ИВАН ВАЗОВ И Д-Р ИВ. Д. ШИШМАНОВ
Когато честваме тържествено десетгодишнината от смъртта на нашия най-голям писател, Иван Вазов, не бива да забравяме и паметта на неговия близък другар и верен литературен съпътник, най-големия български учен, „украшението на Софийския университет”, както сполучливо го нарече в другарска беседа Ал. Балабанов, проф. д-р Ив. Д. Шишманов.
Във времена тежки за Иван Вазов, когато над българската литература тегнеше терорът на сухата естетика, едничък негов крепител и ободрител е бил само проф. Шишманов.
Той не беше професионален литературен критик, интересуваше се повече от литературна история и бе насочил мисъл и сърце главно към големите фигури на нашето възраждане, в духа на които проникваше с интуицията на поет, но се оказа много по-голям критик, отколкото някои учени специалисти, въоръжени с цялата естетическа литература на двата континента.
Тъкмо, когато група теоретици се нахвърляше върху Вазов и го унищожаваше само с единствения смешен аргумент, че е интересен и увлекателен писател, че поезията му не е тежка като философска мисъл на някой немски професор, покойният Шишманов ценеше високо неговата поезия и я бранеше с всичкия си авторитет и буйно сърце.
По онова време на Вазов се противопоставяше така наречената (има я и досега) „културна” поезия, поезията на мисълта и философията. Срещу него се бореха все титулувани хора, наметнати в бенедектински мантии и безжизнени, като своите теории за изкуството. А всъщност проф. Ив. Д. Шишманов беше и по-учен дори от всички отрицатели на Вазова.
Възпитан също така на Запад, но проникнат не само от немската философия и литература, а погълнал също така и литературата на другите страни, изучил Шекспира, Данте, Молиера и всички велики поети на света, запознат отблизо и с бездната на руската литература, проф. Шишманов познаваше като никой друг теорията на литературата и философията, но не гледаше на нея като цел, а само като средство.
Подобно на всички истински литературни историци и критици, той преди всичко се интересуваше от произведението на даден писател, но не заради неговата философска мисъл, а заради човека, за сърцето, което бе изгоряло, за да напише ръката разказ, поема или роман.
Ето защо, когато сухите теоретици с хипнотизаторската сила на безжизнените аскети от средновековието увлякоха цяла млада България против Вазов, проф. Шишманов остана верен негов приятел и почитател.
Историята на тази дружба е и сега добър пример за поклонниците на мъртвите теории.
Колко тежка ще да е била наистина мисията на проф. Шишманов да брани най-големия наш писател от безжизнените и от техните насъскани кучета, млади критици и университетски професори, без собствено отношение към поезията, безкръвни последователи на нещо!…
Но ето, Вазов почина последен от всички тях, и физически удържа на бурята, а поезията му сега възкръсна с още по-голяма сила, за да изгрее в сърцата на младите български поколения, освободени от сухите теории, свободни сами да правят своите оценки.
Духът на проф. Шишманов може да бъде спокоен. Едва минаха десет години от смъртта на Вазов и той вече е пълният господар на цялата българска литература и вдъхновител на младежта.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 4, бр. 122, 27 септември 1931 г.
