Анхел де Сааведра

превод: Атанас Далчев

откъс

Печална нощ обгръща огромната вселена,
пресипнал бурен вятър и облаци дъждовни
неудържимо смесват в мъгла неразличима
небе, море и суша:
и сред тях невидим, на хаоса владетел,
издигаш гордо чело със огнена корона,
която хвърля вредом отблясъци и пламък
на мир и на надежда.

Бучи морето всуе и планини издига,
в нозете твои пръска, приижда с бяла пяна,
убежището скрива на каменния пристан
и в миг го заличава;
ти със езика огнен на светлините свои
безгласно „Тук съм” казваш на плахия кормчия
и той те обожава подобно бог-закрилник
и в тебе поглед впива.

Простира нощ спокойна разкошния си мантел,
извезан със съзвездия и мънички светулки,
раздипля го любовно ветрецът и по него
търкаля се луната;
и със мъгла прозирна облечен, ти тогава
оставяш да се види с неясните му форми
гигантското ти тяло и твойта диадема
пламти ведно с звездите.

Спокойно спи морето, ала коварно крие
подмоли вероломни и канари подводни;
и върхове далечни със чарове измамни
моряците привличат.
Но ти със своя блясък и неподвижна стойка
показваш им престола на благия владетел
и ги предупреждаваш като звезда надеждна
за тяхната измама.

Така, посред кипежа на яростните страсти
и ласките коварни на щастие и радост,
на разума човешки светилникът сияе
в очите на душата.
Откак в земята скъдна, която ти закриляш,
убежище най-сетне от горестната участ
и хан безплатен също небето благосклонно
радушно ми отстъпи,
аз неведнъж съм търсил за моите несгоди
забрава на мечтата в обятията сладки,
без поздрав да ти пратя и поглед да обърна
към челото ти светло.

А колко, колко хора от скута на морето
към теб отправят поглед! Едни, кога се връщат
след тягостна разлъка в любимата родина
при рожби и съпруга,
а други, мъченици и бежанци, които
жадуват като мене убежище далечно
и стигнали до него, светлика те наричат
звезда гостоприемна.