ХЛАДЕН ЯР
превод: Димитър Методиев
Из „Избрани произведения”, том 2
ХЛАДЕН ЯР
Всеки има своя мъка
и тегло проклето.
И аз имам. Вярно, чужди,
но гризат сърцето.
Някой може би ще каже:
на кого е нужно
туй, което е заспало,
днес да се събужда?
Яр, например - та към него
няма днес пътека,
струва ти се, не е стъпвал
тук човек от века.
А замислиш ли се - спомниш:
път е тук минавал
от манастира на Мотра,
та до Яр преславен.
Някога Яр бил е лагер
бунтовен, хайдушки -
хайдамаците във него
чистили са пушки.
Сбирали се нощем, сякаш
от кръста свалени,
син с баща и брат със брата
във борба свещена
грозно за мъстят на ляха
за тегло и мъка…
Де изчезна, път човешки,
къмто Яр утъпкан?
Сам ли с тъмен лес зарасна,
или посадиха
тук дървета - да не дойде
някой в нощи тихи
за съвет: какво да правим
с пановете нови,
с тези ляхи местни, що са
на всичко готови?
Никой няма да те скрие!
Железняк тук броди
и към Уман гледа, чака
Гонта да си доде.
Не, не крийте, не тъпчете
светите закони,
не наричайте велики
страшните Нерони!
Царските войни свещени
вие не славете,
че самички не знаете
що вършат царете,
а крещите, че давате
душата си щура
за отечеството!… Мила
овнешка натура!
Глава слага на дръвника,
а защо - не знае;
че отгор на туй мръсникът
и Гонта ругае:
„Хайдамаците са банда,
разбойници черни.
Петно в нашата история…”
Лъжеш, кожодеро!
Разбойникът не отива
да умре свободен,
да разбие оковите,
що са на народа
сложени от вас… Сина си
той не ще убива,
за край роден не разбива
сърцето си живо.
Вий сте гарвани проклети,
вие сте бандити!
По какъв закон човешки
вие, паразити,
със земята наша обща
и с хората клети
търгувате?
Пазете се!
Добре се пазете.
Ще излъжете децата
и слепеца-брата.
Но бог няма да излъже
никой на земята!
Ще настане ден на радост,
на мъст и разплата.
Откъм Хладен Яр ще тръгне
огън по земята!
Вюнишча
17 декември 1845
НА МАЛКАТА МАРЯНА
Ти расни, о моя птичко,
мое ало цвете,
ти цъфти, доде животът
не разбий сърцето,
доде хора не проникнат
в тихото местенце.
Дойдат ли - и ще откъснат
росното цветенце.
Нито младите години,
в красота увити,
ни кафявите очици,
от сълзи умити,
ни сърцето ти моминско,
що тъй тихо бие -
от очите ненаситни
няма да те скрият.
Злото вред ще те намери
и в сълзи горещи
мъки адски ще узнаеш,
бога ще кълнеш ти.
Цветенце неразцъфтяло,
мило, не цъфти ти!
Увехни, доде сърцето
бие неразбито.
Вюнишча
20 декември 1845
***
Минават дни, минават нощи,
минава лятото; шуми
лист пожълтял; без капка мощ е
сърцето, мисълта ми спи
и всичко спи. И аз не зная
живея ли, или се мая
и доживявам сетен час -
ни плача, ни се смея аз…
Съдбо, де си? Съдбо, де си?
Никаква те няма…
Щом добра не ти се дава,
дай ми зла, но само
да не спя, щом ходя, боже,
да не се подмятам
като никому ненужен
гнил пън по земята.
Дай ми, дай да поживея,
хората да любя!
Не дадеш ли…нека огън
земята погуби!
Страшно е да си в окови,
да умреш в неволя,
но по-горко е да спиш ти -
и да спиш на воля -
да заспиш на веки-вечни,
без следа отминал
да не знаят дали жив си,
или си починал…
Съдбо, де си? Съдбо, де си?
Мъката ме гложе.
Щом добра не ти се дава,
дай ми зла, зла, боже!
Вюнишча
21 декември 1847
***
Щом умра, ме погребете
нейде на могила
посред степите широки
на Украйна мила,
та скалите над водата,
Днепър и полята
да се виждат, да се чува
как реве реката.
Щом помъкне от Украйна
Днепър към морето
кърви вражи - аз тогава
планини, полета
ще оставя, ще отида
чак при бога в рая
да се моля. Дотогава
господ аз не зная.
Погребете ме, станете,
прангите счупете,
с вражи кърви свободата
щедро наръсете.
И в семейството велико,
свободно и ново
не забравяйте, спомнете
и мен с добро слово.
Переяслав
25 декември 1845
***
Градинка вишнева край къщи,
в листата бръмбари бръмчат,
орачи с плугове вървят,
момите с песни се завръщат,
а в двора майките сноват.
Вечерята отвън подават.
Вечерницата кротко грей.
Със гозби щерката снове.
На майката да поучава
не дава славеят - той пей.
Край къщи сред децата сити
заспива най-накрай и тя.
Затихва всичко на света.
И само славеят с момите
не млъкват още във нощта.
В каземата
1847
***
Рано тръгват новобранци
към далечната страна.
С тях, с момчетата, отиде
и девойчица една.
Капна стара майка родна,
доде в степи хлебородни
стигна я и си я взе,
вика, плака и се кара,
дор до гроба я докара,
а сама с торба пое.
Години минаха, селото
си остана също.
Само клекна там, на края,
празната им къща.
И войник сакат край нея
куца, смръщил вежди,
към градинката надзърта,
къщата оглежда…
Ех, напразно! Не ще скочи
дъщерята, няма!
Майката не ще ги викне
да похапнат двама!
А отдавна из селото
дарове тъчаха
и с коприни, и с дантели
кърпите красяха.
Мислеше си да се люби,
да живей с жената.
А излезе… Няма къде
да опре главата…
Над селото бавно мръква.
Той седи, не става.
Като жена, от къщата
сова се подава.
В каземата
1847
***
Мисли мои, мисли мои,
едни мои верни,
поне вие с мен бъдете
в тез години черни.
Прилетете откъм Днепър,
гълъбчета сиви,
със киргизите нещастни
в тия степи диви
походете, мои мисли.
Те са бедни, голи,
но затуй пък те на воля
на бога се молят.
Прилетете, мои мили,
ще ви прилаская
като деца и тогава
с вас ще заридая.
Орска крепост
1847
***
Не топли слънцето в чужбина,
а в къщи ад бе всеки ден.
Не бе ми весело на мен
и в нашта славна Украина.
Не ме е любил никой там,
да се присланям аз не мога,
проклинах пана, молех бога
и ходех по земята сам.
И спомнях старите години -
разпънали Христа тогаз
неверниците: но у нас
и днес не ще му се размине.
Не ми е весело на мен.
И май и в мойта Украина,
тъй както вредом на чужбина,
не ще дочакам весел ден.
А бих желал да ми не правят
от чуждото дърво ковчег
и от светия Днепър право
светите родни ветрове
да ми довеят пръст корава
като далечен скъп привет.
И нищо повече… Желал бих…
Но няма полза от това:
не ще обърне бог глава
да чуе правите ми жалби.
Орска крепост
1847
***
Ако се срещнем с теб отново,
ще се уплашиш ли от мен?
Какво спокойно, тихо слово
ще ми прошепнеш в тоя ден?
О, няма и да ме познаеш!
А спомниш ли си, ще потраеш,
ще кажеш: - Туй бе сън… - А аз
ще гледам пак с любов, с надежда
към тебе, съдбо черновежда.
И спомнил си във тоя час
отминалите дни горчиви,
младежки, весели, щастливи,
пред тебе ще заплача с глас.
И ще се моля да отмине
и като сън да се разсей,
с вода-сълзи да се разлей
оная хубава година!…
Кос-Арал
1848
***
Дали да си напиша сам
едно послание и в него
за всичко сметка да си дам,
та да ми стане малко леко?
А то не ще дочакам аз
това послание свещено
и правдата… О, несъмнено -
отде ще дойде тоя глас?!
Десето лято вече как
„Кобзар” на хората аз дадох
и чакам някакъв си знак.
Зашити ли са им устата?
Ни спор, ни лай, ни думи зли -
не съм и бил като че ли.
Не търся аз похвала шумна.
Без нея все ще мина аз.
Съвет очаквам,блага дума,
но май в казармата за нас
не ще удари тоя час
и тъй във гроба ще си ида.
А как бих искал аз да видя,
да чуя дума - за да знам
защо обичам Украина,
дали не хвърлям свойта страст
на вятъра… Тъй много мина,
ще вляза скоро във години,
а все не знам що върша аз.
От скука честичко пописвам,
на себе си не съм аз враг.
Понякога пък стар казак
пред мене, грешния, яви се
със свойта воля, мустакат,
на черна врана-кон крилат.
И нищо повече не зная,
макар, че за това се мая
и тука си загивам млад.
Съдбата ли е тъй решила?
Тъй мама ли се е молила -
че като стъпкана змия
лежа на черната земя,
сред степите смъртта си чакам,
очаквам да се спусне мрака.
Така и аз във тоя час
смъртта си чакам и се мая,
а за какво - и сам не зная.
Но все пак я обичам аз!
Украйна моя, край мой роден!
Макар че зарад теб самотен
/неженен си останах май/
дойдох до гибелния край.
Мой брате мили, не мъчи се!
На бога ти се помоли,
в желязо здраво окови се
и плюй на хорицата зли -
по-глупави от зелки те са.
А после - както ти хареса.
Не си глупак, ти сам мисли.
Кос-Арал
1849
***
Не боледувам аз, но ето -
очаква нещо пак сърцето,
сърцето нещо го боли,
като кърмаче то не спи
и все се мята и проплаква.
Дали пак лошо го очаква?
Добро не чакай в тия дни,
не чакай свободата! Знай:
тя спи - приспа я Николай.
За да я вдигнам - всички ний
да грабнем сопите ще трябва,
па да наточим остри брадви;
па чак тогаз - иди, буди!
Тя иначе ще спи горката
до страшната тръба! Богатите
ще я приспиват, то се знай,
и черкви ще строят безкрай,
пияния си цар ще славят
и византийството. И май
това единствено ще правят.
С. Петербург
22 ноември 1858
