другия свят, който все повече и повече безвъзвратно оставаше зад нас, от нашия беден изгубен рай, който Лусио упорито търсеше при мен на острова и който аз стоически защитавах, въпреки че на мен, по принцип, не ми се искаше да го правя. Ти за нищо не се досещаше, Маурисио, защото винаги си прекарвал ваканциите си в някое планинско дефиле на север, но в края на това лято… Ето, ето я, виждаш ли? Изплува иззад тръстиката и всеки момент светлината ще озари лицето ти. Интересното е, че по това време на денонощието плискането на реката се чува повече: или защото птиците мълчат, или тъмнината като че ли прибира в себе си някакви звуци. Така че, сам разбираш, когато тази нощ все повече заприлича на онази, в която разказах съня си на Лусио, би било просто несправедливо да не завърша разказа си. Дори ситуацията е същата: ти седиш в същия хамак като Лусио, той тогава дойде при мен в края на лятото и мълча дълго време, също като теб, а иначе всъщност беше много бъбрив, но тогава замълча и упорито наблягаше на питиетата, негодувайки незнайно от какво - от пълната пустота, която ни връхлетя и не можехме да й се противопоставим. Не мисля, че се мразехме, това беше едновременно повече или по-малко от омраза; скуката се спотайваше в самата среда на това, което понякога се величаеше като буря, слънчоглед или, ако искаш, шпага… всичко друго, но не и тъга, не тъга и не буря, мръсна есен, която растеше някъде отвътре, като трън в очите ни. Правехме си разходки из острова, държахме се вежливо и учтиво, за да избегнем взаимните обиди. Понякога скитахме по тежките килими от сухи листа, които застилаха брега на реката. Понякога ме нараняваше нашето мълчание, а понякога - думата, изречена с предишната интонация; и вероятно Лусио също попадаше след мен в умело поставените мрежи от безполезни навици; и така продължи, докато един невнимателен поглед и страстното желание да останем сами не ни напомниха, че сме мили, учтиви непознати един на друг. Ето тогава той каза: „Нощта е прекрасна, да се поразходим”. И ние с него - както сега с теб, ако искаш - слязохме по стълбите от верандата и тръгнахме натам, където луната свети право в лицето. Спомням си пътя смътно, Лусио вървеше отпред, а аз го следвах, мачкайки мъртвите опадали листа. След това постепенно започнах да разпознавам пътеката, виеща се между портокаловите дървета, това се случи не тук, а малко по-далече, някъде около последните хижи и тръстиковите гъсталаци. Спомням си, че от този момент силуетът на Лусио изведнъж започна да изчезва от цялостната картина, толкова налагащ се - точно като оризова хартия! - към онази друга реалност, че аз даже не се учудих, когато тръстиките се разтвориха и в блясъка на пълната луна се появи малък пясъчен нос и ръкавите на реката, които напразно се опитваха да се вкопчат в жълтите брегове. Някъде зад мен падна презряла праскова и в този звук, напомнящ звука на плесница, имаше някаква неописуема тромавост.

Приближавайки до водата, Лусио се обърна и ме погледна напрегнато. И после каза:

- Имаше предвид това място, нали?

И въпреки че никога повече не говорихме за съня ми, аз отговорих:

- Да.

- Дори и това си откраднал от мен - каза той след малко, - дори най-съкровеното ми желание! Именно точно за такъв кът мечтаех, точно от такова място имах нужда. Ти си надникнал в чужд сън.

И когато той каза това, Маурисио, каза го с монотонен глас и пристъпи към мен, в паметта ми изведнъж се спука някакъв абсцес, затворих очи и осъзнах, че сега ще си спомня … дори без да гледам реката, чувствах, че сега ще видя края на съня си, и наистина видях, Маурисио, видях удавен човек… луната почиваше на гърдите му, а лицето му беше моето, Маурисио, удавникът имаше моето лице!

Защо си тръгваш? Ако искаш, в чекмеджето на бюрото ми има пистолет, наистина, можеш да уплашиш съседите. Но стой, Маурисио, нека се вслушаме още малко в плисъка на реката и може би сред тръстиките и вълните, чиито пръсти се влачат по тинестото дъно и се превръщат във водовъртежи, в края на краищата ще разгледаш ръцете, вкопчени в корените в мъртва хватка, ще видиш как тогава някой, целият в тиня и вече порядъчно оглозган от рибите, се изкачва на плиткото и идва тук за моята душа. Вярно, мога да опитам късмета си отново, мога да го убия отново, но той със сигурност ще се върне и една нощ ще ме повлече със себе си. Да, да, ще ме отвлече и сънят ще се сбъдне наистина! Ще се отправя в последния си път, ще преплувам по гръб покрай бреговете и тръстиките, лунната светлина ще ми даде величие и сънят най-накрая ще намери своя край, Маурисио, най-накрая ще намери своя край.