Габриела Мистрал

превод: Александър Муратов

Из „Сонети за смъртта”

***
Ръце злокобни ми го отнеха без пощада:
щом знак небето даде във перуников сняг,
лехата той остави, где би цъфтял с наслада.
Ръце злокобни в него се вкопчиха по мрак.

И казах аз на бога: „По друмища греховни
го водят. Сянка мила, оставена без път!
Ах, изтръгни го, боже, от тез ръце съдбовни
или в сън потопи го, сън дълъг като смърт!

Не мога да го следвам, ни позова назад.
Далече вятър черен му лодката затласка.
Върни ми го навеки или срази го млад.”

И розовата лодка на дните му се спря…
Не зная ли да любя, не дадох ли му ласка?
Ти, който ще ме съдиш, ти, боже, ме разбра!

ДРУГАТА

Една във мен убих,
аз я не любех.

Бе засуха и огън
и винаги пламтеше
като цвета разпукнал
на кактуса планински.

Тя имаше небе и камък
вместо нозе и плещи
и никога не слезе
очи за плач да търси.

На пладне гдето спреше,
устата й с дъха си,
ликът й със жарава
спарушваха тревите.

Като смола внезапно
сгъстваха й се словата,
за да не станат плячка
красива и неволна.

Не знаеше да се огъва
фиданката планинска,
ала до кръста неин
аз се огъвах.

Оставих я да гине,
крадейки мойто лоно.
Свърши като орлица,
която хранят лошо.

Крилото укротено
огъна се, отслабна,
и падна ми в ръката
студената му пепел.

Все още зарад нея
сестрите й ми стенат,
а огнените креди,
щом мина, ме раздират.

При среща аз им думам:
търсете по гърлата
и друга жарка птица
от глина направете.

Ако не можете, тогава
за нея забравете.
Аз я убих. И вие
така я погубете!