Лаша Надареишвили

превод: Димитър Милов

***

Сякаш слях се с тази зима,
беше на студа благовещение…
Нека ми простят на мене,
нека ми простят на мене
вятъра - студения…

Счупих слънчевата стомна,
устните ми - с жар покрити…
Нека ми простят на мене,
нека ми простят на мене,
нека ми простят жените…
Този рай сега ми стига…
От любов опиянени
са очите ми и… нека,
нека ми простят на мене,
нека ми простят на мене!

МОСТОВЕ

Хвалят се, че ръст са извисили,
с царска гордост гледат те надолу:
„Ей, килим реката ни постила
и за милостиня ни се моли!”

А водите бягат и удавят
думите им във тъга от пяна,
бягат, бягат, свобода те дават -
за да я разлеят в океана.

***

Есен… Есен… ти на любовта си
тъжна изповед навярно.
Като на старица беловласа
вятърът ще хвърли жълти карти.

В къщата е гряла светлината,
но нощта оставала си чужда.
Есен, мен убива ме тъгата
на младежа приказен и южен.

И защо, защо си натъжила
ти очите овлажнели, мътни?
Мъката на мен ми стига, мила -
облаците мои и дъжда ми.

Есен… Есен… Ти на любовта си
тъжна изповед навярно…
Като на старица беловласа
вятърът ще хвърли жълти карти.

***

Тих - ветрецът…
сух - дъждът ни…
слънцето със парещ цвят…
то невидимо потъна
като детския ни свят,
стадо облаци в простора
се надига, плува плахо,
със кутия е Пандора,
ала всички отлетяха
и надеждата потъна
като блян в отвъден свят…
тих - ветрецът…
сух - дъждът ни…
слънцето - със парещ цвят…

ПЕЙЗАЖИ

Пейзажите се сменят,
избледняват,
а мечтата си остава…
Пейзажите не се повтарят,
тихо те умират…
Пейзажите са песен, поглед към света са те,
пейзажите живот са и отворени сърца.
И пак изгрява слънцето
от мястото познато,
от планините ни високи
отново духат ветровете,
но мъничко дори не си приличат те,
дори и този изгрев е различен
от вчерашното ни разсъмване
и животът ми не си прилича
с никой друг живот…
Пейзажите се сменят,
избледняват,
а мечтата си остава…
Пейзажите не се повтарят,
тихо те умират…