Лали Тодадзе

превод: Димитър Милов

НА МАЙКА МИ

Мамо, аз дойдох при тебе слаба -
с топли устни и със страх в душата.
Някой внесе на съдбата хляба,
стих на челото ми отпечата.
Имах чувството, че съм следена.
Тук дойдох - с тревога и със болка…
Страшни роли аз играх без сцена.
Моя мамо, днес си ти доволна.
Стихове пълзят по мене нервно,
пак държиш ме и ми се любуваш.
Твоят профил и сега трепери
и отново нежно ме целуваш.
Беше март. След мене кой бе пратен?
Аз със страх и стон дойдох, несмело…
Не мираж бе хлябът на съдбата,
както и стихът на мойто чело.

НЕ ТАНЦУВАЙТЕ СЪС МЕНЕ

Не танцувайте със мене. Тъжно свирят.
Искам звуците сега да прилаская.
Цяла нощ тук стихове се рецетират
за мъжете на любовната омая.

Тука с песни боговете се опияняват.
Силен огън моите години чака.
Аз веднъж танцувах само, не наяве,
с мургав мъж - от слънцето и от южняка.

Имах аз усмивка своя, мъка лична
и едно желание - във свойта пазва.
И на другите със нищо не приличах -
нито в любовта си, нито във омразата.

Знам, това у мене никой не ценеше -
романтичните сърца какво ли струват?
Затова така и блудкаво ми беше
и не исках, и не исках да танцувам.

Само моят истински Април е с мене -
мъж, на канара и слънце станал…
Виждам как от вас си тръгва уморено,
приближава се към мен, на танц ме кани.

Не танцувайте със мене, много моля,
искам звуците сега да прилаская.
И до сутринта да рецитирам волно
за мъжете на любовната омая.

ВИЖДАЩ И В СЪНЯ СИ

И когато бледа нощ се спусне,
с белите мечти сама оставам.
Във очакване със болка чувствам
как тъгува тялото ми здраво.

В мене слънцето е много жарко -
пукнато и разпиляно цяло.
Поетична тайна ме изгаря,
как те ненавиждам, мое тяло!

През прозореца луна наднича,
чакам аз и тръпна в свойта стая.
А жените - фини, поетични,
как за сънищата ми мечтаят.

Спят сега и никой не ги сепва -
приказките никой не изтрива.
Виждам, на прозореца ми трепва
бяла ивица и го обвива.

О, не знам какво отвъд таи се -
сън или реално обещание?
Вятърът не гоня - няма смисъл,
моят бряг самотен ще остане.

Пренебрегнал всичките въпроси,
вятърът във клони се разкъсва…
С порива на пролетните рози
търси ме отново във съня си.

НАЧАЛО

Отначало чаках красотата,
после ме рисуваха невинно.
След смъртта прониква пак в душата
удивителният цвят във синьо.

Аз мечтаех да съм зрънце златно -
да ме скъта майката-природа,
щом остане някога внезапно
само със поети и със оди.

Цялата със взрив бях заредена,
на земята бях сърце неволно.
От дихание съм аз родена -
от стиха на чародейна пролет.

Разпилявана и пак събрана!
Няма власт смъртта над мойто име…
Аз родих се, щом света остана
само със поети и със рими.