Продрум Димов

Този глас звучи на особено висока октава и в най-новата поетична книга на Стоянка Митева-Балева - „По хълма на времето”, която ни предложи току-що известното столично издателство „Пропелер”. И в това издание, както и в предишните й книги, авторката остава вярна на себе си, сродявайки своя солиден творчески потенциал със социално-гражданската тема още с появата на дебютната й стихосбирка през 1974 година - „Момичета”. Тя е непримирима със социално-икономическите неправди, нравствената деградация и духовния упадък, от които не престава да се задъхва обществото ни след вероломното нашествие у нас на така наречените демократични промени. Будното й талантливо перо поставя на прицел безпрепятствено заливащите ни уродливост и арогантност, които безцеремонно погазват моралните устои на българина и изконните ни национални ценности. Тези свои разбирания тя отстоява енергично с яростния си стих в книгите си „Благодаря на белите звезди” (2004), „Неродена сянка” (2005), „Мълчана вода” (2009) и други поетични и публицистични произведения.
Своята неукротима тревога и безпокойства от вземащите недопустими размери негативни процеси в нашето съвремие поетесата е изляла по един категоричен начин, със силните похвати на художественото слово и в най-новото си поетично заглавие „По хълма на времето”. Книгата се състои от четири цикъла - По стръмната пътека, Разминаване, Сама и Посвещения… Те обаче съществено се различават в сюжетно-тематичен и емоционален аспект, взаимно допълват и обогатяват цялостния портрет на своя родител.
Още с докосването ни до първото стихотворение „По хълма” усещаме полъха на неспокойния дух на авторката, която не може да понася опасния нравствен срив на днешния объркан ден. Нейната будна гражданска съвест не я оставя на мира, като гледа как „По хълма на времето вятърът слиза -
подгонен без ум от поредната криза,
приготвила своята примка без жал,
за всеки страдалец, достойно живял.”
Наистина здравият разум не може да приеме как се рушат и погребват незаменими морални ценности - нещо, на което дори „с боязън ни гледа сега Мона Лиза. /А с бедния дух на смутения свят /хлапакът мечтае да стане богат.” За съжаление безумният стремеж към материално устройване погубва безвъзвратно истинските човешки стойности и
„…Животът е рок със компютърен лик,
но чува ли болка и горестен вик?”
Тези редове стряскат и са един могъщ страстен вик за опомняне и спасяване от безскрупулното пагубно нашествие на безумието. Тази творба асоциативно ме пренася към огнената поезия на буреносния Смирненски, който беше един от първите ни творци, съзрял злодейския морал на безмилостния капитал, заставил го да излее жестоката истина за грабителския свят:
„Ти целия скован от злоба си,
о, шумен и разблуден град.
И твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят.” („Братчетата на Гаврош”)
Едва ли е нужно да отбелязваме, че Стоянка Балева е мислещ творец, щедро дарование, в стиха й витае високият порив на певеца на „огнените гриви от Кукуш. В „По хълма” тя безспорно е дала израз на творческия натюрел, който прави стиха й динамичен и напорист, зареден с неудържима енергия, което напомня за нейната огнедишаща същност, изразена вулканично с рефрена „По хълма на времето вятърът слиза”. Това покачва градусите на сгорещения емоционален заряд на творбата.
Подобна сюжетно-тематична линия е втъкана в канавата и на стихотворенията „Илюзия”, „Танго на илюзиите”, „Утро зад маските” и други от първия цикъл.
Във втория цикъл - „Разминаване” се потапяме в нежния неизживян пълноценно интимен свят на лиричната героиня, която ни покорява с невероятното си чистосърдечие, дълбок копнеж за силна обич и ласка, зареждащи с криле и вдъхновение. Винаги е вярвала в градивната, красивата любов, макар че тя невинаги се лесно постига:
„Но имам наследство
и светлият, пламенен дух
въздига живота ми
с обич във бъдеще време.” („Копнеж”)
Пренасяйки ни в интимния си свят, авторката ни прави съпричастни и на скръбни, тежки мигове по своя неспокоен път, загубила без време скъп съпруг и дъщеря, към които често я връщат дългите безсънни нощи, които безжалостно я гнетят:
„Нощ тревожна - прилича на грях.
Като мен може би не заспиваш.
Двата гроба и укорът в тях
парят, сякаш са въглени живи.” („Закъсняло време”)
Същото минорно настроение ни завладява и когато навлезем в горестната атмосфера на „Зимна балада”, „Неизпито вино”. Преживяла непоносими нещастия в личния и семеен живот, поетесата намира сили в себе си да преодолява злините по своя труден път, изповядвайки:
„Но аз живея, за да будя
изгряващия ден
и ти ще кажеш със почуда,
че си намерил мен.” („Животът продължава”)
Общувайки с този тъжен цикъл, оставам с убеждението, че болката и мъката по загубата на най-скъпите хора никога не угасват, от тях не могат да ни избавят и случайни, мимолетни житейски проблясъци. За жалост никой не е в състояние да избяга от съдбата си. Затова усещаме и едно разнолико емоционално пъстроцветие, което разтоварва донякъде от споходилото ни тежко житейско бреме. Такъв характер носят стихотворенията „Циганска любов”, „Среща”, „Жена”.
И съвсем очаквано е присъствието в стихосбирката и на темата за самотата, неизбежен спътник на огромна част от творческия свят, особено сред представителите на нежния пол. Познавам сравнително добре житейското и творческото битие на поетесата, която вече от доста години изпитва нелицеприятното съжителство и потискащо присъствие на самотата в живота й. Някои казват, че тежкият живот, голямото напрежение, както и самотата, раждат големи творби. Може би тези състояния извикват на живот и творбите на поетесата Стоянка Балева. Инак как да си обясним нейното 30 годишно мълчание? Излиза отново на българската поетична сцена чак през 2004 година. И творческото вдъхновение се отприщва, когато неочаквано попада в безмълвните ледени лапи на самотата. А последната предизвиква напрежение, което отпушва бутилката на духа. Изтерзаната душа более за контакти, блага дума и внимание:
„Но никой не гостува у дома,
тук от години идва само горест.
…………………………………..
Аз никого за помощ не зова,
че всички са безкрайно уморени.
От вирус и забравени слова
душата ми угасва, наранена.” (”Сама”)
В случая минорната озвученост на стиха не се подсилва само от тегобата на социалната изолация, но тя съсипва и става непоносима, когато непрестанно те гнети и потиска жестоко загубата на най-близките в семейството. А няма по-голямо нещастие от смъртта на най-скъпото - детето. Вече години наред Стоянка няма покой, скръбта не я остава на мира. Ден и нощ не я напуска милият образ на скъпата й дъщеричка:
„Синеока моя,
тънка и висока,
мое сребролисто,
скромно стебълце.
Ти посрещна храбро
болката жестока,
как да те прежали
майчино сърце?” („Писмо до рая”)
едва ли тази мрачна изповед се нуждае от някакъв коментар, освен от едно искрено и трудно изразимо съчувствие и състрадание. Тези думи свидетелстват за невъобразимите измерения на несъизмерима самота, превърнала живота в една безконечна драма. Нестихваща горест обзема и притиска неумолимо и в стихотворенията „Драма”, „Носталгия за мечта”, „Зима” и много други творби.
Самотата в поезията й се отличава с внушителното си тягостно относително тегло, но тя намира сили в себе си, които й помагат да опази, доколкото е възможно, своя дух, изливайки в стих горчилки, житейски несгоди, непоклатимата си човешка и творческа същност.
В книгата си авторката е включила един своеобразен отдушник от тежкото психологическо натоварване на преживяванията си - включила е един облекчаващ цикъл от благородни и доброжелателни посвещения, добронамерени, искрени приятелски шаржове и автографи. Всички те носят живителния полъх на много доброта и неугаснала добросърдечност. В това убеждава и изповедното четиристишие от стихотворението „Жалба”: „Себе си не жалих и грешах, навярно,
че без корист носех тежък кръст.
Майките едва ли чакат благодарност,
щом не е пораснала по ръст.”
Стоянка Балева е наистина един интригуващ, рядко надарен автор със завиден усет към художественото слово. Инак едва ли би забелязана още по време на първите й прощъпулки в поетическото творчество, през далечната 1958 г., когато в. „Дунавска правда” и сп. „Родна реч” публикуват първите й литературни рожби - цикъла „Сърцето на тъкачката”. Тогава Георги Джагаров пръв я открива за родната ни мерена реч и с ласкавата си рецензия хвърля жалоните на бъдещото й успешно творческо развитие. Не беше се излъгал и подвел, защото тя има солидна подготовка и бързо овладява потребния художествено-естетически инструментариум, който й дава кураж и самочувствие, когато застава пред белия лист.
Вече доста години наблюдавам стремителното й професионално присъствие в днешния ни поетичен свят и чувствам изисканите й критерии, когато предлага нещо за публикуване. В същото време никога не парадира с претенции за висока литературна култура, но винаги ни предлага продукция от висок калибър. Такава прецизна е и в новата си стихосбирка. В стиховете й отсъства каквато и да е изкуствена и натрапчива превзетост - всичко е дълбоко изживяно и изстрадано от чувствителната й душевност. Стоянка Балева е творец с будни сетива, улавя пулса и температурата на живота, вълнува се и своевременно всичко излива с верния си социален барометър. А стихът й е винаги изпипан, стегнат и динамичен и нерядко прибягва до услугата на рефрена, за да изригне дълбоко вътрешно напрежение. А в поезията й винаги звучи силно езикът на социалната справедливост, ненавистта към долнопробната демагогия, фалша и политическото лицемерие. Подобен честен творчески подход откриваме при Георги Константинов, Матей Шопкин, Ирина Велева, Петър Караангов и други съвременни наши автори.
Твърде професионално се подхожда и при изграждането на цялостната образна система, като умело разкрива поведението на вятъра, реката, планината - природните явления, сръчно свързвайки го с шеметно развиващите се социални процеси. И всякога стихът й заклеймява, сурово осъжда съшитите с бял конец измами на властта. В естетически аспект авторката не робува на шумно поднасяните ни модернистични тенденции, свързани с прекомерното дозиране, със самоцелен абстракционизъм и енимагтичност. Авторката ни радва с учудващия си талант да развива и обогатява със съвременни модерни стилно-езикови похвати прекрасните звучни традиции на българската класическа поезия.
Погледната в цялостен план, новата й стихосбирка „По хълма на времето” е безспорен нов творчески успех, а в тематично отношение я утвърждава като един от респектиращите ярки представители на съвременната ни социално-гражданска поезия.

22 април 2022 г.