Ярмила Урбанкова

превод: Василка Хинкова

МЛАДА МАЙКА

Щом баща ти ме целуне, рожбо мила,
ти ревниво го отблъскваш с всичка сила

и го шибаш през устата със тревога:
не разбра ли, че обичам теб най-много?

Ти следи такива издълба във мене,
тях не ще завее никой вятър земен,

нито младостта ти, когато пораснеш,
нито нещо друго, дори да угаснеш…

И дори когато разсъдък изгубя,
тебе пак от всичко най-много ще любя…

ЗАВЕЩАНИЕ

Какво ли ще бъде след мене, си мисля със страх,
какво ли завещание да ти оставя,
да си спомняш за мен, когато моя прах
пропадне през скарата на забравата.

От мойто лице може би ще запазиш черта -
от дълга верига брънчица наследена,
от вещите ми -
няколко свитъка, картина и две-три блюда,
ковани от стомана горена.

А от торбата със стихове с тръпни ръце
две-три ще си вземеш за дните си млади,.
И с умиление понякога ще си спомняш
как прескачаше за бяло перце
на стопанката стара оградата…

И как не упреквах аз друга жена,
когато до лудост дори я ревнувах.
Подобни истории през твоята весела младост
ще си чела тогава ти сто и една
и моята няма да те вълнува…

И все пак от един спомен, когато и ти
закрееш и тревога те заспохожда -
пред твоя поглед синият свод
като мойта престилка ще затрепти,
о която се хващаше, когато прохождаше…

СЕЛО

От сън дълбок ме разбужда
единственото око на циклопа - луната.
В каньона дълбок на мрака
и слепи са, и неми стъклата.
И само луната ясна
като пики лъчи простира.
Мъртвите сякаш
още се бият.

На дъното на каньона
в градините свири щурец
и приглася на боя.

Сама съм.
Неповторимо тръби тишината.
Звукът й раздвижва вълните замрели
и изпълва заспалото село
чак до антените горе.

Под мъртвото лунно сияние
воюват мъртвешките армии още.
И техните пики пробождат земята
в неравния бой
на живот и на смърт.