Ярослав Връхлицки

превод: Иван Вазов

ПРИПОМНЯНЕ ИЗ ТАЦИТА

Туй четох в книгата сурова твоя.

Баща и син срещнали се на боя…
Кога бащата плуял във кръвта си
пред гневний син - синът познал баща си!
Прострял ръце и паднал на колене,
плакал над раните му и прощене
молил с отчаян поглед, с чело бледо.
Баща му рекъл: - Що се вайкаш, чедо?
За туй нещастие виноват не си ти:
ти вършиш волята на големците;
войната е злодейство най-голямо,
но то е общо, а не твое само!

Тез думи казал варваринът тамо.
А днес, кога крилото на войната
засеня яростно и двата свята
и въздухът ехти, зловещо стене
от страшното на сабите звънчене,
тез думи спомнил. Да, по-вещо
вникнал е оня варварин в туй нещо,
отколкото синът на века днешни…
Ах, доблестите стари нам са смешни!

Всемирното злодейство пак възкръсва
и лика на Медузата разтръсва,
и всичко живо пада му в краката;
убийството геройско було мята,
и от кръвта на сина и бащата,
кат Банковия гробен дух, въстава
пред нас свирепата военна слава.
Прогресът на човешкий дух остава
назад едно столетие…

Мислителю, тъжи, скърби, поете!

РАЗГОВОР С МОРЕТО

Казах на птицата: о, птичко жива,
кат хвъркаш из безкрайността,
къде отнасяш мойта скръб горчива?
- Във небесата, рече тя.

Питах вълната: морска дъщи,
ту бляскава, ту пълна с мрак,
къде скри горестта ми, като във гроб същи?
Тя рече ми: - Вдън бездна чак!

Попитах вятъра: о, гост прозрачни,
кой всичко стигаш в своя път,
къде отвя ми спомените мрачни?
- Оставих ти ги на брегът.

- Ти пак си волен, млад, ми рече
пурпурнозлатний небосвод.
- О, не, въздъхнах: ази влача вече
оковите на цял народ.

Славянска антология, 1910 г.