Льоринц Сабо

превод: Вътьо Раковски

АДРИАТИКА

Първо очите ми, после ръката ми
те целунаха. Върху всичките ми сетива
ти се изля като вълна след вълната,
пейзаж и наслада се смесиха след това,
човек и природа: единият на брега на другия, сякаш
се люлеехме, лежахме и бяхме в оня час
цвета на ливадата лятна, слънцето, макът
и видяхме - пеперуди се любеха в нас,
бяхме облаци, златно синя безкрайност
и вече не знаех какво става със мен:
устата бе пълна с неизказано и незнайно
и само пелтечех несвързано, зашеметен,
че е сладка тази музика, че е страшна
и крилата, и оня трепет на Бога в миг
изгориха познатите думи: падна
двойна делта светкавици като вик
във душата ни и светлината потъна
на сетивата ни и заслепяващото море бездънно.

МИГ

Извадих те като от черупка мидена тогава,
от дрехите като от костилка те извадих аз:
когато ти отдолу ме погледна, осъзнавайки
съдбата си, преди мига последен, с глас
ти още възразяваше, да, ти още възразяваше,
когато там отдолу ме погледна с поглед плах
и доброволно се съблече: очите призоваващи
тъй бягаха и аз такъв отчаян блян съзрях
във тях, такава вътрешна борба, такава
болка, че сърцето ми се сви. Но знам -
желанието победи, о, бавно: усмивката корава
на страдащо доверие трептеше там,
на устните ти; с побеждаваща, със смъртоносна
наслада ръцете си около шията ми ти обви -
о, колко беше хубава, о, колко бе разкошна!
Аз погледа, срама на твойта тайна обявил,
разкрил и бъдещето, и сърцето твое в оня ден,
ще нося винаги във себе си, дълбоко в мен!