Федерико Гарсия Лорка

превод: Атанас Далчев

БАЛАДА ЗА МОРСКАТА ВОДА

На Емилио Прадос

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

- Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
- Продавам аз, сеньор, водата
на морето.

- Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
- Сеньоре, нося аз водата
на морето.

- Кажи ми, сълзите солени
отгде извират, мила мамо?
- Аз плача със водата
на морето.

- Сърце, а тая нетърпима
горчивина къде се ражда?
- Безкрай горчива е водата
на морето.

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

ПРОЩАВАНЕ

Умра ли,
оставете балкона отворен!

Момчето яде портокали.
(От моя балкон аз го виждам.)

Жътварят ожънва житата.
(От моя балкон аз го чувам.)

Умра ли,
оставете балкона отворен!

НЯМОТО ДЕТЕ

Детето търси своя глас.
(Отне го кралят на щурците.)
Усърдно в капчица вода
гласа си търсеше детето.

Не за говорене го искам;
от него ще направя пръстен:
смирено моето мълчание
на кутрето си ще го носи.

Усърдно в капчица вода
гласа си търсеше детето.

(Но дреха на щурче далече
обличаше гласът пленен.)

РОМАНС ЗА ЛУНАТА

На Кончита Гарсиа Лорка

Дойде в ковачницата черна
луната със волани бели.
Момченцето я гледа, гледа,
не може да й се нагледа.
И сред полюшнатия въздух
ръце замахала, луната
разголва, чиста и порочна,
гръдта си от олово твърдо.
- Луна, луна, по-скоро скрий се,
че ако циганите дойдат,
от твоето сърце гердани
и пръстени ще си направят.
- Момченце, нека потанцувам.
Когато циганите дойдат,
въз наковалнята с очички
притворени ще те заварят.
- Луна, луна, по-скоро скрий се,
конете им аз вече чувам.
- Момченце, чакай, не ми мачкай
колосаната белота.

Летеше конникът, заудрял
по тъпана на равнината.
Притворило очи, момчето
в ковачницата бе заспало.

А циганите, бронз и дрямка,
през прашните маслини идат.
Главите - вдигнати нагоре,
очите - жълти и сънливи.

Как пее птицата среднощна,
ах, как тя пее на дървото!
Върви луната по небето,
момчето за ръка повела.

В ковачницата виком викат,
ридаят циганите скръбни.
Ветрецът тих я тули, тули,
ветрецът вече я затули.

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

На Лидия Кабрера

Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.

Бе през нощта на свети Яков
и с дълги уговорки стана.
Фенерите се загасиха
и се разпалиха щурците.
Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, тръни и тръстики,
коравият й кок изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз - ремъка със пистолета.
Тя - свойте четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори с подобен блясък
дори кристалът под луната.
Под мен в уплаха като риби
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени!
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме.
Аз като мъж не ще повторя
това, което тя ми каза,
защото моят ясен разум
ме учи предпазлив да бъда.
Изцапана от кал и ласки,
аз я отведох на реката.
А кремовете с дълги саби
се биеха под злия вятър.
Държах се както подобава
на всеки циганин достоен.
Дарих я на раздяла щедро
с красива кошница от слама
и не склоних да я залюбя,
защото имаше си мъж,
а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.

ПЛАЧ ЗА ИГНАСИО САНЧЕС МЕХИАС

Раняването и смъртта

Във пет часа след пладне.
Бе точно пет часа след пладне.
Едно дете донесе бял чаршаф
във пет часа след пладне.
Един панер със вар, приготвена отрано,
във пет часа след пладне.
Останалото беше смърт и само смърт
във пет часа след пладне.
Отвя далече вятърът памука
във пет часа след пладне.
И окисът пося кристал и никел
във пет часа след пладне.
На смърт се бият гълъбът със леопарда
във пет часа след пладне.
Едно бедро - със рог един отчаян
във пет часа след пладне.

Разсипаха безбройни тежки звуци
във пет часа след пладне
камбаните от пушек и арсеник
във пет часа след пладне.
По ъглите тълпи от хора мълчаливи
във пет часа след пладне.
И само на бика сърцето бие гордо
във пет часа след пладне.

Когато се потта от сняг порони
във пет часа след пладне,
когато бе арената със йод покрита
във пет часа след пладне,
смъртта във раната яйцата си положи
във пет часа след пладне,
във пет часа след пладне,
бе точно пет часа след пладне.

Един ковчег със колела наместо одър
във пет часа след пладне.
Звънят му на ухото флейти и пищяли
във пет часа след пладне.
Върху челото му бикът мучеше вече
във пет часа след пладне.
Сияеше му стаята от смърт и мъки
във пет часа след пладне.
Гангрената пристига отдалече
във пет часа след пладне.
Рог снежнобял през слабината млада
във пет часа след пладне.
Като слънца му раните горяха
във пет часа след пладне
и чупеше прозорците тълпата
във пет часа след пладне.
Във пет часа след пладне.
Ах, тези страшни пет часа след пладне
Бе пет часа на всички циферблати.
Бе притъмняло в пет часа след пладне.

ДРЪВЧЕ, ДРЪВЧЕ…

Дръвче, дръвче
сухо и зелено.

Хубаво младо девойче
бере си черни маслини.
Вятърът, палав изгорник,
за кръста леко я хваща.
Конника трима минаха
на андалузки кобили,
с дрехи зелени и сини,
с плащове дълги и тъмни.
„Дойди в Кордова, момиче!”
Девойчето младо не чува.
Два бикоборци минаха,
тънки във кръста, напети,
с портокалови наметки
и остри саби старинни.
„Дойди в Севиля, момиче!”
Девойчето младо не чува.
Когато слънце залезе
и модра вечер припадна,
млад момък мина край нея
с мирти и рози в ръцете.
„Дойди в Гранада, момиче!”
Девойчето младо не чува.
Милото младо девойче
бере си още маслини,
вятърът луд я прегръща
с ръката си сива през кръста.

Дръвче, дръвче,
сухо и зелено.

КЪДЕ ОТИВАШ ТИ, ВОДА?

- Къде отиваш ти, вода?
- Към бреговете на морето
с реката смеешком летя.

- Къде отиваш ти, море?
- Назад поело, отдих диря
на изворите в свежестта.

- Какво ще правиш ти, тополо?
- Не искам нищо да ти кажа.
Аз… ще трептя.

Реката ли или морето:
какво ли да предпочета?

(Върху високата топола
са кацнали четири птици.)

СМЪРТТА НА ПЕТЕНЕРА

Мре в мраморната бяла къща
губителката на мъжете.

Сто дребни кончета препускат.
И конниците им са мъртви.

Под мигащите неспокойно
звезди на пътните фенери
атлазната й фуста трепка
между бедрата й бакърни.

Сто дребни кончета препускат.
И конниците им са мъртви.

Изострени и дълги сенки
от кръгозора мътен идат
и басът на една китара
се скъсва…

Сто дребни кончета препускат.
И конниците им са мъртви.