Тарас Шевченко

превод: Димитър Методиев

Из „Избрани произведения”, том 1

ИВАН ПОДКОВА

На В. И. Щернберг

І
Беше време - в Украина
топове ревяха,
запорожците юначни
панове там бяха.
Пануваха, печелеха
свобода и слава…
Беше. Мина. И в полята
могили остави…
Виж - високите могили,
де лежи зарито
казашкото бяло тяло,
в китайка повито -
като планини чернеят
те навред в простора
и за свободата тихо
с вятъра говорят.
Внукът слуша как шумяла
дядовската слава
и с косата през росата
крачи и напява.

Било време - и бедата
пяла в Украина,
обикалял, не пресъхвал
котелът със вино.
Ех, добре се е живяло
в оназ Украина!
Да си спомним, та сърцето
малко да почине…

ІІ
Над Лиман във черен облак
слънцето се крие;
като звяр морето синьо
ту реве, ту вие,
Днепър със вода заляло…
- В лодките, момчета!
Днеска ще се поразходим -
заигра морето! -

Сипнаха се запорожци,
Лиман с лодки скриха.
„Играй, море!” -те запяха,
полетяха лихо.
Вдигат се вълни огромни -
нищо се не вижда!
А казаците безстрашни
носят се безгрижно
и си пеят…Бели чайки
над вълните плискат…
Отпред атаманът води,
накъде си иска;
стои в лодката изправен,
лулата му гасне;
къде, мисли, да удари
днес врага опасен!
Завъртя мустаци черни,
отметна перчема,
вдигна шапка - всички спряха.
- Сега му е време!
Няма във Синоп, юнаци,
братя атамани,
в Цариград ще идем ние -
гости на султана! -
- Води, карай, атамане! -
всички закрещяха.
Сложи шапка той. Вълните
мигом закипяха.
И по лодката отново
със лула в устата
ходи той и към вълните
гледа мълчешката.

С. Петербург
1839

ТАРАСОВА НОЩ

На мегдана кобзар седи
и на козба свири;
млади момци и девойки
край него се сбират.
Пей кобзарят, звънят струни,
думите говорят -
как със Ордата, с поляка
казакът се борил,
как се сбирали войските
във неделя рано;
как погребали казаче
сред тиха поляна.
Пей кобзарят, така пее -
мъката се смее…

„Беше време - хетманщина,
вятър го отвея!
Беше време - панувахме,
беше и отмина.
Само славата казашка
няма да загине!
Ех, Украйно, ти, Украйно,
майко родна, скъпа!
Твойта орис щом си спомня,
в кръв сърце се къпе.
Ех, казачество ти волно,
червени жупани,
де сте, де е свободата,
де сте вий, хетмани?
Де е всичко? Изгоря ли,
или е покрило
море синьо планините,
родните могили?
Спят баири, спят могили.
Морето бушува.
Над казашките дечица
врагове царуват.
Вий, море! Баири, спете!
Ветре, вий в полята!
Плачете, деца казашки -
туй ви е съдбата!
Облак идва от Лимана,
а друг - от полята;
затъгувала Украйна -
туй й е съдбата!
Тя като детенце плаче.
Но кой ще се трогне?
Ех, казачеството падна -
кой ще й помотне?
Гине милата родина,
славата юнашка,
а некръстени израстват
децата казашки;
невенчани си живеят,
без поп ги заравят;
продадоха враговете
нашта вяра права!
Налетяха като врани
ляхи, езуити,
а отникъде ни помощ,
нито пък защита.
Наливайко се надигна -
загина Кравчина!
Вдигна се казак Павлюга -
но и той загина.
Вдигна се Тарас Трясило
със сълзи горчиви:
„Бедна моя Украино,
незасети ниви!”
Вдигна се Тарас Трясило
за род и за вяра,
отплати на враговете
той със пълна мяра!
Вдигна се Тарас Трясило:
- Стигат ни теглата!
Я да идем да се бием
с поляците, братя! -
Не три дни, три нощи вече
бие се Трясило.
От Лимана до Трубайла
всичко са покрили
труповете…И казакът
тежко затъгува.
А полякът Конецполски
весело празнува:
шляхтата събрал, пирува
като в празник светъл.
Сбра Тарас казаците си
да се посъветва:
- Приятели атамани,
деца мои, братя!
Дайте съвет, що да правим?
Ляхите в гората
веселят се, пият, пеят,
нашта скръб празнуват.
- Нека да ядят и пият,
нека си пируват,
доде зайде зад гората
слънчицето мило,
пък тогаз ще им покажем
казашката сила! -
Слънцето залязва вече,
звезди затрептяват.
Като мъгла казаците
врага обкръжават.
Месецът изгря. Топове
зареваха в мрака.
Събуди се мигом ляхът -
но къде ще бяга?
Събуди се мигом ляхът -
но къде ще бяга?
Събуди се мигом пана,
но тъй и не стана:
слънцето изгря, а мъртъв
все лежеше пана…

А - змия червена - Алта
носи вест в полята:
гарваните да отидат
на пир във гората.
Гарваните с човки будят
велможите дружно;
а казаците се сбират,
молебени служат.
Загракаха черни гарги,
ято подир ято.
А казаците запяха
за таз нощ, която
Тарасова и казашка
стана за Украйна,
за таз нощ, която ляха
приспа в сън безкраен.

Над реката, в поле чисто,
могила чернее;
дето ля се кръв казашка,
трева зеленее.
На могилата висока
гладна гарга граче…
Миналото си припомня
казакът и плаче”

Замълча кобзарят тъжно:
не свирят ръцете.
И сълзите си изтриват
моми и момчета.

Върви кобзар из селото
и от мъка свири.
Скачат момци, а той пее,
думите извират:
„Нека тъй да бъде! Спете,
спете си, дечица клети!
Аз към кръчмата ще свия
и от скръб ще се напия,
пред жената, ех, пред нея
над врага ще се посмея!”

С. Петербург
1838

***

Вятърът с леса говори,
шушне със тревата.
Плува лодка по Дунава
сама по вълната.
Плува лодка, с вода пълна,
никой я не кара,
та и кой ли да я кара -
няма го рибарят.
Тя доплува до морето,
а то я подхвана,
разлюляха я вълните -
треска не остана…
——-
Къс е пътя - като пътя
лодкин по вълната -
на сирака до чужбина,
а там… до бедата.
Добри хора - вълни хладни -
ще го попремятат;
после ще се чудят: що ли
плаче от обида?
А изчезне ли сиракът -
няма и да видят…

С. Петербург
1841

НА Н. В. ГОГОЛ

Мисъл подир мисъл се рои, излита;
една сърце души, другата - гърдите,
а третата плаче до сами сърцето -
не я чува даже господ от небето.
На кого да я покажа?
И кой ще узнае
в нея словото велико,
ще го приласкае?
Оглушаха и се свиха
всички, оковани.
Ти се смееш, брате мили,
аз пък плача в рани.
От сълзите ще поникне,
знам, трева-отрова.
Няма да гърмят в Украйна
волните топове.
Няма своя син обичан
да убий бащата
за честта на Украина
и за свободата.
Как ли не! Ще го отгледа,
па след туй на царя
и на немците войниче
смирен ще откара -
приемете лептата ни,
вдовишката, значи…
Нищо… Ние ще се смеем
с тебе и ще плачем.

С. Петербург
30 декември 1844