Арпад Тот

превод: Нино Николов

Кръчмарю, дърта швабо, от тъмното налей,
от хладното вино като нощта навънка;
стакан ми донеси, по-тежко нека звънка,
за помен аз ще пия, а не за юбилей!

Седни да чукнем чаши и нека чезне в мрак
лукавата искра на синия ти поглед,
не чувстваш ли, събрат, живеем в изнемога,
а с камъни Аквинкум ще ни засипе пак!

Наздраве! За кого ли? За миг, потънал в дим,
за римлянка в дима на пари лековити,
тя плавала е тук в сияния честити,
престанала да свети в помръкналия Рим.

Къде ли друго слънце тъй бавно губи мощ
и славата къде угасва тъй лениво?
И колко ли предци на племена свадливи
прегръщала е мрачно аквинкумската нощ?

Чукни се, за да пием за онзи конник, спрял
на хълма свечерен с кървящите дървета,
усетил как тъга в душата жъне жетва,
как залезът потича от шлем и от кинжал.

За шатрите, проболи закръглената вис
с мехур подир мехур в столетия преселни,
разпукваха се те в безследния си делник,
но ствол е онзи конник, от който съм филиз.

Чукни се, стара швабо, блести нощта навън,
залязващият син залязло слънце вижда,
това е вечен фарс, но той не ни обижда,
когато търсим весел, отекнал в утро звън.

Чукни се с тъжна чаша! И нека в този час
да пием за едно… момиче неродено,
и нека бъде то щастливо оплодено
над белите руини, останали след нас!

1919 г.