Кирилка Демирева

НИКО СТОЯНОВ
ТРИПТИХ

ПОСРЕД МОРЕ

Наивен може би съм бил, но искрен -
с надежда и мечта една,
душата ми се гмурна, без да иска,
в студената мъглявина…

Стоя смълчан, залисан и замислен
над мътната дълбочина -
обзет от тътена бучащ, разискрен,
с възторг, смирение, вина…

А ти за нищо не поемаш риска -
под равнодушната луна
стихията ти съска и се киска,

пращят и мачта, и платна -
„…наоколо ми кърваво се плиска
море. - Люлее ме вълна”

МЕЛОДИЯ

„От заник слънце озарени”,
рибарски лодки, погледни -
като лентяйстващи тюлени,
натръшкали са се встрани.

В небесно сини пелени
проблясват точки-запетайки -
задраскват сънните вълни
над хоризонта сиви чайки.

Висят две призрачни луни
и потреперват нащърбени,
а мен отново ме плени

печална, светло натъжена -
каква мелодия звъни! -
„Алеят морски ширини”…

ПОД ЧУЖДАТА ЛУНА

„Къде си ти, къде, Родино моя”
Пейо Яворов

Като ярко слънце над земята,
дремеща в измамна тишина,
жълто шумолене ще размята
есенната плаха топлина.

Ще заспи измъченият вятър
в призрачната златна светлина
и ще цепне облаците ято
жерави под чуждата луна.

И нататък, в утрините сини
ще зове, ще търси по света
своята изгубена родина -

раната, кървящото й цвете…
Докато се свърши любовта
и избухне - пламнало - сърцето.

Творчеството на Нико Стоянов е поетически разказ за съдбата на бесарабските българи. В последно време у нас все повече се заговори за тези наши сънародници, за жалост, по злощастен повод - войната в Украйна. Повиши се и интересът към духовните проявления на общността, сред които важно място заема литературата.

С поезията си Нико Стоянов пише едни от най-светлите й страници. Стихотворенията му са споделен битиен опит - личния и на рода, с чиито нравствени ориентири поетът преминава през живота. Родината като въжделен образ занимава лирическото съзнание на поета в значителна част от творчеството му.

Настоящият текст споделя една от възможните гледни точки към интерпретацията на лирическия мотив изгубената/намерената родина в сонетния триптих на Нико Стоянов „Посред море”, „Мелодия”, „Под чужда луна”.

Появил се в зрялата творческа възраст на поета, този триптих се възприема като лирическа проекция на житейската му съдба, която сякаш повтаря бесарабската участ родината да се мисли и преживява в същностите на две географски територии.

В поезията на Н. Стоянов се срещаме с един витален лирическия аз, за когото обаче родината е сложно нюансиран и драматично изживян образ.

Търсейки смисловата и идейна обвързаност на сонетите в триптих, откриваме възможността те да бъдат анализирани в контекста на опозицията Място и Път. Тази опозиция е проследима още от първите творби на поета, а на протежението на цялото му творчество бележи любопитни за анализатора трансформации.

Роденият в съветска Украйна Нико Стоянов, получил образованието си в Харков и екзистенциално свързан с друга съветска република - Молдова, в поезията си не мисли родината в мащабите на държавността.

Неговият лирически човек е съдбовно свързан с Бесарабия (Буджака). Това е територия на вторичното вкореняване на рода български, земята на дедите му, търпеливо у(своя)вана и преобразявана.

И макар че в ново време тя е разделена между двете вече независими държави, като образ на лирическото изживяване продължава да вълнува поета в нейната пространствена ограниченост.

Може да се каже, че част от творчеството му е поетическа картография на Буджака, върху която е проектирал душевността си.

Тук са зарите утринни и “залезът неповторим”, „степта зелена” , селцата малки, бащините къщи”, „росните лозя” и „люляковият прибой, - една картина от Буджака”. В почти всяка творба оживява „малката родина”, на която лирическият аз е клетвено верен: „навеки с теб съм свързан, майко!”

Това е Мястото, което му дава сила и увереност, („Човекът е безсмъртен, щом/ в земята родна има корен”), пространството на детството и щастливите случвания, на съхранените патриархални нрави в етноменталния вавилон.

То именно “смива” вината на потомъка заради изтръгнатия някога балкански корен в името на това „българин да си остане и да опази своя род”. Но в родовата памет като жарава свети споменът за заминаването, за изгубеното Място, което завинаги ще подхранва носталгията. Тя именно скрепява невидимите нишки между Тук и Там.

Затова лирическият аз звучи уверено, когато изповядва: „Синове сме на тази топла, южно-равнинна страна,/ от която ще пазим/ ясен поглед и обич една”.

Продължението е като ехо, като вслушване в гласове, идващи сякаш от глъбините на времето: „ но в гърдите ни нещо/ от Балкана остана - все хайдушко, горещо…”

Апосиопезата в края на стихотворението засилва неопределеността в заглавието -„Нещо от Балкана”. Това е другият образ на родината, по-точно на представата/усещането за прародината.

Тя е другото Място, все още въобразено в мечтата посредством митизираните образи (Аспарух, Мадарски конник, Шипка) или с географските топоси (Балкана, Дунав, Витоша).

За разлика от този исторически привнесен образ, Буджакът е Мястото на вековната уседналост, на автентичната обич и на чувството за принадлежност. Балканът е копнежният образ на завръщането. Така Мястото като поетическа реалия е раздвоено в лирическото съзнание и предопределя специфичната емоционална и мисловна нагласа на аза.

В ранните стихове на Нико Стоянов гледната точка към „двете места” е фиксирана - от Буджака към Балкана. Неслучайно книгата с преводи на руски език има заглавие „Из отчизны - на родину”.

Тази посока на погледа ще остане същата дори и тогава, когато поетът ще заживее постоянно в България - важен житейски факт, от който следват неизбежните екзистенциални проблеми за личността и срещата й с нова реалност.

Ако се приеме, че родното място центрира всичко от човешкия опит, възниква въпросът как се отразява върху чувствителността на лирическия субект съзнанието за принадлежност към две родини.

Отваря се перспектива за различен тип интерпретация на родното. Но преди това е ключовото според нас стихотворение „Майчина поръка”.

В него лирическият аз обективира собствените си желания и копнежи в майчината поръка към сина. Образът на майката се асоциира с Мястото, което задава правилата на битието, „донесено” от дедите.

Според нея обичта към „земята родна,/ бащин кът” е условието да познае „дълъг път” и да види „може би, чужбина”. Опозицията Родина/Чужбина отпраща към отваряне на аза за света, който е „приказната книга”.

А някъде там е другото Място: „И до България ще стигнеш, но здрав да си, но здрав да си!” Това свързване на телесното и духовното придава заклинателна сила на майчините думи, преди да се поеме Пътят към прародината - възможност за аза да открие себе си, докосвайки се до една другост, в много отношения неочаквана, макар и копнежно припозната като своя.

В житейски план Пътят ще се окаже двупосочен - от Буджака към България и отново към Буджака - и ще породи една особена тревожност у човека заради невъзможността да обитава едновременно двете Места.

В поезията се появява мотивът за скитнишката орис на героя, заключена в пътя между двете родини: „Влаковете бързат все нататък -/ехото на моите деди/ носят от Балкана към Буджака, /гдето в черноземните бразди/ тлее мойта родова жарава.” („Мен ме чака път”)

Мястото на „мойта родова жарава” е „малката родина”, чийто лирически образ се отличава с особена плътност и органичност в бесарабската българска литература,

Отделихме по-голямо внимание на този неин аспект в лириката на Нико Стоянов, като важен за опита ни да проникнем в смисловите пластове и послания на сонетния триптих.

Възприемаме тази „троица” като изблик на „натрупани мълчания”. Те могат да се конкретизират в изненада, учудване, разочарование, тревога и надежда, а защо не и като стрес от сблъсъка между очаквано/неочаквано, представа/реалност.

В творчески план патосният стил вече „не върши работа”, а и преживяното не го предполага. Затова поетът посяга към изразните средства на българския символизъм.

Но това не е елементарно заимстване от Яворов, а междутекстова „игра”, в която лирическото изживяване се конкретизира благодарение на устойчивата образна символика в споменатата естетическа система.

В първия сонет „Посред море” поетът избира символа на морето като традиционен в културното пространство за означаване на човешкото битие. Изповедната форма въвлича читателя в интимно съпреживяване на душевната драма на аза.

Тръгнал от наивната младежка мечтателност или завладян от илюзии, той ще се „гмурне” в „студената мъглявина” на живота. Стъписан пред енигмата на „мътната дълбочина”, героят е „смълчан, залисан и замислен”.

Това първоначално състояние на отстранено наблюдение рязко ще се взриви от „тътена бучащ, разискрен” и душата ще изпита едновременно „възторг, смирение, вина”. В миг на мястото на изповедта идва изказаното през горест и болка обвинение към разрушителната стихия-живот: „А ти за нищо не поемаш риска”.

Следва пресичане на два символа - този на морето-живот и на кораба-лично битие. Чрез художествените детайли на мачтата и платната се подчертава чувството на обреченост пред неукротимата стихия, която „съска и се киска” злобно и безмилостно.

Експресията на думите засилва усещането, че „АЗ-ът” посред „ТИ” е безнадеждно самотен. Ако имаме предвид, че корабът символизира християнското единство на вярата, надеждата и любовта, то изповядващият тези ценности е подложен на деструктивните сили на живота, в който се е озовал „без да иска”.

Във вселенската необозримост морето-битие е Мястото, в което съдбата захвърля човека, за да премине през отреденото му време? Но морските стихии са символ и на движението. За лирическия субект то е свободата на духа да опознава светове, но и да преодолява враждебните сили, включително и тези в самия него.

Движението е търсене на Път към другите, без да се усъмниш нито за миг в родовата си идентичност. А когато си превърнал мечтата в реалност и си подирил изгубената балканска родина, дали си готов да приемеш всичко онова, което е извън твоя устоял на времето ментален модел?

Ето такива въпроси изскачат от символната образност. Какво става с човека - трудно е да се отговори. Но едно е сигурно: в полето на поезията се появяват нови смислови акценти, нови (по-често драматични) случвания по Пътя към сложно нюансирания духовен образ на МястоТО.

Сонетът завършва с двустишие от Яворовото стихотворение „Възход”: „…Наоколо ми кърваво се плиска/ море. - Люлее ме вълна.” Откриваме продуктивността на тази междутекстовост в мястото на двустишието в творбите на двамата поети.

При Яворов то е в началото и подготвя възприемането на душевната драма на лирическия аз, последвана от просветление. В „Посред море” на Стоянов двустишието заключва лирическия разказ за трагизма на изживяното.

Създава се впечатлението, че като финален стихът „Люлее ме вълна” придобива относителна смислова сомостойност. Глаголът „люлее” по семантично-емоционален заряд е контрапункт на „кърваво” от предходния стих.

Сякаш душата за миг е акостирала върху самотна успокоена вълна. Приемаме, че този стих е прелюдия към втория сонет „Мелодия”.

Морякът има своя бряг, корабокрушенецът - също. Който от двамата да е лирическият човек на сонета, душата му се радва на красотата на крайбрежната гледка. Очите жадно я поглъщат, а душата потъва в нирвана.

Акварелна чистота и нежност излъчват поетическите детайли, хармонично вписани в цялото. Всеки от тях е символна проекция на човешкото битие. Лодката е защитеното пространство, а нерядко символизира спасението и възраждането; чайката е волният полет на душата, освободена, от страха и всичко греховно.

Лирическият аз е достигнал Мястото, което е някакъв предел или ново начало. В картината, излъчваща томително спокойствие, равновесие и сигурност, дисонанс внасят единствено „две призрачни луни”, които „потреперват нащърбено”.

Алитерацията на Р е в контраст с песенното звучене, постигнато с асонанса на Е. Един от символите на луната е интуитивното начало, изменчивостта на чувствата. Назрява тревожност у лирическия аз, съмнението, че Пътят му винаги ще бъде следван от две луни, които са означение на двоякия смисъл на родовото начало.

В паметта на потомъка будува призракът на вината заради онзи дядо, който, ,,напуснал свидните Балкани”, му завещава верността към българския корен, но и участта да чувства силата му и на двете места - в Буджака и на Балкана.

Но в заника на отредения от съдбата земен път чувството за вина се е трансформирало в тиха тъга, в мелодия „печална, светло натъжена”. Такава, емоционално нюансирана, вероятно, я чуват спасените от „тътена бучащ” на морската стихия.

Подчертаният лиризъм се допълва от Яворовите два стиха от „Заточеници”: „От заник слънце озарени”…”Алеят морски ширини”.Те рамкират поетическия разказ и подготвят читателя да възприеме плахата радост и меката тъга, струящи от него.

Цитатът и семантичното ядро на сонета са емоционално синхронизирани за разлика от контраста между природната картина и трагизма на заточениците у Яворов.

В заника на своя земен път лирическият герой изглежда е омиротворен от мелодията на своя вътрешен глас, който му подсказва, че в търсене на смисъла и в лутането между дилемите правилно е степенувал ценностите на битието.

Алюзия за битийния завършек създава и есенната картина в третия сонет „Под чужда луна”. Привидно е смирението пред края, защото „есенната плаха топлина” дреме в „измамна тишина”.

Дори и златната светлина на слънцето е призрачна, сякаш е уморена да следва житейската съдба на лирическия аз.

И все пак той тъжно-смирено, философски, изживява изначалната човешка предопределеност. Тревогата обаче идва от съзнанието за другата предопределеност - тази за скитнишката орис на неговия род.

Заглавието с категорична яснота назовава болката от историческата му обреченост да търси своята родина и вечно да уточнява образа й, представата си за нея. В същата емоционална тоналност е и паратекстът - стих от „Родина” на Яворов: „Къде си ти, къде, Родино моя”.

В символният образ на ятото жерави, което цепи облаците „под чуждата луна”, откриваме и лирическия герой. И той, заедно със своя род, „ще зове, ще търси по света/ своята изгубена родина - / раната, кървящото й цвете”.

В някои културни представи кръвта е „вместилище на душата и живота”. Символът на кървящата рана отпраща към Христовите страдания. Но страданието е и любов.

И родината е любов, която ще секне единствено в мига, когато „избухне - пламнало - сърцето”. Така ще бъде в личното битие на лирическия аз. А в колективното?

Отговорът може да бъде открит в употребата на бъдеще време. То не е в смисъла на еднократното действие, а в повторяемостта му във вечността. Но ако родът е обречен вечно да търси изгубената си родина, то значи, че Мястото е духовната същност, към която всеки потомък ще намери Пътя.

В този смисъл е решен и мотивът за намерената/ненамерената родина в сонетния триптих на Нико Стоянов.

Така вижда родината си поетът, когато споделя пред приятел: „ А моята родина е винаги в мен?”

Образът на луната се явява свързващо звено между трите стихотворения. В културното пространство тя е символ на „тайнството на чувствата, на силата и характера на душевните вълнения”.

Ако чрез тази символика видим сложно нюансираната чувствителност на лирическия герой, то в първия сонет „равнодушната луна” внушава страх, неприютност, самота.

Във втория сонет двете „призрачни луни” са гнетящият призрак на раздвоението, но и на съпротивата пред всяка провокация, явяваща се заплаха за битийните опори. В третия сонет „чуждата луна” с експресивната категоричност на епитета е знак за преодолените съмнения, и неприемането на всяка чуждост, която е заплаха за корена.

Днес е модерно да се твърди, че човекът, бидейки свързан с патриархалните нрави на Мястото по произход, завинаги остава потомък.

За разлика от този, който, припознавайки всяко чуждо място като свое, става индивидуалност.

За категоричността и истинността на това съждение може да се спори.

Потомъкът на бесарабския български род Нико Стоянов е индивидуалност, която минава през живота със свой почерк, със свой глас в поезията.