Хулио Кортасар

превод: Любомир Духлински

Нещо подобно, например, може да се случи в провинция Ла Риоха, по-скоро късно вечерта, въпреки че започна по-рано в двора на имението, когато съпругът каза, че маршрутът е доста труден, но затова пък той ще почива там, той отива там заради почивката - посъветваха го и ето, че ще си почине спокойно петнадесет дни в Мерседес. Съпругата реши да го съпроводи до най-близкото градче, където трябва да се запаси с билет - той беше посъветван да купи билет директно на гарата и в същото време да се увери, че разписанието не се е променило. В именията, с техния бавен живот, считат, че разписанието, както много други неща в градчетата, се променят от време на време - често се случва точно така. Най-добре е да изкарате колата от гаража и да отидете до градчето, за да си купите билет предварително, след това да се върнете и чак тогава да натоварите багажа. Въпреки че все още има време и можете да отидете направо до най-близкия влак в не чак толкова далечния Чавес.

Към шест часа пристигнаха в градчето и оставиха колата на прашния площад сред едноколките и каруците, натоварени с бали и бидони. По пътя почти не разговаряха, съпругът попита нещо за ризи, а съпругата отговори, че нещата са опаковани, остава да сложи хартия и книга в куфарчето.

- Хуарес знаеше старото разписание - каза съпругът. - Той обясни как да стигнем до Мерседес, каза, че е по-добре да си купя билетите в нашето градче и в същото време да се уточнят прехвърлянията.

- Ти приказваше за това - каза съпругата.

- От нашето имение до Чавес с кола ще бъдат шестдесет километра. А влакът за Пеулко изглежда спира в Чавес в девет и няколко минути.

- Ще оставиш колата при началника на гарата - каза съпругата въпросително, а може би утвърдително.

- Разбира се. Влакът пристига в Пеулко след полунощ, но, струва ми се, в хотела винаги има стаи с тоалетна. Жалко, че няма да има достатъчно време за почивка, вторият влак тръгва около пет сутринта, сега ще го уточним. Мерседес е доста далеч.

- Да, не е близо.

На гарата имаше малко хора, няколко местни, които си купуваха цигари от павилиона или чакаха влак на перона. Билетната каса е в самия край на перона, почти на сортировъчния хълм. Това е помещение с як мърляв касиер, стените са накичени с плакати и карти, две маси отзад и стоманен сейф. Касиерът по риза без сако, момиче на една от масите върти ръчката на телеграфния апарат. Беше почти тъмно, електричеството не беше пуснато, от прозореца в дъното на помещението струеше от улицата оскъдна светлина.

- Трябва да се върнем в имението по-скоро - казва съпругът. - Има още багаж за товарене и не знам дали ще стигне бензинът.

- Вземи билет и тръгваме - казва седящата отзад съпруга.

- Разбира се. Само да помисля. Значи, първо ще стигна до Пеулко. Тоест, искам да кажа, че трябва да взема билет откъдето каза Хуарес, само че не помня откъде.

- Няма да си спомниш - казва съпругата по начина, по който задава въпрос, който никога не се превръща окончателно във въпрос.

- Винаги е главоболие с тези имена - казва той с раздразнена усмивка. - Излитат от главата ти, точно когато искаш да ги кажеш. И друг билет от Пеулко до Мерседес.

- Защо два билета? - пита съпругата.

- Хуарес ми обясни, че това са две различни компании, така че са необходими два билета, те продават и двата наведнъж. Сама знаеш, тези англичани.

- Сега вече няма англичани - казва съпругата.

В помещението на касата влезе мургав младеж и попита нещо.

Съпругата приближава до гишето, обляга се на перваза, тя е руса, има красиво уморено лице, сякаш потънало в кошница, сплетена от златна коса, плахо осветяваща контурите му. Касиерът я погледна, но тя мълчи, гледа мъжа си. Никой не поздравява никого, няма особена нужда от това, тъй като тук е доста тъмно.

- На картата ще бъде по-видимо - казва съпругът, насочвайки се към лявата стена. - Значи така. Ние се намираме…

Съпругата приближава и гледа пръста на съпруга си, който пърха по картата, без да знае къде да мушне.

- Ето нашата провинция - казва съпругът, - ние се намираме тук. Не, малко по-ниско на юг. Отиваме там, в тази посока, виждаш ли? А ние, изглежда, сме тук.

Той прави крачка назад, за да огледа цялата карта, мълчанието продължава доста минути.

- Това е нашата провинция, нали?

- Изглежда така - отговаря съпругата. - И ти казваш, че се намираме ето тук.

- Тук, къде другаде? Ето го пътя. Хуарес каза, че има шестдесет километра до тази гара и влакът трябва да тръгне оттук. Не виждам нищо друго.

- Тогава купи билети - разбързва се съпругата.

Съпругът още веднъж оглежда картата и се насочва към касиера. Жена му го следва, облегнала се на перваза на гишето, сякаш се готви за дълго чакане. Момъкът е приключил разговора си с касиера и отива да се запознае с разписанието. На масата на телеграфистката светва синя лампа. Съпругът вади портфейла си, бърка в него и изкарва няколко банкноти.

- Аз трябва в…

Обръща се към жена си, която разглежда някаква рисунка по гишето, нещо като ръка с юмрук, лошо нарисуван с червено мастило.

- В кой град трябва да отида? Не си спомням. Не другият, а първият? Къде ще отида с кола?

Съпругата поглежда настрани към картата. Съпругът прави нетърпелив жест - картата е твърде далеч, за да се консултира оттук с нея. Касиерът подпира ръце на гишето и мълчаливо чака. Той има зеленикави очила и от разкопчаната яка на ризата му  стърчи кичур медни косми.

- Изглежда, че си имал предвид Алиенде - казва съпругата.

- Ама не, какъв ти Алиенде!

- Не бях там, когато Хуарес обясни как се пътува.

- Хуарес говореше за разписания и прекачвания, името ти го казах в колата.

- Няма такава станция Алиенде - казва касиерът.

- Разбира се, че не - съгласява се съпругът. - Аз отивам в…

Съпругата продължава да гледа червената рисунка на ръка с юмрук, която сега изобщо не е ръка с юмрук, тя е почти сигурна в това.

- И така, дайте ми билет в първа класа… Трябва да карам с колата на север от имението до гарата… Не помниш ли коя?

- Имате време - казва касиерът. - Помислете спокойно.

- Нямам време - казва съпругът. - Трябва да стигна с кола до… И просто трябва да си купя билет от тук до друга гара, където мога да се прекача за Алиенде. Трудно ли ти е да си спомниш?

Той се приближава до жена си и, питайки я, поглежда с раздразнено недоумение. По някое време той понечи да се върне на картата и да намери точката, до която се кани да отиде с колата, но промени решението си и замръзва, надвиснал над жена си, която прокарва пръст по плота.

- Имате време - повтаря касиерът.

- Така ли? - пита той нетърпеливо. - Как така?

- Като че ли е Морагуа - казва съпругата, сякаш пита.

Той поглежда картата, но забелязва, че касиерът отрицателно клати глава.

- Не, не - казва съпругът. - Не може да не си спомним, защото точно когато карахме насам…

- Случва се - казва касиерът. - Най-добре е да се отпуснете и да говорите за нещо друго и името, бам, ще кацне като птица. Днес посъветвах това един господин и той се сети, че отива в Рамальо.

- В Рамальо - повтаря съпругът. - Не, не съм за Рамальо. Най-добре е да прегледам списъка с гарите…

- Ето, там е - касиерът сочи разписанието, окачено на стената. - Всъщност те са около триста. Много междинни и товарни гари и всички те имат собствени имена, така че…

Съпругът се приближава до разписанието и поставя пръста си в началото на първата колонка. Касиерът чака, вади цигара зад ухото си и облизва края й, преди да я запали, гледайки съпругата на пътника, която все още се е облегнала на плота на гишето. В полумрака може да изглежда, че се усмихва, но е трудно да се каже дали е така.

- Какво има със светлината, Хуанита? - пита касиерът телеграфистката.

Тя протяга ръка към ключа и под мръсно жълтия таван светва крушка. Съпругът е стигнал до средата на втората колонка, пръстът му замръзва, плъзга се нагоре по колоната, отново надолу и се отлепва от разписанието. Сега се вижда, че съпругата наистина се усмихва, касиерът при включена светлина се уверява в това и също се усмихна, без да знае защо, а съпругът, обръщайки се рязко, отново се отправи към гишето. Мургавият момък седна на пейката близо до изхода към павилиона, още един чифт очи, които изучават ту едно, ту друго лице.

- Закъснявам - казва съпругът. - Само ако можеше да си спомниш, нали знаеш, имена не остават дълго в главата ми.

- Хуарес ти обясни всичко - казва съпругата.

- Остави Хуарес на мира, тебе питам.

- Трябва да стигнеш с два влака - казва съпругата. - Първо трябва да отидеш с кола до гарата, ти също искаше да оставиш колата при началника.

- Какво променя това?

- На всички гари има началници - казва касиерът.

Съпругът го гледа, но най-вероятно не чува. Надява се жена му да си спомни името, сега май всичко зависи само от нея, от това дали ще си спомни. Не оставаше много време, трябваше да се върнат в имението, да натоварят багажа в колата и да потеглят на север. И тогава се появи още умора, натрапчива, като име, което той никак не може да си спомни, прилича на празнота, с всеки момент все по-тежка. Той не видя как жена му се усмихна (само касиерът забеляза това), но все още се надява на проблясък в паметта й, той й помага като стои неподвижно, подпрял ръка на плота почти до пръста на съпругата си, която, продължавайки да изучава рисунката на червената ръка с юмрук, внимателно прокарва пръст по нея, докато накрая се уверява, че не е ръка или юмрук.

- Прав сте - казва тя на касиера. - Когато мислиш твърде много за нещо, то излита от главата ти. - Съпругата свива устни на тръбичка, сякаш иска да отпие глътка горещо кафе. - Може би ти… Казахме в колата, че първо трябва да пристигнеш… Не в Алиенде, нали? Но някъде като Алиенде. Помислете за “а” или за “д”. Ако искаш, нека аз…

- Не, не е това. Хуарес обясни къде е най-доброто място за смяна на влака… Защото можете да се направи и по друг начин, но тогава трябва да се пътува с три влака.

- Три са твърде много - казва касиерът. - И два са предостатъчно, толкова много народ се тъпче, че и каква жега.

Съпругът прави нетърпелив жест и се обръща с гръб към касиера, за да предпази жена си от него. С крайчеца на окото си той вижда момъка на пейката да ги гледа, съпругът се обръща отново, за да не вижда нито касиера, нито момчето и остава сам със съпругата си, която вдига пръста си от рисунката и разглежда лакирания пирон.

- Никак не помня - казва той тихо на жена си. - Сега не си спомням нищо, нали знаеш. Ти си друга работа, опитай, ще видиш, че ще се сетиш, казвам ти.

Жената отново сви устни на тръбичка. Мигна два три пъти. Съпругът стисна китката й. Сега тя го гледаше без да мига.

- Лас Ломас - казва тя. - Най-вероятно това е Лас Ломас.

- Не, не - казва съпругът. - Не може да не си спомниш.

- Тогава Рамальо. Не, вече казах Рамальо. Ако не е Алиенде, то определено е Лас Ломас. Ако искаш, ще проверя на картата.

Той пуска китката й, тя разтрива следата, останала върху кожата й и бавно духа ръката си. Съпругът свежда глава и диша тежко.

- Няма и такава гара Лас Ломас - казва касиерът.

Съпругата го гледа над главата на съпруга си, която е още повече наведена към плота. Без да я пришпорва, касиерът й се усмихва едва забележимо, сякаш я насърчава.

- Пеулко - избухва съпругът. - Сега си спомням. Пеулко, нали?

- Прилича - казва съпругата. - Прилича, но не съм сигурна, че е Пеулко.

- Не си ли сигурна, че е Пеулко? - пита съпругът.

- Не знам - казва съпругата. - Наскоро ти сякаш си спомни нещо, но не обърнах внимание. Може би беше Пеулко.

- Сигурен съм, че Хуарес говореше за Пеулко. От имението до гарата около шестдесет километра.

- Много повече ще е - казва касиерът. - Не си струва да караш до Пеулко. И ако стигнете там, къде ще отидете след това?

- Как къде?

- Искам да кажа, Пеулко е просто товарен възел. Три криви къщи и хотелче на гарата. Пътниците в Пеулко само сменят влака. Е, ако имате някаква делова среща там, тогава е друг разговор.

- Твърде далече е - казва съпругата. - Хуарес говореше за шестдесет километра, така че не е Пеулко.

Съпругът не отговаря веднага, с една ръка запушва ухото си, сякаш слуша нещо вътре в себе си. Касиерът чака, продължавайки да гледа жената. Не е сигурен, че му се е усмихнала, когато е говорел.

- Не, трябва да е Пеулко - казва съпругът. - И далече, защото това е втората гара. Трябва да взема билет до Пеулко и да чакам там друг влак. Казахте, че тази станция е кръстовище и там има хотел. Значи, Пеулко е.

- Но до Пеулко не са шестдесет километра.

- Разбира се - казва съпругата, като се изправя и леко повишава глас. - Пеулко е втората гара, а мъжът ми не помни първата, която е на шейсет километра. Хуарес каза така.

- А! - казва касиерът. - Е, тогава първо трябва да отидете до Чавес и там да вземете влака за Пеулко.

- Чавес - повтаря съпругът. - Разбира се, че може да е Чавес.

- И така, от Чавес ще стигнеш до Пеулко - казва съпругата, все още полувъпросително.

- Няма друг изход от тази зона - казва касиерът.

- Виж - казва съпругата. - Ако си сигурен, че втората станция е Пеулко…

- Нищо друго ли не си спомняш? - пита съпругът. - Сега съм почти сигурен, но когато каза Лас Ломас, си помислих, че може би е Лас Ломас.

- Не казах Лас Ломас, казах Алиенде.

- Не, не е Алиенде - казва съпругът. - Каза Лас Ломас, помниш ли?

- Може би. Струваше ми се, че в колата говореше за Лас Ломас.

- Няма такава гара Лас Ломас - казва касиерът.

- Тогава може да съм споменала Алиенде, но не съм сигурна. Значи, Чавес или Пеулко, нали? Тогава вземи билет от Чавес до Пеулко.

- Ясно - казва касиерът, отваряйки сандъчето. - А по-нататък? Повтарям, Пеулко е просто товарен възел.

Съпругът отново започна нервно да рови в портфейла си, но последните думи на касиера накараха ръката му с банкноти да увисне във въздуха. Касиерът, стиснал ръбовете на отворения сандък, чака.

- От Пеулко, дайте ми билет до Морагуа - казва съпругът, гласът му прекъсва, донякъде напомнящ на ръката му, увиснала във въздуха.

- Няма гара, наречена Морагуа - казва касиерът.

- Имаше там нещо подобно - казва съпругът. - Помниш ли?

- Да, имаше нещо като Морагуа - казва съпругата.

- Има няколко гари на М - казва касиерът. - Искам да кажа, от Пеулко. Спомняте ли си колко дълго трябваше да бъде пътуването? Приблизително? - Касиерът поглежда картата под стъклото на гишето. - Може да е Малумба или, да речем, Мерседес. Не виждам други по тази линия, освен може би Аморимба, който има две М. Може би това е.

- Не - казва съпругът. - Не са тези.

- Аморимба е малко селце, а Мерцедес и Малумба са градове. В тази зона не виждам други градове на „М”. Това трябва да е един от тях, ако вземете влака в Пеулко.

Съпругът гледа жена си, бавно мачка банкнотите във все още висящата си ръка, а съпругата отново прави тръбичка с устни и свива рамене.

- Не знам, скъпи - казва тя. - Може би все пак Малумба, както мислиш.

- Малумба - повтаря съпругът. - Значи мислиш, че е Малумба.

- Не че мисля така. Господин касиерът ти обясни, че след Пеулко на “м” са само тази гара и Мерседес. Може би Мерседес, но…

- Ако тръгнете от Пеулко, тогава това е само Мерседес или Малумба - потвърждава касиерът.

- Ето, виждаш ли - казва съпругата.

- Мерседес е - казва съпругът. - Не мисля, че е Малумба, а ето Мерседес… Трябва да отседна в хотел „Мундиал”. Знаете ли дали има такъв хотел в Мерседес?

- Че как иначе - казва момъкът, седнал на пейката. - „Мундиал” е само на две пресечки от гарата.

Жената се обръща към него. Касиерът чака, все още се колебае да пъхне ръка в сандъка със спретнато снопче билети. Съпругът се наведе над гишето, за да му подаде парите, като в същото време обърна глава към човека.

- Благодаря ви - казва той на момчето. - Благодаря ви много.

- Това е верига от хотели - казва касиерът. - Простете, но ако се стигне до това, тогава има „Мундиал” в Малумба, а и в Аморимба, въпреки че не мога да кажа със сигурност.

- Тоест? - пита съпругът онемял.

- Проверете сами, ако не сте за Мерцедес, можете да вземете следващия влак до Малумба.

- Някак си съм по-уверен в Мерседес - казва съпругът. - Не знам защо, но повече. А ти?

- И аз, въпреки че в началото…

- Какво в началото?

- Когато този млад мъж каза за хотела. Но ако има хотел „Мундиал” и в Малумба…

- Мерседес е - казва съпругът. - Без съмнение, че е Мерседес.

- Тогава си вземи билетите - казва съпругата с тон, който издава желанието й да забърза събитията.

- И така, от Чавес до Пеулко и от Пеулко до Мерцедес - казва касиерът.

Косата скрива профила на жената, тя отново разглежда красивата рисунка на плота така, че касиерът да не може да види устните й. С поддържаните си нокти тя бавно разтрива китката си.

- Разбира се - казва съпругът след леко колебание. - От Чавес до Пеулко и нататък до Мерцедес.

- Трябва да побързате - казва касиерът, изваждайки картонени билети, единият син, другият зелен. - Чавес е на повече от шестдесет километра и влакът минава оттам в девет нула пет.

Съпругът слага пари на тезгяха и касиерът започва да брои рестото, гледайки как жената бавно потрива китката си, докато златна коса пада върху устните й. Той не знае дали тя се усмихва и това няма особено значение за него, но би било по-добре тя да се усмихва.

- През нощта такъв порой беше над Чавес! - казва момъкът. - Трябва да побързате, господине, пътищата са разбити.

Съпругът взема рестото и прибира билетите в джоба на сакото си. Жената прибира с два пръста косата си зад ухото и поглежда към касиера. Устните й са свити в тръбичка, сякаш иска отново да отпие нещо. Касиерът й се усмихва.

- Да вървим - казва съпругът. - Времето изтича.

- Ако тръгнете сега, ще стигнете точно навреме - казва момъкът. - За всеки случай вземете веригите на колата, ще бъде особено трудно точно преди Чавес.

Съпругът кима и с едва забележим жест на ръката си се сбогува с касиера. Той излиза, жена му върви към затворената врата след него.

- Съжалявам, ако все пак греши, нали? - казва касиерът, сякаш се обръща към момъка.

Почти на изхода жената се обръща и го поглежда, но светлината е толкова слаба, че е трудно да се каже дали още се усмихва. И не е ясно дали тя затръшна вратата или вятърът, който винаги духа по тези места с настъпването на нощта.