ЛЪЧ

Михай Бабич

превод: Димитър Милов

ЛЪЧ

Как изнизват се и падат лековато
гребените, катарамите с халките -
гордо ти пред огледалото когато
си развързваш, целите в искри, косите.
Тънките ръце протягат се, пролазват
с нежност върху кичурите ти от свила -
като двете дръжки на антична ваза,
в лек подскок естествена дъга извили.

О, съкровище на вазите! - голямо!
Ваза на съкровището! - съд излят е
за целувки, - като тебе друга няма,
със желание те гледам - много свято.
Жива ваза ти си! На живота ваза,
във която елексирът най-велик е -
мъртвият от него оживява даже
и пред всеки просяк кралят става никой.

Как, кажи, снагата ти сега да хваля?
Даже тези палми тука, тези кедри,
тази мачта, лилията чисто бяла -
всички те не трепват, не живеят ведро.
Но във теб живее всичко непрестанно -
нерви, мускули и стави - как се движат! -
тайно-тайно като тайнствената пяна
и вълнуват се в затишие безгрижно.

Ти където и да ходиш - със наслада
въздухът се пълни, става фин изцяло -
като ореола на светец припада
облак светлина до твойто нежно тяло.
Пламъкът в камината се лудо мята,
на стената и часовникът засича -
гордо ти пред огледалото когато
бялото си тяло бавно разсъбличаш.


ЛЮБОВ БЕГЛЕЦ

Толкова години, толкова години
тук ли си, любов, със пламъците сини.

Днес си мисля, мила моя, моя славна,
че това не е, не е любов отдавна.
Любовта със тебе двама ни запали,
след това избяга, без да сме разбрали -
и ни изостави,
и ни изостави.

Като две дървета в огнени обятия
на една околност пуста във средата -
и преплитат им се пламъците сетни,
но сега едно остана, вместо двете:
и във пурпур свети,
и във пурпур свети.

С теб сме кладенци от нефт, не - две дървета
и преплитат им се пламъците сетни.
Те дълбоки са и лесно не изстиват.
Любовта ни е далеч - от нас се скрива
и ни се присмива,
и ни се присмива.

Нужна ли е, мила,
тук любов обаче?
Мога днес да те обичам, но по начин,
аз по който себе си обичам само -
в огън и изгаряйки жестоко в пламък.

И усещам как смеха си тъй надменен
сипе любовта беглец след мене.