Дюла Ийеш

превод: Иванка Павлова

ИЗТОЧНО УТРО
(в Търново)

Пещта към улицата паст отваря -
току-що е извадил хляб хлебарят;
като пред залез, като в зимен ден
са дълги сенките; на жмичка с мен
играе слънцето и ме заплюва;
че става по-широка, ми се струва,
нагоре всяка къща - с нея там
допира се пресечката невям;
различията малко затрудняват,
но тъкмо те известност тук придават.
Щастлив обхождам този град пешком -
като че ли съм в своя роден дом.
Отваря се до плочника вратата,
спят търновчани в двойните кревати
и само малки групички жени
се сбират до чешмите отстрани.
Изолда също ли е тук? Оназ,
която бъбри с нежния си глас,
дордето пълни менците водата?
След туй с кобилици на рамената
ще си отидат. Сякаш съм в Лион
преди пет века или своя трон
крал Калман Кьонвеш е получил вече.
Лепи един мъж нещо недалече.
Възвание ли? Не, а некролог.
Днес най-добрата майка в гроб
дълбок ще погребат - добрата баба Мара.
Подир ковчега на жената стара,
да бях роден тук, тръгнал бих тогаз.
Сънувам ли, че съм от Пеща аз?
Съвсем доскоро празен бе пазарът.
Задават се с товар катър, магаре.
Вървя край турски къщи със дувар,
живота мъкна, сложил ми самар.
Прозорец със решетка се отваря -
брадата си пред него бръсне старец.
От непознатото опиянен,
подсвирвайки си, крача този ден.
Като пиян, от алкохол замаян,
напред през времето се взирам. Зная,
след седмица ще бъда вкъщи. Сам
ще си представям Търново и там:
кози, кокошки, горе от тавана
един петел ме буди заран рано;
тук да живеех, като момък смел
аз Мара или Люба бих си взел;
далечен тропот на каруца, ето,
препускат в тръс на татко ми конете…
От прежни спомени съм упоен,
зора! Светът се удвои за мен.
Ти онтология* си и напитка,
поле си за идеи и за битки.
На Патриарха лобната скала
е тук; огрява градове, села
тогавашното слънце и нещата
стократно се повтарят - от съдбата
човек е сътворен неповторим.
Сандали, куп котли, покрити с дим -
на двор приличат улиците тука.
На обущаря с “Добър ден!” почуквам,
за да съм българин. Подпрял врати,
работи адвокатът вън почти.
Защо е гледката така прекрасна?
Светът е част, а цяло само аз съм.
Изпълнен съм и с радост, и с печал:
отивам си, а малко съм видял.
Боли сърцето. Близката разлъка
е като за жена родилна мъка.
Но тананикайки си, да вървим
нататък, сякаш сме в Париж и Рим.
На бъдещето си една родина
оставям, а водата
все тече.
Тя някога отнесла Балдуина -
сега сърцето ми ще отвлече.

————-

* Онтология - учение за първоначалото на битието

СТЪКЛЕН СВЯТ

Прозрачни, стъклени листа
на свят смълчан,
кафяви, пурпурни и с цвят
на порцелан.

Японска чашка всеки клон
държи в ръка.
Ще падне някоя от тях.
Ах, стой така!

Градината блести от плод
и светлина
като стъкларски магазин.
Сред тишина

“Внимавай!” - в своето сърце
дочувам аз.
Пази това, което тук
блести над нас!…”

Разклащах някое дърво
и неведнъж
с момчешка радост аз стоях
под златен дъжд.

О, чудна беше тази смърт!
Сияех цял:
поток от багри, светлина
бе завалял!

Под вишневите клони тих
вървя сега.
Японски фарфоров сервиз
държат с тъга.

За падналата красота
така боли,
щом някой крехките неща
в прах повали.

Прозрачни, стъклени листа,
прозрачен свят:
сърца прозрачни и лица.
Защо блестят,

а толкова са крехки те
и докога
би ги щадила есента,
макар сега

светът, от слънцето огрян,
да е в покой?
Не вее вятър, но боли,
щом рони той

от неподвижното дърво
листа тук-там
и падат в мъртва тишина
без звук, едвам.