Луис Сернуда

превод: Атанас Далчев

откъс

След дълъг път в пристанище едно, си спомням, спряхме
и кораба оставили, по уличките тесни
(във прахоляка смесваха се цветове и люспи)
достигнах мястото, където ставаше пазарът.
Голяма бе горещината, сянката - оскъдна.

С разголени гърди вървях залутан и разсеян,
като да знаех селището с неговите нрави.
Аз гледах как в една врата търговецът разгъва
парче коприна, алена и хладна като утрин,
и я усещах мека, гладка, без да я докосвам.

Пред сляп певец във пладнята останах дълго време
едничък зрител - сякаш пееше за мене само.
А после купих от едно девойче малка китка
ясмини жълти, в чийто остър дъх намери отдих
оборилата ме нечакано умора странна.

Токата на колана ми се беше разкопчала
и няколко момичета, минавайки край мене,
се смееха извърнати: ме смятаха навярно
пиян. Очите на една от тях горяха
и бяха като юлска нощ, сияйни и дълбоки.

Как бързо изпаряваше се влажната ми кожа
от пламналия въздух, с чийто непрекъснат приток
растеше моята сънливост! Спрях се колебливо,
погалих тялото си, топлината равна сетил,
като да галех нечие покорно чуждо тяло.