Шандор Вьорьош

превод: Иванка Павлова

ЕСЕННА РАЗХОДКА

Дъхав лист се рони,
вятърът играе.
В боровите клони
звезден лъч сияе.
Горе в планината
облаци извират.
Стига до земята
пара непрозирна.

В миг звездата сънна
в бял воал изчезна:
може би потъна
в сумрачната бездна?
Лунен сърп разрязва
есенната влага.
Облак сив полазва,
цял връз сърпа ляга.

В храстите сме спрели.
Пада нощ дълбока.
Тръгваме несмело
без път, без посока.
Мръзнем с мокри ризи.
Еква гръм далеко.
Светва и наблизо
виждаме пътека.

НА МАЙКА МИ

За мен си, мамо добра,
клон, даващ плод,
първата скъпа жена
в моя живот;

топло легло от цветя,
възглаве бе,
чашка с утринна роса,
ясно небе;

моето първо гнездо -
това си ти,
с твоето мойто сърце
до днес тупти.

Бряг между Аз и не-Аз
в теб не съзрях;
заедно с целия свят
единствен бях.

В залива твой моят сън
се връща пак,
в залива твой моят сън
се връща пак!

Идол от алабастър
си ти, кумир,
жената с голяма власт
над моя мир.

Лазурните ти очи
светло искрят,
косите ти - бронзов шлем,
са с чуден цвят,

по-твърд и в сенки сега
е твоят лик -
керкенезово крило
в залезен миг.

Първата в моя живот
сладка игра,
на детството ми жена -
щедра, добра.

Като юноша пред теб
цял в смут стоях,
не смеех да вдигна очи,
объркан, плах.

„Защо се ражда човек? -
си мислех аз, -
щом най-подир да умре
настъпва час?

Пожертва толкоз неща
тя досега.
Защо не захвърли мен
нейде в снега?”

Като юноша пред теб
цял в смут стоях,
със сърцето си на мъж
пак те видях,

днес сърцето ми на мъж
те преоткри,
благославяйки мига,
смъртта дори.

В прегръдката ти насън
се връщам пак,
в прегръдката ти насън
се връщам пак…

Здрав дом и знаме си ти,
майко добра,
съдбата ведра жена
за мен избра.

Дните ми щом изтекат
докрай, тогаз
в древната пръст, като в теб,
ще легна аз.

СЛЕПИЯТ

Какъв ли е белият цвят?
Като гладко стъкло на прозорец,
когато прекарам по него ръка.

А синьото как ли изглежда?
Като музика, отдалеч долетяла,
която изпълва ушите ми нежно.

А лилавото?
С вкус на сладкиш, на анасон може би е,
като мискет или ванилия.

А жълтото?
Като весело крякане
на малките патета в селския двор.

Кафявото?
Като буца пръст в нива -
убива на хълбока, ако помръдна.

Зеленото?
То е уханно поле,
което с живот ме облъхва.

Ами червеният цвят?
Като болка в плътта ми,
която пронизва дълбоко.

А черното?
Оглушителна тишина
без ритъм и без мелодия.