Иван Волосюк

превод: Елка Няголова

МАЙКИТЕ

Аз живея за Словото. Ни на живота, ни на смъртта се радвам.
Не съм казал и нищо все още, не успях, ала чакайте моля ви!…
А към вечния студ все ме водят - защо ли?! - и кикот, и смрад.
И какво от това, че аз не живях - поне вие живейте на воля!
И додето тихият ангел не докосне челото ми, ще сваря навярно
да се върна отново там, дето направих сам първите стъпки…,
там, където шумеше трева и люлееше клони дърво оживяло,
там, където заспал на гръдта й, усещах дъха на мама, тъй скъпа…
Без да зная все още езика и законите тайни на тази природа,
аз бях част от Вселената, бе трохичка сърцето ми стегнато,
но усещах, че от земния мрак пробиват филизите плодни,
а пък нейде умира зрънце и небето неспирно ридае над него…
Аз за Словото само живея, не познавам живота нетраен.
Като сух кибрит лумва денят ми и в постелята пада обрулен.
В полусън и наяве понякога все по-ясно усещам и зная,
че люлеят ръцете на мама и до днеска моята люлка…

***
Щом оня сън зелен догоня,
в леда ще прораста. И косо.
Небръснатият пощальон
писмата няма да ми носи.

И нищо няма да поглъщам
във тази тишина мембранна.
Родината и мама също
за мене просто ще забравят.

Ще бъда като нула правилен,
безсмъртен - както е водата.
Ни алкохолът, ни цигарите
ще ме товарят със вреда.

И ще забравя страх и болка.
Но има тук една измама…
Човекът не е щипка сол.
Не е и стълб. Такива няма.