Юлиан Тувим

превод: Кирил Делчев

ОДИСЕЙ

Нощта е дъжд зачернил и щорм мастилен вилнее,
небесата изливат тъмни, мътни порои.
Вържете ме за стената с връв, приятели мои -
там, на двора сирена жестоко, протяжно пее.

В храст от хала разнесен, от зъл дух в щорите вплетен,
вие се тя като гущер, бледа, двугърда, хладна.
Ушите, вслушани в песни, с мокра земя залепете -
моли тя муза да стане, в свят дивен да ме грабне.

Вдигна се прав океанът - кон разпенил се огромен,
раздира с рев небосвода, зубри-мъгли се реят.
В бездна с дома си рухвам - моряк от вихрите гонен,
дворът, от песни прехласнат, със страшна тъга жалее.

Като Ной се понесох през своята одисея,
в кипяща страстна стихия, в мойта орис човешка,
дева-певица мами ме в лунни мечти момчешки,
в печален блян се стапя, зове да тръгна с нея.

Добрият нека залее с олово очите жални,
най-добрият, подай ми чаша отровно вино!
Бди, вярна Пенелопа, над мойто ложе прощално,
днес се при тебе завърнах - на нов път след ден ще замина.

Виж! - От всички прозорци жадно ръце простира,
поглед впивам омаян в стана й сребърен, чуден.
Чуй! - Във вир ме завлича с песенен повик неспирен,
в първа обич ме връща с неустоима принуда.

Призова океана с тътен душата да буни,
повели на небето в грохот дома да обгърне
и все по-страшно пее, че обич грей помежду ни -
своя копнеж да забравя родно огнище да зърна.

Прозорците отворете към стенещата поляна,
потъвам в морска песен, погълнат от кипежа!
Буря дома изтръгна - кораб сред шир безбрежна.
Предана моя! Събратя! Простете - връщане няма.

ТОМАШОВ

Да идем може би, любими,
в Томашов за един-два дена?
Там тишината септемврийска
е още в златен здрач стаена…

В дома ни бял и в тази стая
портрети чужди в здрача гледат,
там ще довършим нашта тъжна,
отдавна стихнала беседа.

Дали да не отидем, мили,
в Томашов за един-два дена?
Там тишината септемврийска
е още в златен здрач стаена…

Очите ми сълза отронват
следа оставила солена,
а ти мълчиш, не отговаряш
и късаш гроздове зелени.

Домът и тази мъртва стая
до днес скърбят озадачени…
В тях чужда мебел хора внасят
и ги напускат натъжени.

А всъщност всичко там остана!
И тишината в здрач стаена…
Дали да не отидем, мили,
в Томашов за един-два дена?

Все още с поглед ти напявам:
Du holde Kunst… - сърцето стене!
Сбогуваме се, но не трепва
в дланта ми твойта длан студена.

Отивам си, а на раздяла
като на сън дъхът ни спира.
И благославям, и проклинам:
Нима Du holde Kunst умира?

Да идем може би, любими,
в Томашов за един-два дена?
Там тишината септемврийска
е още в златен здрач стаена.

Очите ми сълза отронват,
следа оставила солена,
а ти мълчиш, не отговаряш
и късаш гроздове зелени…