ШИПКА
превод: Андрей Андреев
ШИПКА
Връх Шипка. Високи простори.
Дървета. Скали. Стъпала.
И път се изкачва нагоре
към равните сухи била.
На времето изворът тъмен
струи бяла пара под нас.
Стада - като преспи по хълма.
И къщици - бели петна.
А нощем, когато по склона
прожектори свият дъга,
горят като стари икони
скалите високи, брега.
И ниският кръст се издига.
Без стон, без въздишка, без глас,
прегърнати двама войника
тъй дълго се вглеждат във нас;
и в преспите, скрили кръвта им,
в дима, в неотвятата прах,
в надгробния, в хладния камък
и в черната птица над тях.
И сякаш и тук - сред скалите
на гордия тъмен Балкан,
гърми Бородинската битка,
Сапун и Мамаев курган…
Човечество, твойта история
уроци повтаря: човек
със кръв се е качвал нагоре
по пътя си - век подир век.
Животът погрешка е кратък,
по наша вина е жесток.
На Шипка стоя, планината
нашепва пореден урок.
Последен куршум бих посрещнал,
изправен на стръмния рид,
та никой - от изстрел отсрещен -
след мен да не пада убит!
***
Зрее, не презрява
алена малина.
Бедност ли, богатство ли? -
всичко ще отмине.
Слава, неизвестност -
погледни росата!
Истинската мъдрост
е във простотата:
ако поглед влюбен
те окуражава -
алена малина
зрее, не презрява…
МОТИВ
Стихва дневният пир.
И гребло не звъни.
Гаснат в синята шир
всички минали дни.
Лъч последен зад нас
вечерта зачерта.
Но за нищо на глас
не разпитвай нощта.
Нито шепот. Ни вик.
Непрогледност и хлад
ще обхванат след миг
половината свят.
Сетен въглен-елмаз
ще угасне в жарта.
Но за нищо на глас
не разпитвай нощта.
В нея - земният гост -
ти не вярваш - личи.
Тя на всеки въпрос
и мълча, и мълчи.
Но - във нейната власт,
не кори участта.
И за нищо на глас
не разпитвай нощта.
И макар че веднъж -
преди век - пролетта
пъстра шатра и дъжд
и на теб обеща,
на отминала страст
забрави сладостта.
И за нищо на глас
не разпитвай нощта.
Всяко въгленче вест
е от прежните дни,
а в огнището днес
само пепел дими.
Но във ранния час
не рови пепелта.
И за нищо на глас
не разпитвай нощта.
1985
СРЕД КАМЪША
Ще писне полска мишка изведнъж
и бързо ще изчезне… А отсреща
ще видя дремещ, заскрежен камъш
и езеро, покрито с водна леща.
Чист изворът му бе, но с младостта
години колко времето отнесе,
откакто от прозрачната вода
изплува белокрилата принцеса.
Тогава исках всичко да й дам -
и пориви, и вяра, и горене.
Защо сега в камъша скитам сам
в ръцете си с двуцевка заредена?
Едва ли с поглед - вече отрезвен,
миража пак ще видя… Отлетели
крещят предишните години в мен,
прахосани по илюзорни цели.
Пристъпвам сам по сухите треви
и по камъша сух; но ниско сведен,
с крило над мене залезът кърви,
лицето ми докоснал с полъх леден.
А птиците на юг ще отлетят.
И аз потръпвам леко в тишината,
край мене щом внезапно закрещят
укрилите се патици в тревата.
И ето: ято сред мъглата с вик
изниква, сякаш да си вземе сбогом.
Приклада стискам здраво и след миг
двуцевката ми ще избълва огън.
Една ще падне и ще плисне кръв,
обратно другите ще се извият,
ала целта на земния си кръст
сред облаците дим не ще открия.
Какво ли искам вече от света?
Убивайки политналата птица,
на приказките стари ли мъстя,
с изчезнали завинаги царици?
Угасва Пътят Млечен над леса
и сам под облака надвиснал в здрача,
разбирам, че оттук ще отнеса
в косите само перушина пача.
1986
***
Щом под звездите огънят гори,
щом с Бога мъж говори призори
и кучето лежи до него в мрака -
забравят се тревоги, скръб, война,
за тях дорде напомнят писмена,
отлети с шифъра на Зодиака.
Над огъня и над лулата - дим.
Кълбо развива времето, незрим,
не казва Бог какво оттам се чува:
а разбереш ли, смачква те скръбта.
Като крадец умът е сам в нощта,
от кучето той само се страхува…
1989
МЕЧОК
Пак месецът се приземи
върху дерето…
Леговището ти дими
сред снеговете.
В очите ти мъждука мрак
и равно дишаш
с мъха между гредите - праг
пред студ и киша.
От дребните гадини щом
глава отърси,
избра бърлогата си - дом,
според вкуса си
и според нрава си - съдба,
а не бравада.
А кожодерите - тълпа -
със стръв, в засада
те дебнеха отвред сами,
но не успяха…
Тъй дребни техните сачми
за тебе бяха.
Вървеше прав, отхвърлил сам
гмежта, лъжите…
Две мечки мамеха те - там
от висините.
Но щом покри дерето сняг -
дълбок, безкраен,
залегна в тишината пак -
неоткриваем.
Под лампа слаба, в самота,
невъзмутимо,
прелистваш книги - от нощта
на прежни зими.
И ще се криеш като в сън
неясен, болен
от себе си, докато вън
не грейне пролет…
И замижал, глава навел,
презрял тълпата,
ще тръгнеш, зимата проклел,
и суетата,
но с вярата в звездите - сам
сред шум и врява,
както на всеки звяр голям
му подобава.
1990
***
На Андрей Андреев
Тази къщица, от ветрове орисана,
този мрак на гъсти лесове -
са за теб,
владеещия смисъла
на самотни нощни часове.
Този леден вятър над могилите
и тревата суха, и пръстта -
са за теб,
владеещия силата
думи да разпалва за света.
Тази чаша алена с отварата,
този пес, превърнат цял във слух,
са за теб,
владеещия дарбата
да примамва всеки горски дух.
Ала този шепот - нежноустия,
топъл като Божа благодат,
той за тебе ли е -
непреборил чувствата
гибелни във крехкия ти свят.
1990
***
Омотаха те, струпаха толкоз беда
полуистини, намеци смътни, злоради.
А завинаги в твърда, бодлива брада
ти убоде страните си нежни и млади.
И веднъж ли си каза: тежко и горко
е за всеки, с любов на магьосник наказан,
с подареното жабешко бистро око,
с кръв на гълъб устата ти тънко намазал.
А иди че заспи със подарък такъв…
И в несвяст, като струна над него извита,
гълъбица трептяща и с кипнала кръв,
ти го любеше страстно, без дъх, без насита.
И безумен, отвърнал на твоята страст,
и бедрата ти сграбчил със нокти орлови,
и задъхан, и луд, с най-вълшебния глас
той изричаше все заклинания нови:
да не си навлечеш без вина грехове,
споменала неволно рецептите черни,
да вариш върху въглени черно кафе,
да ядеш с него риба във време вечерно…
И изтръпнала както пред бурна река,
ти си мислиш, че може във всяка минута
разгневен да извика, да удари с ръка…
И домът ти в гората за миг да се срути.
1991
***
Над червения глог и над ореха,
и над мащерковия път
днес са облаците разпорени -
и от прорезите струят
два горещи лъча-сияния;
и почти над земята-дъга
две съдби, две души, две дихания
в андрогинен съюз са сега.
Те ръцете са, преплетени в обръч,
и небесния Разум гори
в сътворената земна обич.
А той знае какво твори!
1994-2000
***
Сух сняг е поръсил тревата,
звъни полумрак мразовит.
Дълбокият вир под брезата
със шума и лед е покрит.
На сома леглото е скрито
под тях от човешкия взор.
И сключват кръг тънък следите
на прелюбопитния пор.
Водата замръзва, изгаря
на клоните рижия цвят.
Природата зимна повтаря
магически своя обряд…
И сам -
до блатар препариран,
сред дъх на сушена трева,
под вълча, озъбена криво,
в стена закована глава -
смълчан до свещта,
сред тютюнев
сив дим и зиморничав мрак
наливаш във тънкото гърло
на гилзата глътка коняк.
Така ти със мярката цветна
измъчваш духа си със стръв,
с чист сняг разредил питието
и с капчица заешка кръв…
В прозорчето мътно ще светне
бял месецът като блатар;
и с устни в студа ще усетиш
горчив по пиринча нагар.
И с гърло почувствал, и с ноздри
дъха на самотния мрак,
внезапно за миг ще докосне
сърцето ти
заешки страх.
Ледът ще възпира реката
и там, от скования бряг,
ще чуеш да вие в мъглата
разбиращ те вълк единак.
Блатарят над гъста острица
ще литне
и в зимната вис
във стона на волната птица
ще звънне и зов отривист:
- И нека навеки пребъде
свободният снежен възторг,
да бъде навеки осъден
шума на търгашкия хор.
И твойта душа защитена
да бъде под звездната вис,
от сняг неотъпкан ранена,
покръстена с огън смолист…
Дано твоя взор не изстива,
додето с луната щастлив,
и тук, на земята ни жива,
си нужен на някого жив!
1996
***
Млечнобяла мъгла пак залива бахчата.
През нощта - придошла - стине, стине реката.
Месечината - кръг, бледо слънце-огниво…
Литва сит пъдпъдък, кръжи ястреб лениво.
Пожълтяла трева - с цвят отровен листата -
и по края едва - тъмно есенно злато…
Любовта - моят брод - сън през нощите късни,
наедря като плод и узря, ще се пръсне -
и наивно, без смут, се опитва чудато
преди лекия студ да превземе душата.
И върви - на късмет - с младо слънце в очите.
Но какво пък - напред! - златни са далнините
и с излишни слова е ненужно да спорим
със света - в синева и с езически корен.
1998
ПТИЦИ
1.
Под звезда чергарска, ледена -
скитници надлъж и шир -
прелетяха ято лебеди,
звънки брънки от синджир.
И по пътя си сподирили
вис с метличини очи,
ятото им от синджирите
сякаш че се откачи.
Прелетяха сред безсънната,
сред обветрената нощ
над пътеката ми с възели,
дето не разсича нож.
2.
Облачни стада покриват
с тънък хлад
гъби, ябълки - изстиващ
аромат.
От крилата птичи есенен
хлад повя
над градини плодни, песенни
и нивя.
През мъглата сива леко,
шепнешком,
сякаш казват: “Тук човекът
няма дом…”
1989-1999
***
Руски път, отечествен - в бяло или синьо,
пролетен и есенен, мраз или пустиня,
хвърлен срещу халите и от зной изгризан,
а над теб раздрана е облачната риза.
Нощите ти димни са, овехтяват дните
и жени пустиннички раждат под звездите.
Не от вълчи друмища с тайни неразкрити
на мъжете в сумрака все сълзят очите.
С вярата в душите си все вървим през мрака,
че пред нас реките ти са от мед и мляко.
Но меда и млякото още са далеко…
Виждам хора всякакви, виждам и човека
и - миражни - сенките лягат на сърцата -
има тук за всекиго нещо за душата:
весели градините, слънце ни събужда -
и какво в пустинята още ми е нужно?
С болка във зениците от земята синя
сам наесен с птиците може да замина
и от най-високото ще съзра с тревога,
че си дълъг колкото от нас до Бога…
2000
***
Зазорява… Отива си вече нощта.
Като сянка човекът е в лекия хлад.
Следват пътя душите - на сутринта
по реката надолу, а вечер - назад.
До небесната вис и нашир, и надлъж,
пълноводна, реката сече този път -
от тревоги и страст, сякаш вятър след дъжд,
само леко облъхнат - се събужда брегът.
Хоризонтът гори и с пламтящи очи
ни напомня водата живителна пак:
половина земята щом огреят лъчи,
значи другата вече потъва във мрак.
Колко сенки-души в светъл унес летят
между слънце и мрак под далечна звезда
и реката навсякъде ги пои всеки път
не със жива, но не и със мъртва вода.
Кой ли земната жажда е утолил,
а изпита годините пясък златист;
в светлина щом се влее река през април,
в тъмнина е обвит вече изворът чист.
Тъмнина, светлина - по вълни и лица,
вис разлята или хоризонт просветлен,
в тях - светулки - блещукаме с живи сърца…
Затова, събуди се, любима, до мен
и във лодката малка - наш дом на света,
разгадай по ръката ми в лекия хлад:
пак ли двама ще тръгнем - на сутринта
по реката надолу, а вечер - назад.
2001
ЗАЛЕЗ
И тръпен,
и хладен,
и ясен -
той прежните дни проясни…
Сега, сякаш клона на ясен,
живота отминал тръсни.
И нищо, че птичи колони
от хълма в далечния край
минават встрани, ти на склона
докрай остани… И узнай
как бавен е пътят и труден
от корена млад до върха.
И сякаш от вятър събуден,
на волния полет дъха
да стига водите, горите,
вечерните тихи лъчи…
Килии, ключалки, вратите
във себе си ти отключи,
разкрий се…
Почувствай - луната
изгрява в дланта ти; тръгни
и точни - подобно вълната,
с дъха си - столетни вълни,
прониквай и в камък,
и в ясен…
И в птичия вик съхрани
тук залеза -
хладен
и ясен,
пречистил предишните дни.
2003
***
В простора, скриван от мъглите,
внезапно прочетеш ли:
“Знай!”,
и Козирогът със копито
удари в Дунава; докрай
димът на огъня когато
се сдипли натежало:
“Смей!”,
и се източи над водата
от пепелта излитнал змей;
“Желай!” -
тревата ли простене
под вятъра край твоя път
и силфи над роса студена
като светулки затрептят;
когато стихващия тътен
на бурята те спре:
“Мълчи!”,
и бреговете речни смътно
се слеят в сетните лъчи -
ще станеш дим,
река, ранима
звезда в небето,
звук и знак
и пустота привидна, мнима
на разпрострелия се мрак…
Такъв душата,
устремена
към обич,
ще те срещне…
Ти
светулковото си трептене
не крий…
До твоите плещи
притиснала се нежно,
нека
и път да види в утринта.
И върху устните ти лека
усмивка да остави тя.
2003
