ЩАСТИЕ
превод: Димитър Пантелеев
ЩАСТИЕ
Времето вече с часове не меря,
нито по слънцето на небосвода -
ден е, когато поглед в мене впери,
нощ - когато тръгне да си ходи.
Своето щастие по смеха не меря,
ни кой какви желания крие -
щастие е, когато до него треперя,
когато сърцата ни еднакво бият.
И не скърбя, че животът всесилен
ще повлече листата ми зелени.
Нека, нека младостта ми отмине -
той, очарован, стоеше до мене.
СПЪТНИЦА
Между скалите се носи моята спътница,
чувам край себе си само шума на водата.
Ту ми се струва, че весела сватба тътне,
ту, че потока тръгнал да среща гората.
Нейният глас от безбройни гърла излита
и от разни страни различно се чува:
ту ми се струва, че в зрялата нива лудува,
ту, че се смее в прегръдката на гранита.
Тя е едничката жива душа, с която
често се срещам под яркото слънце и в мрака,
тя едничка отвръща на моя глас в гората,
крачи след моите крачки, вярно ме чака.
Тя понякога будно слуша със мене
лекия сън на пустата нощна дъбрава
и внезапно престава да вика и стене,
и изведнъж като твърда скала онемява.
С нея съм само когато в горския пристан
корабът на тишината бавно спира.
Нейното тъмно око от извора бистър
среща се с мойте очи и вечно ги дири.
ВЕСЕЛА ЕСЕН
Във бяла пяна утрото изгрява,
мъглата се люлей като море,
гората своя пъстър плащ развява,
макар че я попарила сланата,
макар че утре трябва да умре.
Макар че я попарила сланата,
тя помни песента на всеки дрозд,
в пътеките й вее топъл вятър,
а пожълтелите й клони пеят
и зреят като слънчев грозд до грозд.
В гората хиляди огнища жарки
горят на всеки път и кръстопът,
тополата, подобно на сватбарка,
в ръцете си златисто знаме носи
и радостно въздъхва с топла гръд.
По пътищата още капе злато
от всеки дъб, столетен великан,
във пъстра дреха още е липата,
а дивата лоза прегръща бряста
и носи алено сърце на свойта длан.
ВЕЧЕР
Овцете спят под хълма, в падината,
подобно спомени спокойни, бели,
над тях ели, облечени във злато,
и два, три облака в небесните предели.
Копнеж за тишина расте у мене,
по-тиха от нощта във мойта стая,
ръце отпускам като книга на колене
и гледам как потъва в сън безкраен.
Да бих могъл да стана само спомен,
или ливада, или бяло стадо,
да се смиря като затихнал ромон,
че в скитничество мина мойта младост.
Като овцете да заспя честита
и като спомените отлетели,
да бдят над мене всяка нощ елите
и два, три облака в небесните предели.
ВЕЩИТЕ
Само вещите на този свят са вечни -
преди нас и подир нас живеят.
Всички наши горести те знаят,
но подобно богове немеят.
В раждането ни, в смъртта, в живота
равнодушно те са ни следили.
Днес внукът държи в ръцете чаша,
от която прадедите му са пили.
С любопитство дъщерята слага
майчините ръкавици бели.
Майка й с ръцете си ги плела,
а ръцете й отдавна са изтлели.
Няма ги и тез, с които често
от един съд пихме медовина,
но смехът ни, сълзите, смъртта ни
ще ги гледа тоя съд с години.
Хората се раждат и умират
и потъват в мрак и във забрава.
Само вещите тук пазят като стражи
туй, което нашата душа остава.
ПЪТНИКЪТ ОТ ТРЕТА КЛАСА
Обичам да пътувам в трета класа
в парахода, в трамвая и във влака,
там всеки всекиго поздравява,
когато влиза, или става
и подава ръка на съседа.
Там трезвен до пиян и чист до мръсен
свободно сяда,
съсед съседа си разпитва
къде отива, как се казва
и кой е негов кум и дядо.
Във трета класа седи до мене
жена като моята майка
със ръце груби като стволи
и сърдечно разказва на всеки
своите грижи и неволи.
Тук никой не се учудва,
ако някой говори мъдро,
а има закърпени колени,
никой не ме измерва отгоре додолу
и не гледа токовете ми изкривени.
Тук всеки се облича, както може,
тук има много стари неща и речи,
и ако в топлия ден със зимна дреха ходя -
това никого не ужасява
и никому не пречи.
Тук мирише понякога на ракия,
на чесън и на вино,
понякога някой ме настъпва тежко,
но тук пътниците не са пияни
от някаква гордост нечовешка,
тук се почита чуждата бедност
и чуждите рани.
И ако аз се изсмея гласно в трета класа,
никой не ме счита невъзпитана и луда.
Тук всеки към всекиго братски се отнася
и всички в тия дни сурови
като за страшния съд са готови.
СПОМЕН ЗА РОДНИЯ КРАЙ
Там всяка педя земя ми е позната,
острия мирис на всяка гора и нива,
знам какво е небето, какъв е вятъра
и какво има - скръб или песен щастлива.
Знам от кой дъб наесен отлитат ятата,
край кой заглъхнал поток земята се грее
и когато първата зимна нощ запее,
знам къде ще натрупа преспи в гората.
Знам къде градоносния облак пристига
и къде засиява небето напролет,
знам на кой буйов лист колко мига
са нужни да падне от клоните голи.
Знам живота на всяка трева и къпина,
знам кога селякът си остри косата
и с каква боя - червена или синя -
ще украси на своя нов дом вратата.
Знам какво ще каже селякът, когато
градския бирник го хване за гушата,
знам как старците проклинат съдбата,
когато полето изгаря от суша.
