Хуан Рамон Хименес

превод: Атанас Далчев

***
Дойдох по тихата пътека
със малко клонче полски рози
на мръкнало.
Зад планината
се раждаше луна червена;
ветрец приятен от реката
поеше сенките с прохлада;
на свойта гласовита флейта
редеше жалби тъжна жаба;
над хълма, потъмнял далеко,
блещукаше една звездица.
Дойдох по тихата пътека
със малко клонче полски рози.

ВИСОКОТО МОМИЧЕ

На боровете върху мрака се спря за миг един небето,
избяга вятърът, дойдоха водата, злакът и щурчето.
Вървях аз, пеейки унесен, със радост в тъмните зеници,
по пътя, който пуст и тайнствен се виеше ведно с реката,
и минал край развалините на мавърската воденица,
видях високото момиче със поглед да следи водата.

- Момиче, да не би да гледаш реката как тече? - Аз гледам
дали не си отива също и мойта песен с нея редом.
Дойде си вятърът, избяга водата, злакът и щурчето,
със колелото воденично поде да се върти небето.
И аз се върнах мълчаливо, с несбъдната мечта в душата,
по пътя, който пуст и тайнствен се виеше ведно с реката.

В ПИРЕНЕИТЕ

В спокойствието на тез долини,
изпълнени с тъга потайна,
трептят под небесата сини
звънците медни на чердата;

заспива слънцето в тревата;
от бреговете позлатени
се вслушват китните дървета
в шуртението на водата.

Пастирът мълчалив почива
върху голямата си гега,
загледан в аления заник
на пролетта; и от ливада

в ливада кротките му крави
изкачват бавно планината
с далечната звънлива песен
на своите звънци плачливи.

…Пастире, засвири старинна
и жална песен с твойта флейта;
плачи в дълбоките долини,
посърнали и нажалени;

плачи за злака на земята,
за диаманта на водите,
плачи за слънчевия блясък
и залезите на душата.

И нека всичко тук, пастире,
залее с жалби твойта флейта:
полята родни на Испания
разстилат се зад Пиренеите.