СМЪРТТА НА ПОЕТА
превод: Иван Антонов
СМЪРТТА НА ПОЕТА
Поетът бе убит! - пленник на честта -
оклеветен той падна от мълвата
с куршум в гърдите, жадуван от мъстта
и в гордостта пожертвал си живота.
Не пожела душата на поета
обидата да носи, тъмния позор,
клеветата на света, все още безпросветен.
Като преди самотен… бе убит.
Убит! Напразни са сега сълзи, ридания,
на безмислени похвали плачещият хор
и жалките бъбриви оправдания -
съдбата му присъдата жестока отреди.
Не вие ли го плюехте със злоба,
духа свободен, смелият му божи дар
и палеше за развлечението свое снобът
на клеветата тъмния пожар?
Какво пък? - веселете се: своето мъчение
до края не понесе този крехък цвят,
като свещ угасна дивен гений,
повяхна тържеството на прекрасен свят.
Убиецът му хладнокръвно
нанася своя удар. Край!
Сърцето на палача бие равно,
в ръката пистолетът му не трепва, не играй.
И що за глупост чудна! - отдалече, диво,
подобно на стотици бегълци
на лов за щастие и чин,
при нас захвърлен от съдба немилостива,
надсмивайки се дръзко, той презря
земята ни, езикът чужд и нрави,
не пощади великата ни слава,
в мига си кървав не разбрал
срещу кого е вдигнал той ръка.
Поетът бе убит - заровен под могилата
като певеца непознат, осъден
жертва на ревността да бъде,
възпят от него със такава чудна сила,
сломен той от тъй безжалостна ръка.
Защо от мирни стъпки и с дружба простодушна
пристъпи той в света на завистта бездушна?
За свободата на сърцето или за пламъка в страстта?
Защо ръка подаде на клеветника нищожен,
защо повярва на лъжата, Боже,
та той от юноша познаваше човешката душа?…
Предишния венец смениха със венец от тръни,
прикрит от лаврово измамно колело.
Под иглите скрити тръпне
болката, забита в славното чело,
а в него шепотът коварен на невежите кънти,
отровили мига последен
от тайната надежда на излъгани мечти.
А звуците на нова чудна песен
завинаги ще замълчат:
мрачен е приютът на певеца, тесен,
мълчанието сложи на устата му печат.
О, вий наследници надменни,
с бащи прославени във подлостта,
отломки робски, неизменно
играли си на щастие със унижена красота!…
Във жадните тълпи край трона,
палачите на Слава, Гений, Свобода!
Във сянката прикрити на закона
пред вас и съд, и правда са в беда!…
Но има Божи съд, любимци на разврата!
Има страшен съд: той чака своя ред
и не го вълнува звън на злато,
но мислите, делата ви узнал е той навред.
Ще молите напразно, скверно
да ви помогне в слабостта!
Но няма да измиете с кръвта си черна
на Поета праведен кръвта!
ТАМАРА
Във Даръял над теснина дълбока,
където къпе се Терек в мъгла,
старинна кула нависоко
чернее върху черната скала.
И в тази кула със контура тесен
царицата Тамара е била:
прекрасна като ангела небесен,
но както демона - коварна, зла.
И там през облак полунощен
златисто огънят блестял,
подобно лъст примамвал нощем
душата той на пътник закъснял.
Там чувал се гласът тамарин -
бил целият желание и страст,
не можел нвикой да отмине чара,
неведомата нейна власт.
Подир невидимия глас вървели:
търговецът и войнът, и пастирът сух,
отваряли се скърцащите двери
и срещал ги суров евнух.
В постеля пухена и мека,
извезана със бисер и брокат,
очаквала тя своя гост. А недалеко
пред нея чаши две със виното блестят.
В прегръдка вплитали ръце горещо,
уста се сливали с уста
и странни звуци - диви и зловещи
по цяла нощ се чували от там.
И сякаш в тази кула мрачна
сто юноши с жени със дива страст
на сватба славели леглото брачно
или със плач погребали нощта във този час.
Ала изгреело ли утринно сияние
над върховете в тази планина,
отново мракът, вечното мълчание
възцарявали потайната си тишина.
И в теснината Даръял единствен
Терек покоя им рушал,
вълните в своя бяг разлистен
вълната гонела вълна.
Оплаквайки смълчано тяло,
те бързали далече да го отнесат
и сякаш от прозореца звучал е:
“Прости!” - в тъгата си гласът.
И било прощаването нежно,
тъй сладко, истински гласът звучал,
че сякаш от възторзите безбрежни
дори в смъртта любов би обещал.
