Хелмут Прайслер

превод: Стоян Бакърджиев

***
Красивото на любовта е,
че хората взаимно си отдават
това, което ги изпълва с луд копнеж,

че те взаимно се даряват,
без да се чувстват задължени,
че те взаимно си принадлежат,
но без да се самоограбват,

че нощем се обичат,
превърнали се в сетива на другия,
че се даряват денем,
превърнали се на дела за другия,

и ден, и нощ, навеки: другият,
без себе си да губят.

***
Ала омразата
е силната сестра на любовта;
живее тя,
когато любовта жестоко страда,
когато любовта е застрашена.

Добра е силната омраза
срещу колибите без светлина,
в които ослепява любовта,
срещу премного постните чорбици,
които уморяват любовта от глад,
срещу неволята и нищетата,
които изтезават любовта,
докато тя умре.

Добра е силната омраза
срещу онази нищета, която
надвива любовта,
срещу ония между нас,
които са виновни
за нуждата и нищетата,
срещу нещата и срещу делата,
пред които е безсилна
любовта.

Добра е силната сестра на любовта -
омразата!

***
Чух поритването
в твоето тяло.
Изведнъж ме обикват децата
и разговарят с мен.

Кърмачета с плача си ме привличат
към своите колички,
усмихват се, когато се сведа над тях.
Дечица доверчиво се надигат
към мен
и ме даряват с нежности,
които не познавах.

Открих внезапно красота
във всяко мръсно детско личице.
Внезапно проумях езика
на звуците, очите и ръцете.

Откакто чух да се поритва
в твойто тяло,
говоря в името на тези,
които още са безмълвни,
говоря в името на тези,
които
тепърва ще се учат да говорят;
и аз като децата,
повтаряйки една и съща дума
отново и отново,
казвам: „Мир!”

ДРЕВНО НАСТОЯЩЕ

Лес от дървета двехилядогодишни,
мек като мрамор каменен път,
павета, леко вдлъбнати
по мярката на ходилата…

Сега ме грабва това древно настояще.
Сега съм бос и малък:
Дафнис, който
все още не познава любовта,
Спартак,
който още нищо
не знае за насилието.

Далеч под мен шуми морето,
на сушата изхвърля шайките бандитски.
А аз съм и пастирче, и герой,
сънувам битките, надвивам в тях;
аз браня любовта, невинността
и карам да трепери
света на грубото насилие.

***
В най-тежкия си сън, сломен,
стоя аз неоткрит;
от палки с кръв съм обсаден
и пътят е разбит;

резци, железни пръчки, грее
желязото, пламти…
Далеч любовна двойка пее
и песента звънти.

Тук дебне шайка, тя смущава
духа ми изтерзан.
Аз съм невидим дотогава,
докато съм смълчан.

За всеки шум и всеки вик
убийците слухтят…
Тук прикован съм в тоя миг -
за мене няма път

оттук. И слушам песента
на влюбените там:
те пеят нежно, с топлота…
Убийците отсам

се крият в сянката. А аз
съм стихнал угнетен…
Защото изтърва ли глас,
и свършено е с мен

и с влюбените. Ах, така
ще ни измъчват тук…
Убийци с железа в ръка
слухтят един до друг.

Виж: двамата вървят насам,
остава още миг…
Но сепвам се, за да не издам
най-после своя вик.