Вячеслав Куприянов

превод: Елка Няголова

***

От нейната единствена целувка,
преди съвсем отвътре да умре,
той дълго се стара да оживее.
Със сняг посипа жежките си устни,
с пелин, с кора от белите брези,
а нощем скиташе и езерото търсеше,
и корените на звездите паднали.
Потъваше, завит в мъглата,
с далечни пътища лекуваше се
и търсеше все оня сън, във който
тя просто бе еднаква с всички други…
Обгрижваха го нечии ръце
и други устни нещо му говореха,
предрекоха му звук на сърф
и звън на чаши и чинии,
и дълго той стара се да живее.
Умря по-късно - след 40 години,
но тъй и не почувства пред смъртта:
дали накрая все пак ще са заедно,
или едва сега, ала завинаги,
Раздялата настъпва…

ЛЮБОВНА ПЕСЕН

Превозвах в лодката си песни
до оня бряг. И по-далече.
Повикан и забравен лесно,
а друг не ме познава вече.

Веслото песента не стигаше,
далеч от водното веселие.
Гореше, плаваше и стинеше,
във минала любов заплетена.

С вълни да спори бе осъдена,
не песен - волен шквал обречен.
Тя забрани ми с теб да бъда,
на теб със друг да си, попречи..

Тя сливаше се с птичи вик,
пресякъл водно отражение.
И с тази тиха вис привикнала,
най-чистото в самия мене бе.

Докосна тя върха и корена.
Смирено чакаше за свиждане.
А под часовника се ронеше
мъгла. Небето не се виждаше.

И аз не стигнах бреговете.
Та мене там не ме и чакаха!
Зората с песента ми светна.
И стигна твоята печал…